Определение № 425 от 28.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 1857/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Ментейн“ ЕООД, [населено място] срещу определение № 4139 от 13.12.2019 г. по т. д. № 5689/2018 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение подадената от същото дружество молба за изменение на постановеното по делото решение № 1536 от 24.06.2019 г. в частта за разноските. Частният жалбоподател поддържа, че атакуваното определение е неправилно поради противоречие с материалния закон. Изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че присъдените на ответника разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 9 120 лв. и за вещо лице в размер на 350 лв. са дължими. Излага подробни съображения в подкрепа на становището си, че посочените суми не представляват разноски, направени от ответното дружество, тъй като същите са заплатени от трето за спора лице – „Булмалц“ ООД, както и че липсват доказателства за реално заплащане на адвокатското възнаграждение, доколкото по делото е представено единствено платежно нареждане за превод за възнаграждението. Освен това, според частния жалбоподател, адвокатското възнаграждение не е следвало да се присъжда с начислен върху него ДДС, тъй като това ще доведе до двойното му събиране от ищеца. Ответникът по частната жалба – „Булбилд БГ“ ЕООД, [населено място] – оспорва същата и моли за оставянето й без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 26.06.2020 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частната жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. С постановеното решение № 1536 от 24.06.2019 г по т. д. № 5689/2018 г. въззивният съд, с оглед изхода на спора, е присъдил на ответника „Булбилд БГ“ ЕООД разноски за въззивното производство в размер на сумата 9 470 лв., включваща сумата 9 120 лв. – адвокатско възнаграждение (с включен ДДС) и сумата 350 лв. – депозит за вещо лице. За да остави без уважение подадената от въззивника „Ментейн“ ЕООД молба по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските, решаващият състав е счел за неоснователни всички заявени от страната доводи. Като ирелевантно за дължимостта на разноските за адвокатско възнаграждение е преценил обстоятелството, че същите са заплатени не от ответника „Булбилд БГ“ ЕООД, а от трето за спора лице – „Булмалц“ ООД, в съответствие с подписаното между тях и упълномощеното от ответника адвокатско дружество допълнително тристранно споразумение от 18.09.2018 г. Неоснователността на оплакването за липса на реално заплащане на разноските е аргументирал съответно – с представеното по делото преводно нареждане, установяващо заплащането на депозита за вещо лице в размер на 350 лв. и с представените договор за правна защита и съдействие и фактура № [ЕГН]/19.09.2018 г., за които е счел, че са годно доказателство за реално заплащане на адвокатското възнаграждение. Решаващият състав не е споделил и становището на молителя, че върху адвокатското възнаграждение не следва да се начислява ДДС, като е посочил, че доколкото адвокатският хонорар е с включен такъв данък, то същият е дължим. Настоящият състав намира, че обжалваното определение е правилно. На първо място, неоснователно е твърдението на частния жалбоподател за недължимост на претендираните разноски, тъй като не са заплатени от ответника „Булбилд БГ“ ЕООД. Фактът, че в случая разноските за адвокатско възнаграждение и за държавна такса не са заплатени от ответника, а от други лица, е без значение при преценката за дължимостта им от насрещната страна с оглед изхода на делото. Единствено релевантно при тази преценка е обстоятелството, че разноските са заплатени за сметка на ответника и са послужили за неговото участие в процеса (за неговото процесуално представителство и за събиране на поискани от него доказателства). Вътрешните отношения между ответника и третите лица, заплатили разноските, са също без всякакво значение за правото на ответника да иска възстановяване на разноските. В посочения смисъл е и практиката на ВКС, част от която е приложена с отговора на частната жалба (определение № 116 от 07.05.2013 г. по т. д. № 1268/2011 г. на II т. о., определение № 475 от 06.10.2017 г. по ч. т. д. № 1795/2017 г. на I т. о.). Не може да бъде споделено и застъпеното от частния жалбоподател становище, че върху адвокатското възнаграждение не следва да се начислява ДДС. Съгласно § 2а от Допълнителните разпоредби на Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за регистрираните по ЗДДС адвокати дължимият ДДС се начислява върху възнагражденията по наредбата и се счита за неразделна част от възнаграждението. Този данък е дължим поради наличието на договор за правна помощ, в качеството му на облагаема възмездна сделка по предоставяне на услуга. Следователно, във всички случаи, когато адвокатът, осъществил услугата, е регистриран по ЗДДС, върху адвокатското възнаграждение следва да бъде начислен ДДС. Що се отнася до заявеното в частната жалба оплакване, че ответникът не е доказал реално заплащане на адвокатското възнаграждение, същото не следва да бъде обсъждано, тъй като е преклудирано. Както е посочено в мотивите към т. 11 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, макар и акцесорна, претенцията за разноски съставлява искане, свързано със спорния предмет, което следва, също като него, да бъде заявено до приключване на съдебното заседание, с което приключва делото пред съответната инстанция. С оглед на това, логичният извод е, че към този момент следва не само да бъдат представени доказателствата за извършването на разноските, но и да бъдат направени всички възражения на насрещната страна в тази връзка. В случая, искането на ответника за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство е заявено в проведеното на 27.05.2019 г. съдебно заседание, когато са представени и доказателствата за тяхното плащане, като същите не са били оспорени, нито е релевирано възражение за недоказване на плащането. Отделно от това, доводът на частния жалбоподател за недоказаност на плащането би бил и неоснователен. От представеното по делото платежно нареждане до „УниКредит Булбанк“ от 25.09.2018г. се установява, че на посочената дата е осъществен превод на адвокатското възнаграждение (чрез онлайн банкиране). При липсата на данни и дори на твърдение, че платежното нареждане е отменено от наредителя съгласно чл. 85 от Закона за платежните услуги и платежните системи, следва да се приеме, че наредената с него сума е получена от адвокатското дружество, т. е. адвокатското възнаграждение е заплатено. Поради изложените съображения обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение