Определение № 1004 от 02.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4888/2023 г.

Производство по чл. 274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба от „МБАЛ Тетевен - д-р А.Пешев“ ЕООД, чрез пълномощници адв.И.С. и адв.В.П., против въззивно определение № 455 от 15.08.2023 год., постановено по в.г.д. № 61/2023, на АС – Велико Търново, постановено в производство по чл.248 ГПК, с което въззивният съд не е уважил молбата на жалбоподателя за имненение въззивното решение в частта за разноските. В срока по чл.276, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от адв. П. К. пълномощник на Н. И. Г. и П. А. Г., в който са изложени съображения за неоснователност на частната жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: С решението си № 98/01.06.2023г. по в. гр. д № 61/2023 г., въззивният съд е осъдил „МБАЛ Тетевен – д-р А.Пешев“ ЕООД, на основание чл.49 ЗЗД да заплати само на ищцата Н. И. Г. обезщетение в размер на 10 000 лв. /по частичен иск 30 000 лв. от 50 000 лв./ за болки и страдания от травмиращо и изключително болезнено водено раждане и последици – усложнения и здравословни проблеми, ведно със законната лихва върху него, считано от 24.04.2015 г. до окончателното изплащане, както и -в резултат на потвърждаване първоинстанционното решение, да заплати на всеки от двамата ищци Н. И. Г. и П. А. Г. обезщетение за причинени неимуществени вреди, от смъртта на детето им З. Г., настъпила на 24.04.2015 г., както следва: 50 000 лв. на бащата П. А. Г. и 60 000 лв. на майката Н. И. Г.. Над горепосочените размери, исковете са били отхвърлени: този само от Н. Г. над 10 000 лв. до 30 000 лв., и останалите - над 60 000 лв. до 120 000 лв. за майката, и над 50 000 лв. до 100 000 лв. за бащата. Въззивният съд е приел с решението си, че разноските за възнаграждение на адв. К. по чл.38, ал.2 ЗАдв се определят от съда, при това за всеки от исковете съгласно чл.2, ал.5 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, и не са зависими от представяне на списък по чл.80 ГПК. Приел е, че възнаграждението на адвоката на ищците за първата инстанция по исковете за обезкщетение от смъртта на новороденото дете, следва да се завиши над минималните размери по Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, като е определил такова в завишен размер на общо 4500 лв., спрямо минималния такъв 4040 лв., а с ДДС общо 5400 лв., или за доплащане 1952,16 лв., определил е и допълнително такова за първата инстанция от 572,40 лв. съразмерно на уважения от въззивния съд частично /за 10 000 лв./ личен иск на Н. Г.. Съответно, според изхода на спора пред себе си, е определил на адв. К. на основание чл.38, ал.2 ЗАдв, възнаграждение, дължимо от ответника, съобразно резултата от исковете във въззивното производство /уважени за 60 000 лв. и 50 000 лв. за всеки ищец от смъртта на новороденото и за които размери въззивната жалба на ответника не е уважена, и уважен за 10 000 лв. само личния иск на ищцата / в минималните размери по Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС в редакцията към приключване устните прения пред тази инстанция, така: за защита на ищцата 6540 лв. с ДДСС+1220 лв. с ДДС /неточно отразена последната сума като за защита на ищците Г./, и за защита на ищеца 5580 лв. с ДДС, или общо 13340 лв. с ДДС за въззивната инстанция. Искането на адв. К. за увеличаване възнаграждението й за първата инстанция допълнително според проведените 10 заседания, не е уважено. Съобразно частичното уважаване на личния иск на ищцата Г., въззивният съд е намалил дължимите от ищците на ответника разноски от 3416 лв. на 2917 лв., определени с първоинстанционото решение. Посочил е още, че на ответника не се дължат разноски, тъй като въззивната му жалба не се уважава. Молбата на ответника за изменение и допълване на решението в частта за разноските, не е уважена със сега обжалваното определение. Въззивният съд е посочил, че при определяне на размера от разноските за адвокат на ищците, не е допуснал математически грешки, че само е намалил разноските в полза на ответника над 2 917 лв. до присъдения от ОС - Ловеч размер от 3 416 лв., обусловено от частично уважаване на личния иск на Н. Г. от въззивния съд, докато този иск е бил изцяло отхвърлен от ОС, но първоинстнационното решение за разноски на ответника 2 917 лв. е потвърдено. За неоснователни е счел и останалите оплаквания на молителя. Посочено е, че на адв. К. се дължи допълнително възнаграждение за първоинстанционното производство, за което е бил сезиран от нея и с частна жалба срещу определението по чл.248 ал.1 ГПК, разяснил е, че на адвоката е дължимо отделно възнаграждение за всеки отделен иск в размерите по Наредба № 1/2004 г. и на основание