Определение № 4124 от 15.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2998/2023 г.

Производството по делото е образувано по частна жалба, подадена от адв. Д. Т. Б., пълномощник на П. Л. Й., срещу определение № 1534/12.06.2023 г. на Софийския апелативен съд, постановено по въззивно гр.д. № 2498/2022 г., с което е отхвърлена негова молба по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на въззивното решение по същото дело, в частта по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА). Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Жалбоподателят излага съображения за неправилност – счита, че апелативният съд е присъдил адвокатско възнаграждение под минималния размер по Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като е нарушил чл.7, ал. 2, т. 5 от наредбата и неточно е приложил редакция на разпоредбата отпреди изменението й на 04.11.2022 г. Иска отмяна на обжалваното определение и определяне на адвокатско възнаграждение в минимума от 13 667,60 лв. Насрещната страна Г. М. З., чрез адв. М. Т., отговаря, че частната жалба е неоснователна. По същество излага съображения за недопустимост поради нередовност на жалбата (липсва изложение по чл. 248, ал. 3 ГПК и приложена съдебна практика на ВС и ВКС) и за неправилност - липсват доказателства за платено адвокатско възнаграждение; липсват доказателства, че П. Й. е в затруднено финансово положение и не може да заплати дължимото адвокатско възнаграждение; не са представени доказателства по чл. 82, ал. 2 ГПК. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски по настоящото производство. Частната жалба е допустима, подадена в срок от надлежна страна, чрез процесуален представител, разполагащ с представителна власт, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК и няма изискване за представяне на изложение с обосновка за допустимост на обжалването. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. Адвокат Д. Т. Б. е процесуален представител на П. Й. - ответник по предявените от Г. З. искове с правно осн. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Между адвокат Б. и доверителя П. Й. е уговорено предоставената адвокатска услуга да е безплатна за страната. Въззивното производство пред Софийския апелативен съд е образувано по въззивна жалба, подадена от ищцата по делото З., срещу постановеното от Софийския окръжен съд решение, с което исковете й са били отхвърлени. Въззивният съд потвърдил първостепенния съдебен акт и възложил тежестта на съдебноделоводните разноски върху въззивницата З.. В полза на адвокат Б. е определено адвокатско възнаграждение от съда по чл. 38, ал. 2 ЗА в размер 1383,38 лв. и З. е осъдена да му заплати тази сума. Адвокат Б. е поискал изменение на въззивното решение в частта относно присъденото в негова полза адвокатско възнаграждение от 1383,38 лв., на 13 667,60 лв. С обжалваното определение апелативният съд, в процедура по чл. 248 ГПК, е отхвърлил искането. Изложил съображения, че с въззивното решение, чието изменение в частта за разноските е поискано, е присъдил в полза на адв. Б. адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на П. Й. във въззивно производство, като е съобразил материалния интерес на въззивното обжалване, за което страната е получила защита. Присъденото адвокатско възнаграждение е за предявения иск и е съобразено с чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/20004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията й към ДВ бр. 68/31.07.2020 г., а не в тази на ДВ бр. 88/04.11.2022 г., тъй като по своя характер тя е материалноправна. Апелативният съд е посочил, че действието във времето на тази норма е винаги занапред, доколкото изрично не е предвидено в закона обратно действие. Представеният по делото договор за правна защита и съдействие е от 10.10.2022 г., т.е. преди последното изменение на наредбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че определението е правилно. Неоснователно е оплакването на жалбоподателя, че меродавен момент за приложение на чл. 7, ал. 2 ЗА е датата на извършване на услугата, а не датата на сключване на договора. С последния са уговорени съществените условия по сделката, вкл. цената на адвокатската услуга. При предоставяне безплатно на правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 1 ЗА, адвокатът сам, по собствена воля, се съгласява да получи хонорар само доколкото постановеният от съда резултат е в интерес на страната, която представлява; да го получи след влизане в сила на съдебния акт, с който му се присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от съда съобразно размера на уважената/отхвърлена част от иска/исковете, като се дължи от насрещната страна по правилата на чл. 78, ал. 1-3 ГПК, срещу която може да се снабди с изпълнителен лист. Действието на договора за предоставяне на адвокатска услуга е от момента на сключването му, независимо дали е уговорен адвокатски хонорар или не. Към същия момент, и при посочените релевантни обстоятелства, съдът се произнася и в хипотезата на чл. 78, ал. 5 ГПК. И двата случая – при уговорен с доверителя хонорар и при договорено безплатно за доверителя представителство, адвокатското възнаграждение е справедливият и обоснован размер за съответния вид работа, не по-нисък от предвидения в Наредба № 1/09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет, към момента на сключване на договора между довереник и доверител. Различното третиране на адвокатите в обсъжданите хипотези, би ги поставило в неравностойно положение, а и създава предпоставки нормата на чл. 38, ал. 1 ЗА да се използва за получаване на по-високи хонорари в случаите на уговорено безплатно процесуално представителство. Разпоредбите на чл. 7 - 9 от Наредба № 1/2004 г. имат материалноправен характер, за които обратно действие не е предвиден. (в този см. опр. № 230/24.06.2020 г. на II т.о. на ВКС по ч.т.д. № 660/2020 г.; опр. № 625/03.08.2023 г. на I т.о. по т.д. № 1119/2023 г., опр. № 3039/17.10.2023 г. по гр.д. №№ 914/2023 г. на IV г.о. на ВКС; опр. № 50032 от 20.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1705/2022 г., I г. о., ГК) Ето защо, в случая, минималният размер на адвокатското възнаграждение във въззивното производство следва да се прецени въз основа на Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, приложимата редакция към момента на сключване на договора за правни услуги, т. е. редакцията преди изменението с ДВ бр. 88 от 04.11.2022 г., както правилно е преценил апелативният съд. Освен изложеното, следва да се посочи и това, че база за определяне на минималното адвокатско възнаграждение е предявеният размер на иска, а не пълният размер на вземането, поради което изобщо в случая, по приложението на чл. 78 ГПК, е неприложима новата разпоредба на чл. 2, ал. 7 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС, след изменението с ДВ бр. 88 от 04.11.2022 г. Разноските по чл. 78 ГПК се разпределят между страните съобразно уважената/отхвърлената част от иска. Предмет на иска е спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска, а по частичните искове, както е разяснено с т. 1 на ТР № 1/17.07.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, това е само частта от вземането, заявена с исковата молба. С предявяването на частичен иск ищецът въвежда като предмет на делото само част от спорното субективно материално право - при парични притезания предмет на делото е претендираната част от дължимата сума, на която ще съответства и предметът на осъдителното решение (ТР № 3/22.04.2019 г. по т.д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС). По същия начин, при заявени спорни преюдициални права и/или правоотношения, ако не е предявен главен или насрещен иска, дължимата държавна такса, родовата подсъдност и отговорността за адвокатските възнаграждения не се определят като при обективно кумулативно съединени искове. Разпоредбата на чл. 2, ал. 7 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е приложима във вътрешните отношения между представител и представляван, но определеното по този ред адвокатско за вземане, което не е заявено по делото, не следва да се възлага в тежест на насрещната страна в производството. При така изложеното, обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Молбата на ответника по частната жалба - Г. М. З., за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, направени в настоящото частно производство, е неоснователна. Не се дължат суми по чл. 78 ГПК в производството по спор относно определяне дължимостта и размера на разноските по делото; не се касае до приключващ делото съдебен акт по смисъла на чл. 81 ГПК и не следва да се допуска провеждането му да генерира нови задължения за разноски. Противното разрешение би противоречало на целта на установената в чл. 78 ГПК уредба на отговорността за разноските. МОТИВИРАН от горното, съдът