Определение № 2654 от 20.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2561/2023 г.

Производството е по чл.248 ГПК. Обжалвано е определение от 03.04.2023г. по гр.д.№624/2023г. на ОС Пловдив, с което като е потвърдено първоинстанционното определение, е върната искова молба на Г. З. Х.. Жалбоподателят Г. З. Х.,чрез процесуалния си представител е поддържал, че в определението са разрешени правни въпроси от значение за спора които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Ответникът Ф. Р. Х., в писмено становище,чрез процесуалния си представител е поддържал, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. С определение от 17.07.2023г. ВКС не е допуснал касационно обжалване на определение от 03.04.2023г. по гр.д.№624/2023г. на ОС Пловдив. С молба от 19.07.2023г. Ф. Р., чрез процесуалния си представител е поискал да се допълни определението като му бъдат присъдени направените по делото разноски, за което искане е било направено своевременно с отговора на подадената частна касационна жалба. В писмено становище Г. З., чрез процесуалния си представител поддържа, че следва да се присъдят разноски в минималния дължим се размер. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 248, ал. С определение от 14.02.2023г. по гр.д.№ гр.д.№13732/2022г. РС Пловдив е върнал искова молба на Г. З. с искане да се признае за установено, че не дължи на Ф. Р. Х. сумата от 10 000 лева, представляваща част от обезщетение за забава за времето от 30.07.2014г. до 03.05.2016г. върху главница от 297 002,15лева по договор за заем от 12.05.1999г. и е прекратил производството по делото, като е приел също е недопустимо, тъй като ищецът не твърди настъпване на факти след приключване на съдебното дирене, които да не са преклудирани от СПН на решението, по което е издаден изпълнителен лист за оспорваното вземане за лихви. Това определение е потвърдено с определение от 03.04.2023г. по гр.д.№624/2023г. на ОС Пловдив като е приел, че с иск по чл. 439 ГПК ищецът не може да се основава на факти, преклудирани от СПН на решението, по което е издаден изпълнителен лист за оспорваното вземане. С определение от 17.07.2023г. ВКС не е допуснал касационно обжалване на определение от 03.04.2023г. по гр.д.№624/2023г. на ОС Пловдив, като със същото не се е произнесъл по направеното искане за присъждане разноски на ответника по частната касационна жалба в размер на 850лева. След преценка на обстоятелствата по делото, настоящия състав на ВКС намира, че молбата е основателна. Правото на разноски по делото е имуществено право на страната, която е постигнала позитивен правен резултат в рамките на спора по същество, респ. при обжалване пред съответната съдебна инстанция, тъй като съгласно чл. 81 ГПК разноски се дължат за всяка една от съдебните инстанции. В отговора на касационната жалба ответникът е обективирал искане за присъждане на разноски пред настоящата инстанция/, а с писмения отговор е представен договор за правна защита и съдействие от 11.05.2023г и списък по чл. 80 ГПК. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право на направените по делото разноски и същите следва да бъдат присъдени след като е представено доказателство за реалното им извършване. Направеното възражение по чл.78, ал.5 ГПК е неоснователно, тъй като заплатеното възнаграждение е в рамките на минимума определен с Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради което жалбоподателят следва да заплати на ответника сумата 850лева разноски за процесуално представителство пред ВКС. По изложените съображения съдът,