чл.2 ал.5 от Наредбата, определено съобразно материалния интерес на съответния иск и при съобразяване на уважената му част, както са били изчислени за първата и за въззивната инстанции. Отделно е присъдил и възнаграждение за защита по личния иск на Г. пред ОС, в която част първоинстанционното решение се явявало неправилно, което влече като последица и основателност на искането за разноски, заявено пред ОС. По отношение разноските на ответника, е потвърдил становището си, че такива не се дължат, тъй като въззивна жалба на ответника срещу първоинстанционното решение е отхвърлена изцяло. Изяснил е, че приложеният договор за правна защита и съдействие и договореното с него възнаграждение касаят само тази въззивна жалба, предвид изрично вписаното в него като предмет изготвянето на въззивна жалба и защита пред ВТАС, като и самото договорено адвокатско възнаграждение съответства на материалния интерес по жалбата. Този договор няма за предмет подаване на отговор на въззивната жалба на насрещната страна, каквато към конкретния времеви момент още не е била подадена, нито впоследствие е депозиран отговор по въззивната жалба на ищците, поради което на ответника не се дължат никакви разноски за въззивното производство пред ВТАС. Така изложените мотиви на въззивния съд се споделят и от настоящия състав, с изключение на частта за размера на дължимо от ответника на адв. К. адвокатското възнаграждение на по чл.38, ал.2 ЗАдв за въззивната инстанция. Преценката за правилността на обжалваното въззивно определение се прави съобразно крайния изход по делото, приключил с решението на ВКС по чл.293 ГПК по същество на спора (по гр.д.№ 4889/2023 г.), с което исковете за ищците за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на новороденото им дете, са увеличени с по 30 000 лв. за всеки от тях, и е потвърдено въззивното решение в останалите части по произнасянето по исковете – т.е потвърдено е за присъдените с него размери на обезщетенията съответно 60 000 лв. и 10 000 лв. по исковете на майката, и 50 000 лв. по исковете на бащата. С решението си по чл. 293 ГПК, касационният състав е изложил подробни мотиви защо и в какъв размер адвокатското възнаграждение на адв. К. по чл.38, ал.2 ЗАдв се определя за първата и за въззивната инстанции, според които в обобщение са били налице основания да се завиши адвокатското възнаграждение за първата инстанция, да се определи и допълнително такова за първата инстанция съобразно уважения частично от въззивния съд личен иск на ищцата Г. (уважен за 10 000 лв.), и съответно намаляване разноските в полза на ответника за първата инстанция, също и за значението на списъка по чл.80 ГПК при хипотеза на чл.38, ал.2 ЗАдв, и за дължимостта на адвокатско възнаграждение по всеки един от предявените искове, и които подробни мотиви не следва да се приповтарят тук. Правилна е преценката на въззивния съд с обжалваното определение, че няма основание да се присъдят на ответника разноски за въззивното производство, тъй като същият е удостоверил направени такива само върху обжалвания от него с въззивната му жалба интерес – за размерите, за които с първоинстанционното решение исковете са били уважени, а жалбата му не е уважена, при което не му се следват разноски. Ответникът не е доказал да е уговорил, нито заплатил, адвокатско възнаграждение за защита срещу въззивната жалба на ищците. Основателно е обаче оплакването на частния жалбоподател относно размера на определеното адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция, за което също са изложени подробни мотиви в решението на ВКС по чл.293 ГПК по спора по същество. Според тях същите се явяват прекомерни, предвид характера на въззивното производство, липса на нови процесуални действия по доказателствата, и предвид направеното от ответника възражение за прекомерност и несправедливост, и следва да се намалят под минималните такива по наредбата на ВАдС, по аргумент от решението по дело № С-438/22 на СЕС, с 1/3, или определената от въззивния съд сума 13430 лв. с 4446,67 лв., остава 8893,33 лв. Това налага отменяне на обжалваното въззивно определение по чл.248 ГПК частично - само в частта, в която е отказано намаляване адвокатското възнаграждение за адв. К. по чл.38, ал.2 ЗАдв за въззивната инстанция, като то се намали до 8893,33 лв., за да се постига съответствие с постановеното произнасяне по тези разноски с решението на ВКС по чл.293 ГПК по гр.д. № 4889/2023 г. (с което е отменено въззивното решение в частта за осъждане ответника да плати на адв. К. възнаграждение за въззивната инстанция за разликата над 8893,33 лв. до 13 340 лв.). Воден от изложеното, съставът на Върховния касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение