Определение № 119 от 03.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 21/2014 г.

Производството е по чл. 248 ГПК. Образувано е по повод постъпила молба вх. № 4530/16.12.2014 г. от Д. В. Д., подадена чрез адв. А. И. с искане за допълване на определение № 1272 от 10.12.2014 г. по гр.дело № 21/2014 г. на Върховния касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение, постановено по настоящото дело в частта за разноските. Ответникът по молбата – К., [населено място] е на становище, че не са налице основания за присъждане на адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. Молбата е подадена в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Върховния касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе по същество взе предвид следното: С определение № 1272 от 10.12.2014 г., постановено от настоящия състав на ВКС не е допуснато касационно обжалване на решение № 232 от 16.08.2013 г. по гр.д. № 19/2013 г. на Великотърновски апелативен съд, образувано по жалба на К.. В отговора на касационната жалба – ответникът по същата Д. В. Д. е представил договор за правна защита и съдействие и пълномощно. Видно от договора, между страните - Д. Д. и адв. А. И. е уговорено адвокатско възнаграждение в размер на 5147.86 лв., като същевременно е направено изрично уточнение, че предоставената по договора за правна помощ адвокатска услуга се оказва безплатно по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата /ЗА/, а възнаграждението е определено съобразно Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. С оглед изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът дължи разноски, които съгласно разпоредбите на чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 следва да заплати на процесуалния представител на ответника по касация – адвокат А. Д. И.. В договора за правна защита и съдействие е посочено, че предоставената правна помощ се оказва безплатно на ответника по касация, т. е. налице е хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Възражението на касатора, че ответникът по касация имал възможност да се ползва от разпоредбата на чл. 23, ал. 4 ЗОПДИППД /отм./ не променя горните изводи, тъй като с оглед изхода на делото в касационната инстанция в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА адвокатът има право на адвокатско възнаграждение /арг. чл. 38, ал. 2, изр. 1 ЗА/, т.е. това възнаграждение е дължимо от насрещната страна, в случая касатора, а предвидената в чл. 23, ал. 4 ЗОПДИППД /отм./ процедура за освобождаване на имущество на стойност, необходима за осигуряване на разноски за адвокатско възнаграждение е право на ответника по иска, чието упражняване се реализира по негова преценка. Нереализирането на тази възможност не обуславя недължимост на разноските от касатора още повече, че възражението на касатора е свързано с позоваване на чуждо право, упражняването на което не е условие за заплащането им. Неоснователно е и възражението на ответника по молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК - Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество, че разноските не били реално заплатени. Разрешенията на Тълкувателно решение № 6 по т. дело № 6/2013 г. на ОСГКТК на ВКС, според които съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, само ако страната реално е заплатила възнаграждението, не могат да намерят приложение, тъй като не са относими към хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА в случаите по ал. 1, към които се отнася настоящия случай съдът определя възнаграждението. Размерът на възнаграждението следва да се определи от съда по реда на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Предвид това, че към датата на съставянето на отговора на касационната жалба е действала посочената наредба в редакцията й от 08.06.2010 г. /ДВ бр. 43/08.06.2010 г./, размерът на адвокатското възнаграждение следва да се определи по разпоредбите на чл. 7, ал. 2, т. 4 във вр. с чл. 9, ал. 1 от същата наредба в посочената редакция и възлиза на сумата 3 914.85 лв. Възнаграждението следва да се присъди на процесуалния представител на ответника по касация – адвокат А. И., арг. чл. 78, ал. 1 ГПК, според който текст разноски се присъждат за „един адвокат”, т.е. искането за присъждане на възнаграждение на адвокатското дружество, каквото искане е заявено в молбата по чл. 248 ГПК е неоснователно, като ненамиращо опора в закона. На адвокатът, предоставил адвокатска помощ по договора за правна защита и съдействие – адвокат А. И. следва да се присъди адвокатско възнаграждение. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение