Решение № 1698 от 16.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 10196/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда" гр.София чрез гл.юрисконсулт Н. Котов срещу Решение № 25403 от 29.11.2024 год. постановено по адм. дело № 5511 по описа за 2024 год. на Административен съд София-град. Изложени са съображения за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли оспореното съдебно решение да бъде отменено, а жалбата да бъде отхвърлена като неоснователна. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Ответникът министерство на външните работи чрез процесуален представител в писмен отговор оспорва жалбата като неоснователна и моли същата да се отхвърли. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. По делото е постъпила и частна жалба подадена от министерство на външните работи срещу определение № 27930/21.08.2025 год. постановено по адм.д. № 5511/2024 год., с което е оставена без уважение молбата на министерство на външните работи за изменение на Решение № 25403 от 29.11.2024 год. в частта за разноските. В частната жалба се твърди, че обжалваното определение е неправилно като постановено в противоречие с чл.226, ал.3 от АПК. Иска се от съда да отмени оспореното определение и да присъди и на министерство на външните работи да бъдат присъдени всички разноски, включително и за производството по частната жалба. Ответникът по частната жалба Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда" гр.София не изразява становище по нея. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение за допустимост и неоснователност, както на касационната жалба, така и частната жалба Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в преклузивния 14 дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК. След като разгледа касационната жалба по същество, Върховният административен съд, шесто отделение, я намира за неоснователна. Съображенията за това са следните: Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд София-град са принудителни административни мерки- предписания по т.1 и т.2 обективирани в Протокол за извършена проверка № ПР2310650 от 27.04.2023 год. издаден от инспектори в Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“, с които по т.1 е наредено на министерство на външните работи да начисли положения извънреден труд за периода от м.май 2020 год. до м. март 2023 год. вкл. за лицето В. А. А. в размер на 1248 часа с увеличение 50 на сто; 900 часа с увеличение 75 на сто; 107 часа с увеличение 100 на сто и за останалите работници и служители в дирекция „ИКО и сигурност на информацията“, след като същият преизчисли реално положения извънреден труд през делнични дни, почивни дни и дни на официални празници, съгласно разпоредбата на чл.128, т.1, вр. чл.262, ал.1 ,т.1, вр. чл.262, ал.1, т.2, вр. чл.262, ал.1, т.3 от КТ. По т.2 е разпоредено министерство на външните работи да начисли положения нощен труд за периода от м.май 2020 год. до м. март 2023 год. вкл. за лицето В. А. А. в размер на 884 часа и за останалите работници и служители в дирекция „ИКО и сигурност на информацията“, след като същият преизчисли реално положения нощен труд съгласно разпоредбата на чл.128, т.1, вр. чл.261 от КТ. Предписанията по т.1 и т.2 от Протокол за извършена проверка № ПР2310650 от 27.04.2023 год. са обжалвани пред Административен съд София-град, който с процесното решение е обявил за нищожни. За да уважи жалбата на министерство на външните работи първостепенният съд е приел, че атакуваните пред него задължителни предписания издадени от длъжностни лица на Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда" гр.София касаят разрешаване на трудовоправен спор, което е извън компетентността на контролните органи на инспекцията. Правомощията на контролните органи по чл. 404, ал. 1, т. 1 и т. 12 КТ е да дават само общи предписания на работодателите да изпълняват задължението за изплащане на трудови възнаграждения по непрекратени трудови правоотношения, както и обезщетения след прекратяване на трудовите правоотношения. Даването на предписания за разрешаване на конкретни трудовоправни спорове е извън компетентността им. Съдържанието на оспорените предписания сочат на наличие на спорни трудовоправни отношения между В. А. А. и неговия работодател. Възникналите спорове между страните по трудовото правоотношение се разрешават по реда на Гражданския процесуален кодекс (ГПК), към който препраща чл. 360, ал. 1 от КТ, а не по административен ред чрез прилагането на принудителни административни мерки. Административният орган е нямал правно основание да издава предписания на основанията в чл. 404, ал. 1, т. 1 и т. 12 от КТ, тъй като общата възможност да се дават задължителни предписания на работодателите за отстраняване на нарушенията на трудовото законодателство не включва разрешаване на трудовоправни спорове между работника/служителя и работодателя, с оглед на което оспореният индивидуален административен акт в посочените части по отношение на т. 1 и т.2, е материално незаконосъобразен в степен, засягаща негова валидност, тъй като по същество инспекцията, действайки като своеобразна особена (несъдебна) юрисдикция е иззела и разрешила трудовоправен спор, подведомствен на съответните съдилища в страната по общото правило на чл. 357, ал. 1 КТ. Горепосоченият съществен порок на акта е обосновал извода на първоинстанционния съд за нищожност на атакуваните задължителни предписания в обжалваните части. Решението е правилно. Настоящият състав на ВАС намира за правилен извода на АССГ, че с приложената принудителна административна мярка от Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда" гр.София е разрешен всъщност един трудовоправен спор между министерство на външните работи и В. А. А.. При упражняване на правомощията си регламентирани в чл. 402 и сл. от КТ органите на Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда" гр.София не могат да изземват и решават спорове, които по съществото си са трудовоправни и които по правило са подведомствени на съда. При така формулираната принудителна административна мярка по т. 1 и т.2 касаеща предписание по отношение на конкретно физическо лице и посочен конкретен размер на часове извънреден и нощен труд, става въпрос за разрешаване на един трудовоправен спор посредством издаване на административен акт, което е в разрез с правилото на чл.360 от ГПК. В този аспект позоваването в дадените предписания на основанията в чл. 404, ал. 1, т. 1 и т. 12 КТ няма опора, тъй като общата възможност да се дават задължителни предписания на работодателите за отстраняване на нарушенията на трудовото законодателство не включва разрешаване на трудовоправни спорове между работника/служителя и работодателя. С оглед гореизложеното първоинстанционният съд правилно е преценил, че оспореният индивидуален административен акт – задължителни предписания дадени на работодателя е материално незаконосъобразен в степен засягаща негова валидност. Като е обявил същите за нищожни е постановил правилен съдебен акт, който следва да се остави в сила. Предвид изложеното не са налице сочените в касационната жалба отменителни основания на чл. 209, т. 3 от АПК. По частната жалба: По първоинстанционната жалба подадена от министерство на външните работи срещу предписания по т.1 и т.2 от Протокол за извършена проверка № ПР2310650 от 27.04.2023 год. е образувано адм.д. № 4662/2023 год. по описа на Административен съд София-град. С решение № 6648/06.11.2023 год. постановено по това дело съдът е отменил задължителните предписания и е осъдил Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда" гр.София да заплати на министерство на външните работи разноски по делото в размер на 150 лева представляващи 50 лева държавна такса и 100 лева юрисконсултско възнаграждение. Решението е обжалвано от Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда" гр.София пред ВАС, където е образувано адм.д. № 12063/2023 год. С решение № 5652/09.05.2024 год. състав на ВАС е обезсилил решение № 6648/06.11.2023 год. по адм.д. № 4662/2023 год. по описа на АССГ и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. С решението си ВАС е приел на основание чл.226, ал.3 от АПК, че първоинстанционният съд следва да се произнесе по въпроса за разноските в касационното производство. След връщането в АССГ е образувано адм.д. №5511/2024 год., по което е постановено процесното съдебно решение № 25403/29.11.2024 год., с което съдът е обявил нищожност на предписания по т.1 и т.2 от Протокол за извършена проверка № ПР2310650 от 27.04.2023 год. и е осъдил Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда" гр.София да заплати на министерство на външните работи разноски по делото в размер на 150 лева, от които 50 лева държавна такса и 100 лева юрисконсултско възнаграждение. На 17.12.2024 год. министерство на външните работи подава молба по реда на чл.248 от ГПК за изменение на решението в частта за разноските. В молбата се посочва, че съдът не се е произнесъл по реда на чл.226, ал.3 от АПК относно разноските по адм.д. № 4662/2023 год. по описа на АССГ /50 лева държавна такса и 100 лева за юрисконсултско възнаграждение/, по адм.д. № 12063/2023 по описа на ВАС /100 лева за юрисконсултско възнаграждение/ и по настоящото дело за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Прави се искане съдът да измени решение № 25403/29.11.2024 год. постановено по адм.д .№ 5511/2024 год. по описа на АССГ като осъди Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда" гр.София да заплати на министерство на външните работи сумата от 350 лева – държавна такса и юрисконсултско възнаграждение по настоящото дело /адм.д. № 5511/2024 год. по описа на АССГ/, по адм.д. № 4662/2023 год. по описа на АССГ и по адм.д. № 12063/2023 год. по описа на ВАС. С определение № 27930/21.08.2025 год. по адм.д. № 5511/2024 год. АССГ е оставил молбата за изменение на решенето в частта за разноските без уважение. Съдът е приел, че разноски се дължат съгласно 143, ал.1 от АПК на жалбоподателя за един адвокат, а ако е защитаван от юрисконсулт има право на разноски за юрисконсултско възнаграждение съгласно чл.37 от ЗПП. С решение № 25403/29.11.2024 год. съдът е осъдил административния орган да заплати на министерство на външните работи разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, поради което счита, че това възнаграждение не следва да се увеличава с отделни възнаграждения за производствата при първоначалното гледане на делото. Частната жалба е частично основателна. Съгласно чл.226, ал.3 от АПК при новото разглеждане на делото от първоинстанционния съд същият се произнася и по разноските за водене на делото във Върховния административен съд. При постановяване на процесното съдебно решение първоинстанционният съд е следвало да се произнесе по въпроса за разноските по адм.д. № 4662/2023 год. по описа на АССГ, по адм.д. № 12063/2023 год. по описа на ВАС и по адм.д. № 5511/2024 год. по описа на АССГ. С решението си първоинстанционният съд се е произнесъл само относно разноските по адм.д. № 5511/2024 год. по описа на АССГ като с оглед изхода на спора е осъдил Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда" гр.София да заплати на министерство на външните работи разноски в размер на 150 лева представляващи 50 лева държавна такса и 100 лева юрисконсултско възнаграждение. С оглед на гореизложеното определение № 27930/21.08.2025 год. адм.д. № 5511/2024 год. по описа на АССГ в частта, с която е оставена без уважение молбата на министерство на външните работи за изменение на Решение № 25403 от 29.11.2024 год. в частта за разноските касаещо присъждане на разноски по адм.д. № 5511/2024 год. по описа на АССГ е правилно и следва да се остави в сила. Определение № 27930/21.08.2025 год. в останалата част е неправилно и следва да се отмени като вместо него да се постанови друго, с което да се осъди Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда" гр.София да заплати на министерство на външните работи разноски, както следва: по адм.д. № 4662/2023 год. по описа на АССГ 50 лева държавна такса и 100 лева юрисконсултско възнаграждение и по адм.д. № 12063/2023 год. по описа на ВАС 100 лева за юрисконсултско възнаграждение. С оглед изхода на спора в настоящата инстанция претенцията на ответника за присъждане на разноски е основателна. Следва да се осъди Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда" гр.София да заплати на министерство на външните работи разноски за касационната инстанция в размер на 100 лева за юрисконсултско възнаграждение, както и 30 лева държавна такса за производството по частната жалба. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, състав на шесто отделение,