Определение № 545 от 21.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2178/2016 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] представлявано от изпълнителния директор В. М., чрез процесуалния представител адв. Т. К. Софийска адвокатска колегия против въззивно решение № 36 от 30.12.2015г. по в. гр. дело № 10376/2015г. на Софийски градски съд, с което [фирма] [населено място] е осъдено да заплати на И. С. И., по иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ, още 11 000 лв., към присъдените с първоинстанционното решение 4 000 лв., или общо 15 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука на 19.11.2013г., ведно със законна лихва върху сумата, считано от 19.11.2013г. до окончателно изплащане на задължението. В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят излага съображения относими към определяне размера на неимуществените вреди, с оглед разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, като поддържа, че обжалваното решение е постановено в противоречие с цитирана съдебна практика на Върховния касационен съд; има изведен и въпрос - следва ли съдът да отчита актуалните социално - икономически показатели за страната при произнасяне на своите решения. Жалбоподателят се позовава на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, като основания за допускане на касационно обжалване. Ответницата И. С. И., чрез пълномощник адв. А. И. Софийска адвокатска колегия, в писмен отговор оспорва наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че липсва конкретизиран правен въпрос, но доколкото изложените съображения са насочени към определяне размера на обезщетението, то обжалваното решение не влиза в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС. Твърди, че при постановяване на решението въззивният съд се е ръководил от установените със съдебната практика критерии за справедливост, а размерът на обезщетението за всеки конкретен случай е различен, поради което цитираните от жалбоподателя съдебни решения не формират задължителна съдебна практика по присъдените с тези решения размери на обезщетенията. Изложени са и съображения по съществото на спора в подкрепа правилността на обжалваното решение. Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е разгледан иск по чл. 200 КТ намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна. От съдържанието на изложението за допускане на касационно обжалване може да се конкретизира въпроса за приложението на принципа за справедливост и неговото съдържание при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, с оглед разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Така изведен въпросът е включен в предмета на делото, обуславя решаващите правни изводи за основателността на иска в уважения размер, но с обжалваното решение не е разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика на Върховния касационен съд, включително посочената от жалбоподателя. С постановление на Пленума на ВС № 4/23.12.1968г. се приема, че при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочат конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. На обезщетение подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида, характера и тежестта на увреждането, продължителността на лечението, настъпили усложнения в процеса на оздравяване, моралните страдания - тяхната продължителност и интензитет, има ли трайни последици от увреждането и други конкретни негативи, с оглед спецификата на конкретния случай. Размерът се съобразява и с обществения критерии за справедливост, обусловен от степента на развитие на обществено-икономическите отношения. Справедливостта, като критерии за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, дефинитивно определена в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, включва конкретни факти, които за всеки отделен случай са различни. В този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие. Когато съдът е съобразил всички доказателства, относими към реално претърпените от увреденото лице болки и страдания, размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в съответствие с принципа за справедливост. В този смисъл е и цитираната от жалбоподателя съдебна практика установена с решения по гр. дело № 1543/2011г., ВКС и гр. дело № 323/2012г. на ВКС. С обжалваното решение съдът не се е отклонил от посочената съдебна практика. Съдът е обсъдил обстоятелствата, при които е настъпила трудовата злополука, както и липсата на съпричиняване от страна на пострадалото лице за настъпилия вредоносен резултат с цитиране на съдебна практика на ВКС със задължителен характер. Извършил е подробен анализ на изслушаните съдебно-медицински експертизи установили вида и характера на увреждането - вътрешно ставно счупване в областта на глезенна става, частично увредена ставна капсула от предно - външна страна на ставата, като в последствие на мястото на мекотъканната увреда се развил дивертикул изпълнен със ставна течност; настъпили усложнения поради забавено срастване на счупването, което удължило оздравителния процес от три на шест месеца; посочен е интензитета на претърпените болки и страдания, придвижването на ищцата с помощни средства за период от около пет месеца; остатъчни болки при промяна на времето след счупването. Обсъдени са и свидетелските показания установили претърпените неудобства по време на боледуването от ищцата, притесненията, болките и негативните емоции съпроводили процеса на оздравяване. Размерът определен за репариране на моралните вреди, съдът е обвързал с така установените по делото факти и обстоятелства, което сочи, че принципа за справедливост не е приложен абстрактно. След като размерът на обезщетението е обусловен от конкретните факти и обстоятелства, които за всеки отделен случай са различни, конкретната сума не е признак, по който може да се изведе противоречие на обжалваното решение с цитирана от жалбоподателя съдебна практиката на Върховния касационен съд и съдебна практика установена с цитирани въззивни решения, която не е представена към изложението. Изложеното дава основание да се приеме, че поставения правен въпрос с обжалваното решение не е разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС относно критериите и механизма, по който се определя обезщетението за неимуществени вреди от настъпило увреждане. Това изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, като основание за допускане на касационно обжалване. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.