Определение № 50049 от 09.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2496/2020 г.

Производството е по чл.248 ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на адвокат Н. Р. Н., в качеството му на особен представител на „Богарт София“ ЕООД срещу определение №11983/20.10.2020г. по в.т.д.№5832/19г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е оставено без уважение искането му за изменение на постановеното решение №11586/20.07.2020г. в частта за разноските с присъждането му за сметка на съда, вместо в тежест на прекратеното дружество. В частната жалба се навежда оплакване за неправилност на изводите на съда, с които е отказано уважаването на молбата. Твърди се,че тези изводи са формирани в нарушение на императивните изисквания на чл.29 ал.2 ГПК и на чл.78 ал.11 ГПК, според които по искове, заведени от Прокуратурата разноските за особен представител се дължат и изплащат от бюджета на съда. Наред с това частният жалбоподател поддържа, че е налице игнориране от въззивната инстанция на разпоредбите на чл.2 ал.4 и ал.5 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като възнаграждението му е определено за един иск, без да бъде съобразено,че освен петитум за прекратяване на търговското дружество има и такъв за откриване от съда на процедура по ликвидацията му, за защитата срещу който, според него, му се дължи отделно възнаграждение. Направено е искане след отмяна на обжалвания съдебен акт да се допусне изменение на решението на САС в частта за разноските, като му бъде определен справедлив и обоснован размер на възнаграждението, което да му бъде изплатено от бюджета на съда. Върховен касационен съд в състав на Второ търговско отделение констатира,че частната жалба е подадена в срок от легитимирано да обжалва лице срещу съдебен акт от категорията на обжалваемите, поради което я намира за допустима. Разгледана по същество,е частично основателна. Въззивното производство по описа на САС е било инициирано от назначения от съда особен представител на „Богарт София“ЕООД адв.Н. Н.. На същия предварително не е било определено адвокатско възнаграждение, което принципно е първоначално дължимо и вносимо от ищеца по делото, съгласно императивната норма на чл.29 ал.2 ГПК. Съгласно мотивите към т.6 от ТР №6/2012г. на ОСГТК на ВКС, възнаграждението за особения представител се дължи винаги, независимо от изхода на спора и подлежи на възмездяване като разноски при съответен позитивен за ищеца изход на спора. В случая производството пред Софийски градски съд е образувано по иск с правно основание чл.155 ТЗ, предявен от Софийска градска прокуратура, поради което съгласно нормата на чл.78 ал.11 ГПК възнаграждението на особения представител на дружеството подлежи на изплащане от бюджета на съда. Предвид изхода на делото /в полза на ищеца/ и на основание чл.78 ал.1 ГПК последното следва да бъде осъдено да възстанови тези разноски в бюджета на съда. Неоснователно е направеното в частната жалба искане за присъждане на адвокатско възнаграждение над определения от въззивния съд размер от 300 лв. Предявеният иск по чл.155 ТЗ е неоценяем, поради което при определяне на възнаграждението се взема предвид разпоредбата на чл.7 ал.1 т.4 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, която постановява,че в тези случаи минималният му размер е 300 лв. Разпоредбата на чл.2 ал.5 от същата наредба, на която се позовава частният жалбоподател, не намира приложение, тъй като предмет на разглеждане по делото е един иск с правно основание чл.155 ТЗ, противно на твърденията в частната жалба. Молбата по чл.248 ГПК е основателна само в частта, с която адвокатското възнаграждение, определено като размер в абсолютна сума, може да бъде претендирано и следва да бъде изплатено на адвоката за сметка на бюджета, но не и в частта, с която се иска този размер да бъде увеличен. В този смисъл същата следва да бъде уважена. Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение