Определение № 3389 от 25.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2667/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частни жалби на Ш. И. Ч., [ЕГН], чрез адв. М. Ножаров, АК – Пловдив и И. И. Ч., [ЕГН], чрез адв. И. Атанасов, АК – Пловдив, с адрес и двамата в гр. Асеновград, [улица], против Определение № 8900/ 17.10.2025 г., постановено по адм. дело № 1840/ 2024 г. по описа на Административен съд - Пловдив, с което е оставена без разглеждане жалбата им срещу Разрешение за строеж (РС) № 189/ 05.08.2024 г., издадено от Главния архитект на Община Асеновград и е прекратено производството по делото. С частната жалба на Ш. Ч. се настоява, че жалбоподателите са заинтересовани лица по аргумент от чл. 142, ал. 5, т. 1, във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 2 от Закона за устройство на територията (ЗУТ) поради липса на ПУП-ПЗ с РУП за издаване на оспореното РС. С частната жалба на И. Ч. се претендира правен интерес с твърдението, че жалбоподателите притежават изградени върху ПИ с [идентификатор] по КККР на гр. Асеновград, предмет на РС, сгради и като техни собственици се явяват заинтересовани лица по смисъла на чл. 149, ал. 2, т. 1 от ЗУТ. Счита се, че правният интерес в случая се обосновава и от нормата на чл. 147, ал. 1 от АПК, във връзка с чл. 219, ал. 1 от ЗУТ, като не може да бъде елиминиран само поради формалната липса на непопадането на оспорващия в категорията лица по чл. 149, ал. 2, във връзка с ал. 1 от ЗУТ. Твърди се, че РС е издадено без градоустройствена основа, поради което се явява нищожен акт и всеки би имал интерес от обявяване на нищожността му. С двете частни жалби се иска отмяна на Определението и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът - Главен архитект на Община Асеновград, чрез адв. Матеев, АК – Пловдив, с писмено възражение оспорва частните жалби. Претендира разноски, за извършването на които представя доказателства. Ответникът – „Златанов“ ЕООД, с управител И. Златанов, уведомен чрез адв. А. Павлова, не изразява становище по частните жалби. Върховният административен съд, Второ отделение, намира частните жалби за процесуално допустими, като подадени от надлежни страни, в срока по чл. 230 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледани по същество, частните жалби са неоснователни. Съображенията за това са следните: За да прекрати производството по делото, първоинстанционният съд е приел, че жалбоподателите не обосновават правен интерес от оспорване на РС в нито една от хипотезите по чл. 149, ал. 2 ЗУТ. До този извод е стигнал, след като е обсъдил задълбочено доказателствата по делото, вкл. административната преписка по издаване на оспореното РС № 189/ 05.08.2024 г. на Главния архитект на Община Асеновград, Комплексния доклад за оценка на съответствието с изх. № 06-18/ 18.07.2024 г.; визата за проектиране с № 95/ 18.04.2023 г.; Определение № 2862/ 28.11.2023 г. по адм. дело № 1144/ 2023 г. на Административен съд – Пловдив, потвърдено с Определение № 1184/ 01.02.2024 г. по адм. дело № 792/ 2024 г. на ВАС; нотариалните актове, легитимиращи заявителя за издаване на РС като собственик на имотите, от които е образуван имот с кадастрален № [номер ]по КККР на гр. Асеновград; Заповедта с № А-415/ 20.02.2023 г., издадена от Кмета на община Асеновград, с която е одобрен проект за изменение на ПУП – План за регулация за [УПИ] и УПИ [УПИ] кв. 3 по регулационния план на гр. Асеновград, ПЗ „Север“, като е образуван нов урегулиран поземлен имот – УПИ [УПИ]; скица за установяване идентичността на ПИ с [идентификатор] с имоти с [идентификатор] и [номер], по предходен план 156,163, кв. 3 по плана ПЗ „Север“; решение № 260016 от 04.07.2023 г. по гр. дело № 420/ 2020 г. на Районен съд – Асеновград; Определение от 11.01.2021 г. по гр. дело № 2089/ 2020 г. на Районен съд – Асеновград; Констативен нотариален акт, удостоверяващ собствеността на жалбоподателите върху сгради с идентификатори [номер] и [номер]; заключенията на вещите лица по назначените съдебно - технически експертизи, а именно на инж. М. Главова и арх. Калчева. Съпоставил е събраните доказателства с приложимите правни норми, като е отчел и становището на жалбоподателите, че са заинтересовани лица по смисъла на чл. 149, ал. 2, т. 1 от ЗУТ, тъй като притежаваните от тях сгради навлизали в ПИ на заинтересованото в първоинстанционното производство лице – „Златанов“ ЕООД, като е стигнал до извода, че жалбоподателите не са собственици, нито притежават част от ПИ с [идентификатор] по КККР на гр. Асеновград. Изследвал е и хипотезата дали жалбоподателите са носители на ограничени вещни права в процесния имот, като след анализ на доказателствата е приел, че липсват такива, които да ги легитимират като носители на ограничени вещни права в имота. В резултат е счел, че жалбоподателите нямат качеството на заинтересовани лица в производството по смисъла на чл. 149, ал. 2, т. 1 от ЗУТ, съответно не попадат и в останалите хипотези на чл. 149, ал. 2 от ЗУТ, поради което е оставил жалбата им като недопустима без разглеждане и е прекратил производството по делото. Обжалваното Определение е правилно. Законосъобразен е изводът на съда, че за жалбоподателите пред първата съдебна инстанция не е налице правен интерес от оспорване на РС № 189/ 05.08.2024 г. на Главния архитект на Община Асеновград, издадено по Заявление вх. № 94-3-108 от 19.07.2024 г., с което РС е разрешено на „Златанов“ ЕООД, [ЕИК], с управител И. Златанов, гр. Асеновград, [улица]да извърши строително-монтажни работи съгласно одобрените инвестиционни проекти на 05.08.2024 г. от Главния архитект на Община Асеновград за обект: „Жилищна сграда с магазини и подземен гараж“ в УПИ [УПИ], кв. 3 по плана на ПЗ „Север“, гр. Асеновград, област Пловдив (ПИ с КИ № [номер]). Съдът е отбелязал, че дори с оглед заключението на вещото лице инж. Главова да се приеме, че реално е налице минимално навлизане на сгради с [идентификатор] и [индентификатор], в [имот номер], то жалбоподателите не са представили доказателства, че това минимално навлизане е въз основа на придобито с правна сделка или по давност право на строеж. Правилен е изводът на съда, че сам по себе си фактът на извършено строителство в чужд имот не поражда ограничено вещно право върху този имот в полза на извършилия строителството. Съдът е обсъдил представения от жалбоподателите констативен акт и е достигнал до вярното заключение, че според нотариалния акт и КК двете сгради попадат изцяло в [имот номер]. Вярно е, че вещото лице е установило минимално навлизане, като навлизането на сграда 2 в имот .00702.510.144 при т.18 (според заключението) е 18 см, а при т.7, там, където е границата между сграда 2 и сграда 3, навлизането е с 14 см, при т.3 към улица е 24 см, но относно тези разстояния вещото лице е посочило, че са в рамките на допустимата грешка от 30 см за абсолютното местоположение на точките на място спрямо точките в кадастралната карта. С оглед разпоредбата на чл. 54, ал. 3 от Закона за кадастъра и имотния регистър (ЗКИР), след като разликата е по-малка от допустимата, определена с наредбата по чл. 31 от ЗКИР, констатираното минимално навлизане не представлява грешка в КК, при което РС е издадено при отчитане на верни данни в кадастралната основа, които показват, че двете сгради попадат в имота на жалбоподателите, както е установил и първоинстанционният съд. С оглед изложеното неоснователно е възражението в частната жалба, черпещо правен интерес от навлизането на двете сгради в чуждия имот и претендиращо наличието на хипотезата по чл. 149, ал. 2, т. 1 от ЗУТ. Неоснователно е възражението и за приложимост на чл. 147 от АПК. Разпоредбата на чл. 149, ал. 2, т. 1 ЗУТ е специална и се прилага приоритетно спрямо общата норма на чл. 147 АПК. Тя съдържа изчерпателно изброените в закона лица, които имат право да оспорят РС при нов строеж, а именно: възложителят, собствениците и носителите на ограничени вещни права в поземления имот, в който ще се строи, лицето, което има право да строи в този имот по силата на специален закон, а в случаите на строежи в квартали и имоти по чл. 22, ал. 1 - възложителят и собственикът на земята. Жалбоподателите не установяват да са носители на вещни права върху ПИ с КИ № [номер], поради което не попадат сред посочените в закона лица, притежаващи изискуемата активна процесуална легитимация за оспорване валидността на процесното РС. Следователно, както правилно е приел административният съд, жалбата се явява процесуално недопустима. Останалите хипотези чл. 149, ал. 2, т. 2 - т. 4 ЗУТ са неприложими, поради което правилно не са обсъдени в подробности от съда. Неоснователно е възражението по частната жалба на Ш. Ч., направено по аргумент от чл. 142, ал. 5, т. 1, във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 2 от ЗУТ, изведено от твърдението за липса на ПУП-ПЗ с РУП за издаване на РС, който бил задължителен при свързано застрояване. Разпоредбата на чл. 131, ал. 2, т. 2 от ЗУТ е приложима за определяне на заинтересовани лица в производството по одобряване на подробните устройствени планове и на техните изменения, каквото производство не е налице в случая и не следва да се обсъжда. За пълнота следва да се отбележи, че по делото е приет Комплексен доклад за оценка на съответствието с изх. № 06-18/ 18.07.2024 г., в който проверката установява съответствие с изискванията на чл. 142, ал. 5, т. 1 от ЗУТ, на който се позовава единият жалбоподател, както и на останалите изисквания на чл. 142, ал. 5 от ЗУТ. Освен това, както е посочил и съставът на ВАС в Определение № 1184/ 01.02.2024 г. по адм. дело № 792/ 2024 г., свързаното застрояване е предвидено и одобрено с предходен ПУП-ПЗ от 1997 г. С ПУП-ПР от 2023 г. не се променя това предвиждане. Имотът с КИ № [номер ]е закупен от Ш. Ч. с нотариален акт от 2006 г., т.е. е закупен при условията на плана от 1997 г. и при приемане на предвижданията му. Неоснователно е възражението, че тъй като РС било издадено без наличието на градоустройствена основа, то е нищожно, а нищожност можело да се претендира от всеки, без оглед на разпоредбата на чл. 149, ал. 2 от ЗУТ. В специалния закон е уредено изрично кои са заинтересованите лица при оспорване на РС и тази уредба се отнася както при оспорване на законосъобразността на разрешение за строеж, така и при искане за обявяването му за нищожно. Правният интерес е процесуална предпоставка от категорията на абсолютните и липсата му препятства възможността да се сезира съда за извършване на проверка за незаконосъобразност, респективно нищожност на административния акт. При така изложеното, касационният състав приема частните жалби за неоснователни, с оглед на което обжалваното Определение, като постановено при правилно приложение на закона, следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и своевременно стореното в тази насока искане от ответника – Главен архитект на Община Асеновград, чрез процесуалния му представител, в полза на Община Асеновград следва да се присъди претендираното адвокатско възнаграждение, за заплащането на което са представени доказателства, в размер на 1500.00 лв. с ДДС/ 766.94 евро. Воден от горното, Върховният административен съд, Второ отделение,