Определение № 1498 от 20.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 1/2025 г.

Производството е по чл.274 ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на А. А. Ч., Г. Х. М., Д. М. Б. и Б. М. Б. срещу определение №400/17.06.2024г. по в.т.д.№609/23г. по описа на Софийски апелативен съд, с което молбата им от 11.03.2024г. е оставена без разглеждане в частта по т.т.2-7. В частната жалба е наведено оплакване за незаконосъобразност на съдебния акт, основано на доводи за неправилно извършено от състава тълкуване на нормата на чл.250 ГПК, на основание която съдът е приел,че жалбоподателите искат ревизиране на постановеното вече съдебно решение. Поддържат,че в случая не се касае до липса на мотиви в съдебното решение, която е основание за отмяна на решението по реда на инстанционния контрол, а до липса на произнасяне по изрично посочените от тях искания – за произнасяне по допуснати от първата инстанция процесуални нарушения и по поисканата реална преценка на доказателства и фактически констатации на първоинстанционния съд, която липса се отстранява по реда на чл.250 ГПК. Навеждат допълнителни съображения, че, с оглед липсата или не на необходимост от преразглеждането на мотивите на постановеното решение във връзка с подадената молба за допълване, съдът е следвало да извърши преценка за собствената си безпристрастност, а в случая съдът не е бил безпристрастен при постановяването на обжалвания съдебен акт. Прави се искане определението в обжалваната му част да бъде отменено. Ответникът по частната жалба – „ВиК“ООД [населено място] не се е възползвал от правото си на отговор на частната жалба. Върховен касационен съд в състав на Второ търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срок от легитимирани да обжалват лица срещу съдебен акт от категорията на обжалваемите, поради което я намира за допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С подадената молба от 11.03.2024г. частните жалбоподатели са поискали от въззивния съд да се произнесе по реда на чл.250 ГПК по следните искания, посочени в т.т.2-6: относно направеното от ищците оспорване на Заповед № 96 /21.07.2006 г., Протокол №35/24.07.2016г., Заповед №98/26.07.2006 г. и др. като неистински, антидатирани, включително по допустимостта на свидетелските показания, с които се потвърждават писмени доказателства; относно отказа на СГС да бъдат допуснати надлежно поисканите от молителите експертизи; относно отказа на СГС да се отмени хода по същество на делото, предвид отвода на процесуалния им представител; относно логическата противоречивост на обжалваното първоинстанционно решение; относно твърдението за неправилно тълкуване на закона. Направено е в т.7 искане решението да бъде поправено по реда на чл.247 ГПК в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение, в частта, с която е присъдена законна лихва върху сумите по уважените искове от датата на подаване на исковата молба, тъй като искане за обезсилване не е било заявено и поддържано във въззивното производство. За да остави тези искания без разглеждане въззивният съд е приел,че не са налице предпоставките за произнасяне по реда на чл.250 ГПК.Посочил е,че исканията, изброени в т.2-7 от молбата, имат характер на оплаквания против постановеното решение по съществото на спора, компетентен по които да се произнесе е горестоящият съд, а именно ВКС; че с постановяването на съдебното решение, с което се слага край на делото, правомощията на съответната инстанция се изчерпват по отношение на материалноправния спор между страните, поради което същият не разполага с компетентност да ревизира мотивите на своя акт, като ги изменя или отменя; че, съгласно чл.246 ГПК, след като обяви решението по делото, съдът не може сам да го отмени или измени. Според изложеното от състава, разпоредбата чл.250 ГПК е приложима само в случай,че съдът не се е произнесъл по целия предмет на делото, въведен от ищеца с петитума на исковата му молба; разпоредбата на чл.236 ал.2 ГПК го задължава към решението си да изложи мотиви, в които да се произнесе по исканията и възраженията на страните, да прецени доказателствата, да направи фактическите си констатации и правни изводи, а когато в решението липсват такива мотиви, това води до неправилност на постановения съдебен акт, за което страната разполага с процесуална възможност да го обжалва по реда на инстанционния контрол; след постановяване на решението си, съответната инстанция е изчерпала своите правомощия и не може по реда на чл.250 от ГПК да допълва мотивите на акта си. В заключение е намерил,че исканията, посочени в т.2-7 от молбата нямат характер на такива по смисъла на чл.250 ГПК, поради което следва да бъдат оставени без разглеждане. Така постановеното определение на Софийски апелативен съд е правилно. Съгласно разпоредбата на чл.250 ГПК, страната може да поиска да бъде допълнено решението, когато съдът не се е произнесъл по цялото й искане. Константна и непротиворечива е практиката на ВКС, че на допълване по реда на чл. 250 ГПК подлежи диспозитивът на решението, какъвто съдът дължи да произнесе,с оглед заявения петитум, който очертава предмета на делото, тъй като именно в диспозитива се обективира волята на съда. Той следва да бъде съответен на търсената с исковата молба защита и да съдържа разрешение по всички предявени искове. Допълване по реда на чл.250 ГПК се допуска, когато липсва такова съответствие, респ. съдът е пропуснал в решението си да се произнесе по някой от тях. Когато искането за допълване е обосновано с доводи за непълнота на мотивите, като се претендира произнасяне по конкретни доводи, възражения и искания, наведени от страната в хода на процеса, не са налице предпоставките за постановяване на допълнително решение по посочения ред, тъй като при наличието на краен съдебен акт на съответната инстанция предметът на делото е изчерпан пред нея с произнасянето й по съответния иск и постановеният диспозитив не може да бъде изменен. Процесуалният пропуск съдът да даде отговор на наведени от страната доводи и възражения във връзка с поддържаната от нея защита при разрешаването на спора е основание за преценка на правилността на крайния съдебен акт от горната инстанция /в случай,че той подлежи на обжалване пред нея/. Визираните в молбата от 11.03.2024г. искания под т.т.2-6 имат характер на оплаквания за непълнота на изложените от въззивния съд мотиви. Същите не представляват искания съдът да се произнесе с допълнителен диспозитив по част от предмета на делото - предявен иск, по който той е пропуснал да се произнесе. Поради това тази искания не могат да сезират надлежно съда, който е постановил крайния акт по делото, да постанови решение за допълване по реда на чл.250 ГПК. По искането, формулирано в т.7 от молбата от 11.03.2024г., въззивният съд също не дължи произнасяне, тъй като дали диспозитивът му за частично обезсилване на първоинстанционното решение е бил постановен, без той да е бил сезиран с такова искане от страна по делото, е въпрос, който не може да бъде разрешен по пътя на чл.247 ГПК от съда, който го е постановил. Посочената разпоредба е приложима, съгласно практиката на ВКС, само в случаи, когато е налице несъответствие между мотивите на решението и обективираната в диспозитива воля на съда, на каквото несъответствие в случая молителите не са се позовали. Поради изложеното,определението на Софийски апелативен съд следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение