Определение № 2345 от 31.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 815/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 във вр. чл. 248, ал.3 ГПК. Образувано е по подадени от двете страни по делото частни жалби срещу Определение № 77/18.02.2026г., постановено по в.т.д. № 335/2025г., с което състав на Апелативен съд – Варна, сезиран с молби по чл.248 ГПК за изменение на постановеното по делото въззивно решение в частта за разноските досежно присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА на процесуалния представител на ответниците по делото С. Д. и И. Д. – адв. Р. Р., е изменил решението в посочената част, като е осъдил „Колект БГ“ ЕАД да заплати на адв. Р. Н. Р. от АК-Плевен сумата от 4 000 евро – възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за процесуално представителство на двамата ответници за всички съдебни инстанции /вместо първоначално присъденото възнаграждение от 10 500 лв. / 5368.56 евро/. Със същото определение е оставена без уважение молбата на адв. Р. за допълнително присъждане на възнаграждение в размер на 1 789.52 евро / 3500 лв./, както и молбата на „Колект БГ“ ЕАД за изменение на решението в частта за разноските за разликата над 2045.17 евро до присъдените 4 000 евро. Всяка страна обжалва определението в частта, с която е оставена без уважение нейната молба по чл.248 ГПК. „Колект БГ“ ЕАД е депозирал отговор на подадената от адв. Р. частна жалба, а последната не е депозирала становище по подадената от дружеството частна жалба срещу същото определение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на частните жалбоподатели и прецени данните по делото, приема следното: Частните жалби срещу постановеното от въззивния съд в производство по чл.248 ГПК определение са подадени в срока по чл.275, ал.1 ГПК от надлежни страни в процеса срещу подлежащ на инстанционен контрол по реда на чл.274, ал.2 ГПК съдебен акт на въззивен съд, съгласно т.24 от ТР № 6/06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС, поради което са процесуално допустими. Разгледани по същество, частните жалби се преценяват като неоснователни по следните съображения: С Решение № 298 от 02.12.2025 г. по в. т. д. № 335/2025 г. на Апелативен съд – Варна, постановено след връщане на делото от ВКС за ново разглеждане от друг състав на съда, е отменено Решение № 68 от 13.03.2023 г. по т. д. № 143/ 2022г. на Окръжен съд – Шумен в частта, с която ответниците С. Д. и И. Д. са осъдени да заплатят солидарно на „Колект БГ“ АД сумата от 15 000 лв. /или 7 669.38 евро/ - договорна лихва по Договор за потребителски кредит № HL 34948 от 17.03.2008 г., като е постановено отхвърляне на иска. В частта, с която ответниците са осъдени да заплатят солидарно на „Колект БГ“ АД главница в размер на 65 000 лв. /или 33 233.97 евро/, представляваща част от общо вземане по Договор за потребителски кредит № HL 34948 от 17.03.2008 г., сключен с „Юробанк България“ АД, ведно със законната лихва от предявяване на иска на 08.04.2022г., първоинстанционното решение е потвърдено. С постановеното при повторното разглеждане на делото решение въззивният съд е разпределил отговорността за разноски като с оглед изхода от спора е осъдил „Колект БГ“ ЕАД да заплати на адв. Р. сумата от 10 500 лв. / или 5368.56 евро / - възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за процесуално представителство за всички инстанции. С постановено от настоящия състав на ВКС по реда на чл.288 ГПК определение въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване. Сезиран от двете страни с молби по чл.248 ГПК за изменение на постановеното решение в частта за разноските досежно присъденото по реда на чл.38 ЗА с оглед изхода от спора възнаграждение на адвоката на ответниците за всички съдебни инстанции, с обжалваното определение въззивният съд е приел следното: С постановеното по делото въззивно решение съдът е присъдил възнаграждение за безплатно процесуално представителство по чл.38, ал.2 ЗА в полза на адв. Р. Р., определено по съразмерност в размер на 3 500лв. /общо за двамата ищци/ за всяка от инстанциите /първа, въззивна и касационна/ или 10 500 лв., равняващи се на 5 368.56 евро. По аргумент от разпоредбата на чл.2, ал.4 от Наредба № 1 от 9.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа и след позоваване на Определение № 3640 от 21.11.2023г. на ВКС по ч.гр.д. № 1790/2023г., ІІІ г.о., за основателно е намерено възражението на адвоката, престирал безплатна правна помощ, че му се дължи възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА и за първоначалното въззивно разглеждане на делото. По спорния въпрос за размера на възнаграждението по чл.38 ЗА е посочено, че същият следва да се определи според материалния интерес на отхвърлената претенция в размер на 15 000 лв. За основателно е счетено възражението на насрещната страна за неправилно определяне с решението на хонорар за защита на всеки от ответниците по 1 750 лв. или общо 3 500 лв. за двамата за всяка от трите инстанции. В тази връзка е установено, че в случая ответниците са солидарни длъжници по договора, респ. обикновени другари в процеса; Налице е общ правен интерес, идентичност на правопораждащите факти, съответно – идентичност на доказателствата, а в конкретния случай – и идентичност на осъществената процесуална защита, което следва да се съобрази при определяне размера на адвокатското възнаграждение. За да направи този извод, решаващият съд се е позовал на практика на ВКС – определение № 3514 от 11.12.2025г. по ч.