Определение № 99 от 26.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 787/2014 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба от ответника С. Б. Н. срещу определение № 202/ 04.10.2013 г. по ч. гр. д. № 678/ 2011 г, с което друг състав на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение оставя без уважение нейната молба за възстановяване на пропуснатия срок за обжалване на определение № 416/ 22.11.2012 г. по същото дело. Оплакването в частната жалба е за постановяване на обжалваното определение в нарушение на чл. 64, ал. 2 ГПК. От ответника по частната жалба С. Н. Я. не постъпва писмен отговор. С молба № 709/ 23.01.2013 г. С. Б. Н. иска от предходния състав на ВКС да възстанови срока за обжалване на определение № 416/ 22.11.2012 г. по ч. гр. д. № 678/ 2011 г. с довода, че нейните твърдения покриват фактическия състав на чл. 64, ал. 2 ГПК. Те са следните: 1) съобщението за определение № 416/ 22.11.2012 г. е получено от съпруга на С. Б. Н. на 19.12.2012 г; 2) на тази дата и в следващите две дати от срока за обжалването на акта с частна жалба тя е била в друго населено място и 3) съпругът й не притежава мобилен телефон и в дома й няма стационарен. Настоящият състав споделя мотивите, при които предходният състав на Върховния касационен съд намира молбата за възстановяване на срока неоснователна, без значение на това дали са верни твърденията, с които е обоснована. Съгласно чл. 46, ал. 4, изр. 1 ГПК, с получаването на съобщението от другото лице, което е оправомощено по силата на закона да го получи, се смята, че връчването е извършено на адресата. Последиците на фикцията на чл. 46, ал. 4, изр. 1 ГПК са преодолими, единствено в производството за възстановяване на срока. Предпоставките за уважаване на такава молба са две: 1) адресатът да е отсъствал от адреса и 2) да не е било възможно да узнае своевременно за връчването (чл. 46, ал. 4, изр. 2). Второто изискване следва да се тълкува в смисъл, че невъзможността от узнаване следва да е в границите на целия пропуснат срок; не на част от него. Изводът се налага при тълкуване на изречение второ във връзка с изречение трето. Чл. 46, ал. 4, изр. 3 ГПК гласи, че в тази хипотеза на възстановяване пропуснатият срок започва да тече от момента, в който адресатът е могъл да узнае за връчването. Тълкуването е и правилното. Съгласно чл. 64, ал. 3, изр. 2 ГПК, не се допуска възстановяване на срок, ако е било възможно продължаване на срока за пропуснатото действие. Адресатът, който е отсъствал към момента на връчване на съобщението на другото лице и е могъл да узнае за връчването преди да изтече срока, разполага с право да иска неговото продължаване (чл. 63, ал. 1 ГПК). Това изключва неговото право на възстановяване на пропуснатия срок.