Определение № 78 от 23.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 229/2022 г.

Производството е по чл.274, ал.2, пр.1, ГПК. Образувано е по частна жалба на „Алегра Импулс“ ЕООД –гр.София, срещу определение №2155 от 10.08.2021г., постановено по ч.т.д.№572/2021г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 с-в, с което е оставена без уважение молбата на „Алегра Импулс“ ЕООД от 25.06.2021г. за освобождаване от заплащане на държавна такса по частна жалба с вх.№8228/20.05.2021г. срещу определението, постановено по делото, с което е оставена без уважение молбата на дружеството за предоставяне на правна помощ. Без да се излагат конкретни съображения и оплаквания, с частната жалба иска отмяна на обжалваното определение и връщане на делото на първата инстанция за продължаване на съдопроизводствените действия. В срока по чл.276, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от адвокат А. Н. - пълномощник на ответниците по частната жалба, в който се поддържа, че частната жалба е неоснователна, тъй като частният жалбоподател е юридическо лице, което е извън кръга на субектите, изчерпателно посочени в чл.83 ГПК, които се освобождават или могат да бъдат освободени по усмотрение на съда от внасяне на държавна такса. Същевременно се излагат доводи, че „Алегра Импулс“ ЕООД има възможност да заплати дължимата държавна такса от 15лв. и че чрез обжалване на определението жалбоподателят, злоупотребявайки с процесуалните си права, цели забавяне на производството. Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото, намира следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирано лице в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да остави без уважение молбата за освобождаване от държавна такса на „Алегра Импулс“ ЕООД, подадена на 25.06.2021г. от законния представител на дружеството В. К., въззивният състав от САС е посочил, че по въпроса, касаещ правото на юридическо лице да бъде освободено от заплащане на държавна такса, е формирана трайна практика на ВКС, обективирана в определение №285/05.07.2019 г. по ч.т.д.№1234/2019г. на I т.о., определение №193/24.04.2019 г. по ч.т.д.№810/2019г. на I т.о и др., съгласно която, гарантираното на страните по граждански спор с разпоредбата на чл.6 ЕКПЧОС и чл.47 от Хартата на основните права на ЕС право на достъп до съдилищата се реализира с предоставения на държавите – членки, свободен избор на средства за постигане на тази цел. Съдът е подчертал, че в практиката си ВКС приема, че когато предявеният иск от или срещу юридическо лице няма за предмет спор за нарушаване на правото на ЕС, респ., когато искът и/или самото юридическо лице не попадат в някоя от изключителните хипотези на разпоредбите на чл.83, ал.1, т.4, чл.84 ГПК или на особена разпоредба в друг закон (например чл.620, ал.1 и ал.5, чл.649, ал.6, чл.694, ал.2 ТЗ), то внасянето на държавна такса се дължи предварително предвид общото правило на чл.71, ал.1, изр.1 вр. чл.73, ал.3 ГПК, тъй като съгласно изричната формулировка на разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК съдът може да признае липсата на достатъчно средства за заплащане на държавна такса и да освободи страната от внасянето й, само ако тя е физическо лице. Отделно апелативният състав е посочил, че в практиката на Европейския съд по правата на човека е признато правото на юридическите лица да бъдат освободени изцяло или частично от плащането на държавна такса (решение от 24.12.2009г. по дело "Агромодел" ООД срещу България (жалба № 68334/01), решение от 26.07.2005г. по дело Podbielski и PPU Polpure срещу Полша (жалба № 39199/98), решение от 10.01.2006г. по дело Teltronic - CATV срещу Полша (жалба № 48140/99) като факторите, които следва да бъдат преценени са: размерът на таксите, преценен в светлината на специфичните обстоятелства, както и платежоспособността на заинтересованото лице и стадия на производството, в който въпросното ограничение е наложено. Съдът е отразил също, че в практиката на СЕС, обективирана в определение по дело С-156/12 GREP/FreistatBayern се приема, че националният съд следва да провери дали условията за предоставяне на такава помощ представляват ограничение на правото на достъп до съдилищата, което накърнява самата същност на това право, дали са насочени към постигането на легитимна цел и дали съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел. Подчертавайки, че дължимият размер на държавната такса е 15лв. и имайки предвид данните по делото, съдът е обосновал извода, че таксата не се явява непосилна и че са неоснователни твърденията на молителя, че не разполага с финансова възможност да я заплати в определения от съда срок. Атакуваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено по изложените в него съображения. Обжалваното определение е съобразено изцяло с константната практика на ВКС (включително и с тази, цитирана от апелативния състав), относно възможността и предпоставките за освобождаване на юридическо лице от внасяне на държавна такса. Определението е в синхрон и с практиката на СЕС - решение по дела С-69/14, С-279/09 и С-571/16, съгласно която националният съд трябва да отчете, за какво се дължи таксата, нейния размер и дали тя е пречката за достъпа до правосъдие, и ако е - дали тази пречка е преодолима или не предвид, съществуването или не на възможност за освобождаване от таксата по националното право. В коннкретния случай, предвид изключително ниския размер на предварително дължимата от търговското дружество държавна такса от 15лв., като условие за редовност на подадената от него частна жалба, и при недоказаност на икономическо състояние на търговеца, при което той да е в невъзможност да поеме плащане на такса в размер на 15лв, предварителното събиране на тази такса не представлява пречка за достъпа до правосъдие на юридическото лице - жалбоподател. Независимо от горното следва да се отбележи, че поведението на жалбоподателя в производството по отмяна на допуснатото обезпечение на бъдещ иск, е в разрез с принципа на добросъвестност, прокламиран чл.3 ГПК, съгласно който участващите в съдебните производства лица и техните представители под страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Очевиден е стремежът на жалбоподателя да бави производството чрез процесуалното си право да подава идентични частни жалби срещу идентични определения, постановени по идентични искания. Настоящата частна жалба е бланкетна - без конкретни оплаквания и несъгласия с изводите на съда. В случая жалбоподателят е поискал за пореден път освобождаване от държавна такса при твърдения и при данни за икономическото му състояние, аналогични на тези, които са обсъдени в определение №285/05.07.2019г. по ч.т.д.№1234/2019г. на ВКС, І т.о, с което е прието, че е налице възможност на жалбоподателя да заплати сумата 15лв. При хипотезата на чл.77 ГПК (делото е образувано пред ВКС без внесена държавна такса с оглед характера на спора по чл.83, ал.2 ГПК), частният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати по сметката на ВКС сумата 15лв., представляваща държавна такса, дължима за частната жалба, по повод на която е образувано настоящото производство. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение