Определение № 72 от 05.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 1188/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационни жалби на ответника Т. П. К. чрез особения му представител адв. П. Ч. и на ответницата Г. Т. К. чрез особения й представител адв.М. К. срещу решение № 123 от 18.12.2019г. по в.гр.д.№ 1220/2019 на ОС Бургас, с което след отмяна на решението по гр.д.№ 1391/2018г. на РС Бургас в обжалваната пред въззивния съд част, ответниците Т.К. и Г. К. са осъдени да заплатят солидарно на „Агенция за събиране на вземания”ЕАД по предявения евентуален иск сумата 20 407.74лв. - главница, сумата 2 079.03лв. договорна възнаградителна лихва за периода 14.09.2016г.-19.04.2017г., сумата 659лв. лихва за забава за периода 14.09.2016г.-29.08.2017г. и законна лихва върху главницата от 28.06.2019г., които суми произтичат от договор за потребителски паричен кредит, сключен на 24.06.2016г. между „УниКредит Кънсюмър Файненсинг”ЕАД и ответниците, вземанията по който за били цедирани на ищеца. Влязло е в сила като необжалвано първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на предявения по реда на чл.422 ГПК като главен иск. Касаторът К. се позовава на неправилност на основанията по чл.281,т.3 ГПК Твърди се противоречие с разпоредбите на чл.99,ал.3 и ал.4 ЗЗД и чл.71 ЗЗД, тъй като той като длъжник не бил уведомен за цесията и за настъпването на предсрочната изискуемост на кредита. Касаторката К. се въвежда същите отменителни основания. Оспорва правилността на извода на въззивната инстанция, че уведомяването на длъжника за цесията и за предсрочната изискуемост на кредита може да се обяви чрез връчване на препис от исковата молба на особения представител на длъжника, назначен в хипотезата на чл.47,ал.6 ГПК. Искането на двамата касатори е за отмяна на въззивното решение и за потвърждаване на извода на първоинстанционния съд за неоснователност на исковете. В писмен отговор насрещната страна излага подробни съображения за неоснователност на искането за допускане на касационното обжалване и неоснователността на двете касационни жалби. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК, депозирано от ответника се иска допускане на обжалването по въпросите: 1/Допустимо ли е особеният представител да приема материалноправни изявления по смисъла на чл.99,ал.3 и ал.4 ЗЗД, адресирани до отсъстваща страна по делото /ответник/; 2/ Материалноправните изявления по смисъла на чл.99,ал.3 ЗЗД, насочени към длъжника, с оглед личността на последния ли са и представляват ли негови лични строго субективни права.. Касаторът се позовава на решението по в.т.д 154/2017г. на Бургаския апелативен съд, недопуснато до касационно обжалване, в което е прието, че предаването на уведомленията по чл.99,ал.4 на особените представители на длъжниците, назначени по реда на чл.47,ал.6 ГПК не може да се приравни на нотифициране на представляваната страна. Касаторът твърди /без да обосновава/, че въпросите за от значение за точното приложение на закона, както и за развитието на правото. Без да поставя правен въпрос касаторът твърди, че е налице противоречие в практиката на ВКС по въпроса допустимо ли е предсрочната изискуемост са бъде обявена на длъжника с връчване на копие от исковата молба на особения му представител, назначен по реда на чл.47,ал.6 ГПК. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК, депозирано от ответницата се иска допускане на обжалването по въпросите, по отношение на които се твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното приложение на закона, както и за развитието на правото. 1/Съставлява ли надлежно съобщаване на длъжника за цесията, уведомление, което е приложено към исковата молба на цесионера и е връчено с книжата по делото на особения представител на ответника-длъжник, назначен по чл.47,ал.6 ГПК. Касаторката се позовава на „противоречие с практиката на ВКС по чл.290 ГПК, което илюстрира с позоваване на „решение по т.д.№ 15/2016г. на ОС Бургас, решение № 7 от 27.07.2017г. на АС Бургас”. 2/ Допустимо ли е предсрочната изискуемост да бъде обявена на длъжника с връчване на копие от исковата молба на особения му представител, назначен по реда на чл.47,ал.6 ГПК, като твърди, че по този въпрос въззивното решение противоречи на решението по т.д.№ 2072/2015г. на І т.о. Касаторката счита въззивното решение и за очевидно неправилно, тъй като с необосновани и неправилни изводи съдът приел връчването на книжата по делото на особения представител на длъжника за връчени на длъжника, който „реално няма как да разбере за тях, тъй като не знае, че има заведено дело и назначен особен представител…” Твърди се, че тези изводи са формирани при явна необоснованост и грубо нарушение на правилата на формалната логика. Искането за допускане на касационното обжалване по поставените от двамата касатори въпроси е неоснователно: Въззивната инстанция е приела, че уведомяване на длъжника за цесията може да се извърши и от новия кредитор (при надлежно упълномощаване от стария), чрез предявяване на иска за защита на цедираното вземане (за неговото присъждане или установяване) като уведомяването настъпва с получаване от длъжника на препис от исковата молба на цесионера, защото то е факт, осъществил се до приключване на устните състезания, подлежащ на съобразяване от съда - чл. 235, ал. 3 ГПК. Мотивирано е, че уведомяване в тази хипотеза може да се извърши и чрез връчване на исковата молба и приложенията на особения представител на длъжника, приравнено на лично такова. Извода си, че приемането от особения представител на материалноправно изявление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, адресирани до отсъстващия ответник, е допустимо, защото то не е с оглед личността на длъжника и не се свежда до негови строго лични субективни права, съставът на окръжния съд е обосновал и позоваване на решения по чл.290 ГПК на състави на ТК на ВКС - Решение №198 от 18.01.2019г. по т.д. №193/2018г., на I т.о., Решение № 139/05.11.2014г. по т. д. № 57/2012г., І т.о., Решение № 6/04.04.2019 г. по т. д. № 917/2018г., на І т.о. Уведомяването на длъжника е квалифицирано от въззивния състав като съществена предпоставка за валидното упражняване на правото на кредитора да трансформира задължението на длъжника от срочно в безсрочно, изискуемо в пълния му размер. Отчетено е, че уведомителното писмо не е връчено на длъжника и поръчителя - ответници по делото. При съобразяване на дадения в решението по т.д.№ 193/2018г. на ВКС I т.о. положителен отговор на въпроса за допустимостта предявеният осъдителен иск по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен, ако предсрочната изискуемост е била обявена на длъжника с връчване на копие от исковата молба на особения му представител, назначен на основание чл.47,ал.6 ГПК, каквато е и настоящата хипотеза, е обосновано, че предсрочната изискуемост по процесния кредит е настъпила в хода на процеса с връчване на книжата по делото на особения представител на ответника - на 28.06.2019г. и на особения представител на ответницата - на 23.06.2019г. и като факт, настъпил в хода на процеса, следва да бъде зачетен и съобразен от съда. Като допълнителни съображения са изложени тези, приети в Решение № 204 от 25.01.2018 г. по т.д.2230/2016 г. на ВКС, ТК, І т.о. - че при липса на изрично делегирано право от цедента на цесионера да обяви предсрочна изискуемост на длъжника по банков кредит, със сключването на договора за цесия върху цедента преминава правото да обяви кредита за предсрочно изискуем. Въз основа на тях окръжният съд е приел, че независимо от липсата на изрично упълномощаване от „Уникредит Кънсюмър файненсинг“ АД на цесионера, със сключването на договора за прехвърляне на процесното вземане на 20.12.2016г., върху ищеца е преминало и правото да обяви вземането за предсрочно изискуемо предвид забавата на кредитополучателя, поради което обявяването на вземането за предсрочно изискуемо с исковата молба е валидно извършено. Неоснователността на искането за допускане на обжалването по искането и на двамата ответника пряко произтича от възпроизведените правни доводи на въззивната инстанция, които са в синхрон с трайноустановената практика на ВКС по приложението на чл.47,ал.5 ГПК във вр. с чл.99,ал.3 ЗЗД и и във вр. чл.60,ал.2 ЗКИ. Позоваването на практиката, формирана по реда на чл.290 ГПК от състава, постановил обжалваното решение, е изцяло уместно, адекватно и съобразено с предмета на спора и относимо към поставените за разрешаване конкретни спорни правни въпроси. Даденото в обратен смисъл разрешение в цитираните от касаторите решения на ОС и АС Бургас не обосновава противоречива практика на „ВКС”. Неотносимо е позоваването от касаторите на решението по т.д.№ 2072/2015г. на І т.о. на ВКС, на което твърдят, че въззивното решение противоречи. Даденият от състава на ВКС отговор на правния въпрос, по който касационното обжалване е допуснато е: „Начинът на удостоверяване на връчването на длъжника на документа, съдържащ волеизявлението на банката, че счита вземането по договор за кредит за предсрочно изискуемо, е поставен в зависимост от избрания от кредитора способ за уведомяване. В производството по установителния иск, предявен по реда на чл.422 ГПК, при оспорване на удостовереното връчване на документа, преценката за редовността на връчването се извършва от съда след обсъждане на въведените конкретни възражения и при тълкуване на договорните клаузи.” Въззивната инстанция не е излагала съображения относно „избрания от кредитора способ за уведомяване”, а е приела, че уведомителното писмо, адресирано до длъжниците, не им е връчено, но връчването на препис от исковата молба, с която е предявен осъдителен иск на основание настъпила предсрочна изискуемост, предсрочната изискуемост е настъпила в хода на процеса и осъществяването на този релевантен факт следва да бъде зачетено на основание чл.235,ал.3 ГПК. При наличието на практика по чл.290 ГПК, изключено е приложното поле на допълнителните предпоставки за осъществяване на факултативния касационен контрол, на които касаторите се позовават. Немислимо е и наличието на самостоятелното основание „очевидна неправилност”. Няма как въззивно решение да е очевидно неправилно, когато по съответния правен проблем е налице произнасяне от ВКС, което е относимо към висящия спор и това произнасяне е съобразено от решаващия съд. С оглед резултата от настоящото производство касаторите следва да заплатят на насрещната страна поисканите разноски - 100лв. юрисконсултско възнаграждение за изготвяне на общ отговор на касационните жалби и по 918лв. - внесен от „Агенция за събиране на вземания”ЕАД депозит за възнаграждение на особените представители на касаторите. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.