т.д. № 943/2025г. на ІІ т.о. Изложено е също така, че възможността за определяне на адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА под минимума, предвиден в Наредба № 1/2004г., следва и при прилагане на приетото в наднационалната съдебна практика – решение на СЕС по дело С – 438/22 от 25. 01.2024г., като съдът не само може, но е и длъжен да присъди адвокатско възнаграждение под минимума след конкретна преценка на посочените в решението критерии, като указаните в наредбата минимални размери имат единствено инструктивен, незадължителен за съда характер. След съобразяване на горните постановки, въззивният съд е определил по реда на чл.38, ал.2 ЗА възнаграждение на адвоката, престирал безплатна правна помощ на ответниците, в размер на 1000 евро за инстанция. Счетено е, че възнаграждение в този размер е съобразен с размера на отхвърлената претенция и с фактическата и правна сложност на делото, което в инстанциите по същество /първа и въззивна/ включва изследването и събирането на доказателства относно множество релевантни факти и обстоятелства, свързани с потребителска защита, предсрочна изискуемост, давност и др. С оглед на това, за общо дължимо е прието възнаграждение от 4 000 евро за първа, въззивна, касационна и повторна въззивна инстанция, вследствие на което е постановено обжалваното определение. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Основният спорен с оглед оплакванията на частните жалбоподатели въпрос касае размера на присъденото по чл.38, ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение в полза на осъществилата безплатна правна защита на ответниците адв. Р.. Настоящият състав на ВКС напълно споделя извода на решаващия съд, че възнаграждение от общо 4 000 евро /по 1 000 евро за всяка инстанция/ е справедливият размер на цената на предоставената услуга с оглед материалния интерес на отхвърлената претенция в размер на 15 000 лв. /или 7 669.38 евро/, обема на осъществената от процесуалния представител на ответниците защита, фактическата и правна сложност на делото. Като неоснователни се преценяват възраженията в частната жалба на осъществилата безплатното процесуално представителство на ответниците по спора – адв. Р.. В съответствие с практиката на ВКС, освен цитираната в обжалваното определение, а също така и обективираната в определения по ч.т.д. № 2487/2017г. на ІІ т.о. и по ч.т.д. № 262/2022г. на ІІ т.о., посочени от насрещната страна в депозирания от нея отговор, въззивният съд е съобразил обстоятелството, че осъществената от адв. Р. процесуална защита е идентична по отношение на двамата ответници, имащи качеството на обикновени другари. Фактът, че оказаната правна помощ е по отношение на две лица, в случая не се е отразил на обема на извършената услуга, който е един от критериите за определяне размера на възнаграждението. Във връзка с възражението за неприложимост на решение на СЕС по дело С – 438/22 от 25.01.2024г., доколкото същото нямало ретроактивно действие, следва да се посочи, че с това решение е осъществено тълкуване на съответните норми, поради което то е неразделна част от същите и произвежда действие от момента на влизането им в сила. Независимо от това, следва да се посочи и, че при материален интерес от 15 000 лв. /или 7 669.38 евро/ минималното адвокатско възнаграждение по Наредба № 1/2004г., възлиза на 1750 лв., или 894.76 евро, докато определеното в полза на адв. Р. възнаграждение е в размер на 1000 евро за всяка инстанция, т.е. възнаграждението не е под минималния размер по Наредбата. Заявените от ищеца „Колект БГ“ ЕАД възражения в подадената от него частна жалба също се преценяват като неоснователни. Правилно въззивният съд е приел за установено, че с представените по делото договори за правна помощ от 13.06.2022г. и от 16.05.2022г. двамата ответници са упълномощили адв. Р. да ги представлява до приключване на делото във всички съдебни инстанции, поради което възражението за липса на основания за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗА не съответства на данните по делото. Досежно оплакванията срещу определения размер на адвокатското възнаграждение следва да се има предвид, че при постановяване на обжалвания акт въззивният съд е направил преценка на обема на положения от адв. Р. труд, на фактическата и правна сложност на спора, включващ в инстанциите по същество изследване и събиране на доказателства относно множество релевантни факти и обстоятелства, свързани с потребителска защита, предсрочна изискуемост, давност и др., като наличието на утвърдена практика на ВКС по спорните въпроси и засиленото служебно начало при прилагане на потребителската защита са съобразени при определяне размера на възнаграждението по реда на чл.38, ал.2 ЗА. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение