Определение № 517 от 16.09.2009 г. на ВКС по гр. д. № 466/2009 г.

Производството е по чл.278 във вр. с чл.274 ал.2 изр.2 от ГПК по частната жалба вх. № 13781/20.VІІІ.2009г. на адвокат Р като процесуален представител на Ж. “Български художник” София срещу определението на ВКС на РБ, състав на ІІІ ГО, от 08.VІ.2009г. по гр.д. № 6119/2007г. Ответникът по частната жалба Г. Г. М. от София не е заявил становище. ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че частната жалба е подадена в предвидения в закона и указан в атакувания акт преклузивен срок и е процесуално допустима. Разгледана по същество, обаче, частната жалба е неоснователна, съображенията за което са следните: С атакуваното определение ВКС на РБ е оставил без разглеждане касационната жалба на Ж. “Български художник” срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд от 16.VІІ.2007г. по гр.д. № 2534/2005г. Съдът е приел, че на 16.VІІІ.2007г. касаторът чрез процесуалния си представител адв. Р е получил препис от въззивното решение, с което то, както и съдържащите се в него указания за обжалването му, са му съобщени по смисъла на чл.197 от ГПК /отм./, каквато е и практиката на състави на ВКС, обективирана в определения № 37/2008г., № 74/2009г. и № 387/2008г., и което законодателно е възприето в чл.283 от сега действащия ГПК. С оглед на това касационната жалба, като подадена на 16. Х.2007г., е просрочена. Определението е правилно. Целта на предвидените в ГПК /отм./ правила за връчване на съобщения е уведомяването на страните по гражданските дела за процесуалните действия на съда с оглед осъществяване на правото за обжалването им в случай, че те не ги удовлетворяват. Тази цел в най-пълна степен се осъществява с получаването от страните или от техните представители на преписи от постановените съдебни актове, тъй като по този начин те не само са уведомени за изготвянето им с мотивите, но и получават възможност за незабавното им запознаване с тях. В разглеждания случай е несъмнено установено от приложената към въззивното дело молба /л.143/, а това се признава и в частната жалба, предмет на разглеждане в настоящото производство, че процесуалният представител на жалбоподателя адвокат Р на 13.VІІІ.2007г. е поискал и на 16.VІІІ.2007г. е получил препис от постановеното на 16.VІІ.2007г. въззивно решение. Този факт удовлетворява изискването на чл.197 изр.2 от ГПК /отм./ за уведомяване на страната за съдебния акт, обуславящо началото на течението на преклузивния срок за обжалването му. С оглед на това и на обстоятелството, че касационната жалба е подадена на 16. Х.2007г., е правилен изводът в атакуваното определение, че тя е недопустима поради просрочването й. По изложените съображения неоснователни се явяват и останалите релевирани в частната жалба оплаквания – че по силата на чл.41 ал.1 от ГПК /отм./ връчването става само от надлежен съдебен служител на специално създадена длъжност “длъжностно лице по призоваване”, че според чл.52 от ГПК /отм./ изключения от това правило не се допускат и че липсват мотиви в атакувания съдебен акт за приетото, че с получаването на 16.VІІІ.2007г. на копие от въззивното решение от адв. Р е поставено началото на преклузивния срок за обжалване. Ирелевантно в случая е коя дата на съобщаване на въззивното решение е възприел въззивният съд при издаване на заверен препис от него, дори да имаше данни по делото за твърдението жалбоподателя, че върху издаден такъв на 24.ІХ.2007г. е отбелязано, че то не е влязло в сила. По изложените съображения атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,