Определение № 790 от 16.12.2014 г. на ВКС по т. д. № 3321/2014 г.

Производство по чл.274 ал.2 ГПК Образувано е по ЧЖ от страна на процесуалния пълномощник на [фирма] срещу определение от 23.09.2014 г. на СГС, ГО, по гр.д. 13 524/14, с което съдебният състав в производство по въззивна жалба срещу решение от 21.01.2014 г., постановено по гр.д. № 35380/2011 на СРС, ГО, 79 с-в се е произнесъл по реда на чл.389 ГПК и е оставил без уважение молбата на Мото –П. Е. за допускане на обезпечение на висящия иск на същата страна срещу Ц. П. В., предявен по реда на чл.422 ГПК за сумата от 8 396,98 лева –дължима на основание неизпълнение на задължения по договор за лизинг. Частният жалбоподател поддържа, че въззивното определение е неправилно. Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е неоснователна За да постанови обжалваното определение, съдебният състав е преценил, че при положение, че се иска налагането на обезпечителна мярка „възбрана върху недвижим имот”, то е необходимо да се установи наличие на обезпечителен интерес, изразяващ се в обосноваване на това, по какъв начин осъществяването на правата на молителя по бъдещото съдебно решение ще се гарантират с налагането на тази обезпечителна мярка. Ето защо, при пълна липса на твърдения и доказателства относно съществуването на имота и правата, които ответникът има върху него, то обезпечителен интерес от допускането и налагането на исканата обезпечителна мярка не се доказва да е налице. Настоящият състав счита изводите на състава на СГС, ГО за обосновани и законосъобразни. Изразеното в ТР 6/ 2013 на ОСГТК –т.5 становище, че принадлежността на имуществото, предмет на обезпечението към патримониума на длъжника не е предпоставка за уважаването на молбата за допускане на обезпечение не освобождава молителят по чл.389 ГПК да обоснове и докаже наличието на обезпечителен интерес: т.е. по какъв начин осъществяването на правата на молителя по бъдещото съдебно решение ще се гарантират с налагането на тази обезпечителна мярка върху конкретното посочено от негова страна имущество. Последното предполага поне установяване на съществуването на точно индивидуализирано имущество, което в случая не е налице, нито към датата на произнасяне по молбата от състава на СГС, нито към настоящия момент. От изложеното следва, че частната жалба, предмет на настоящото разглеждане от ВКС, е неоснователна и обжалваното определение следва да се потвърди като законосъобразно, поради което ВКС, състав на Второ т.о.