Определение № 9328 от 30.09.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8740/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229, ал. 1, т. 1 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с § 2 ДР на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по частна жалба от А. Т. И. от гр. София, чрез процесуален представител, против Определение № 14968/20.04.2026 г. на Административен съд София-град (АССГ), постановено по адм. дело № 3185/2026 г. Частният жалбоподател поддържа, че атакуваният съдебен акт е неправилен и претендира неговата отмяна по подробно изложени доводи. Ответникът по частната жалба – Директорът на Дирекция „Обжалване и управление на изпълнението” (ОДОП) – София при Централното управление (ЦУ) на Националната агенция за приходите (НАП), чрез процесуален пълномощник, с писмен отговор оспорва нейната основателност. Върховният административен съд, състав на Първо отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 230 от АПК и от надлежна страна, поради което е допустима. Разгледана по същество същата е неоснователна по следните съображения: Производството пред АССГ е образувано по жалба на А. Т. И. срещу Ревизионен акт (РА) № Р-22221020001797-091-001/14.10.2020 г., издаден от органи по приходите при Териториална дирекция (ТД) на НАП – София. За да достигне до извод за недопустимост на оспорването, първостепенният съд е съобразил, че оспореният РА не е обжалван по административен ред. Поради това е приел, че депозираната пред съда жалба е недопустима и производството по делото следва да се прекрати. Така постановеното определение е правилно. Съгласно чл. 156, ал. 2 ДОПК ревизионният акт не може да се обжалва по съдебен ред в частта, в която не е обжалван по административен ред. По аргумент от ал. 1 на същата норма само тази част от РА, която не е отменена с решението по чл. 155 ДОПК, може да се обжалва чрез решаващия орган пред административния съд по местонахождението му в 14-дневен срок от получаване на решението. Визираните разпоредби не предвиждат изключение в хипотезите, при които издаденият РА не е връчен на адресата, а императивно сочат, че изчерпването на административния ред за оспорване на РА е абсолютна положителна процесуална предпоставка, обуславяща допустимостта на съдебното обжалване. С оглед релевираните от частния жалбоподател доводи следва да посочи, че при оспорването на РА по административен ред именно решаващият орган следва да прецени дали подадената жалба е просрочена, а в случай, че достигне до такъв извод, то по аргумент от чл. 147, ал.1 ДОПК следва да я остави без разглеждане като се произнесе с решение. Това решение подлежи на обжалване пред местно компетентния административен съд, който пък ще дължи преценка на всички относими към преклузивния срок за оспорване факти и обстоятелства, включително и досежно надлежното връчване на РА. Директното му обжалване пред съда обаче е недопустимо. Като е достигнал до същия краен извод и прекратил производството по делото, първоинстанционният съд е постановил правилно определение, което следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 вр. с чл. 236 АПК вр. § 2 ДР ДОПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение