Определение № 8983 от 30.09.2025 г. на ВАС по адм. д. № 8911/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 ал.1 т.1 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на М. М., гражданин на Бангладеш, с процесуален представител адвокат Тагарова срещу определение №14029 от 23.04.2025г., постановено по адм. дело №3734 по описа за 2025 г. на Административен съд София град, с което определение оставена без разглеждане жалбата на лицето срещу отказ за издаване на виза тип „Д“, издаден от завеждащи консулска служба в гр. Делхи, Индия по заявление на М. М. от 04.02.2025г. Твърди се неправилност на определението и се иска неговата отмяна по кратки мотиви и доводи в частната жалба. Иска се да се върне делото за разглеждане по същество. Няма постъпили становища по така подадената частна жалба. Върховният административен съд, четвърто отделение като взе предвид твърденията в частната жалба, мотивите на обжалваното определение и данните по делото, преценява следното: Частната жалба е допустима като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е основателна. Предмет на контрол пред административния съд, по жалба на М. М., е бил отказ за издаване на виза тип „Д“, издаден от завеждащи консулска служба в гр. Делхи, Индия по заявление на М. М. от 04.02.2025г. Съдът е приел, че на първо място не било посочено нарушение на разпоредби на Европейската конвенция по правата на човека и на второ място даже да се приемело, че е посочено такова нарушение, „държавата на произход на жалбоподателя Банггладеш и държавата, в която е издаден отказа – Индия“ били страни по конвенцията. Поради което не било налице „регламентирано субективно право“, на което да съотвествало задължение на българската държава. Определението е неправилно. Постановено в пълно неразбиране и несъотвествие с процесуалния и материалния закон – Европейската конвенция за правата на човека и Закона за чужденците в Република България. Видно от жалбата на М. М. същият е обжалвал процесния отказ за издаване на виза „Д“ като изрично на ср.1 от жалбата е посочил нарушение на чл.2 от Протокол 1 към ЕКПЧ – право на образование. Следователно за него не съществува забраната на чл.10а ал.4 от Закон за чужденците в Република България – тъй като се е позовал на такова нарушение, отказът категорично подлежи и на съдебен контрол. По отношение на неясните мотиви относно приложението на ЕКПЧ, следва да се обърне сериозно внимание на състава на административния съд, че същата се прилага от България и в България като държава, подчинена на европейските норми за правата на човека и именно тя – България разглежда исканията и оплакванията по тази Конвенция на всяко лице, независимо от неговата държава на произход или държава, в която се извършва относимата административна услуга. Гражданин на Бангладеш търси съдебен контрол на акт на българската администрация, поради което за българския съд е задължително приложението на Конвенцията. В обратния случай – ако гражданин на България търси защита на правата си по ЕКПЧ в държавата Бангладеш или Индия, вече ще е въпрос на друго обсъждане. Конвенцията е създадена, вземайки предвид Βсеобщата декларация за правата на човека, провъзгласена от Общото събрание на Организацията на обединените нации на 10 декември 1948 година; както и вземайки предвид, че Декларацията има за цел да осигури всеобщото и ефективно признаване и спазване на правата, провъзгласени в нея. Съдът е постановил напълно незаконосъобразен акт, с нарушение материалния закон и следва да бъде отменен. Д4елото следва да бъде върнато на същия съд и същия състав на извършване на всички необходими процесуални действия след подаване на жалбата, която по правилата на чл.10а ал.4 от ЗЧРБ е допустима по изложените в нея мотиви. По изложените съображения и на основание чл.235 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, Върховният административен съд, четвърто отделение