Решение № 8336 от 24.07.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4379/2026 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от ДОПК във връзка с чл. 160, ал.7 ДОПК. Образувано е по касационни жалби на директора на дирекция „Обжалване и данъчно – осигурителна практика“ – Варна при ЦУ на НАП и на О. Ф. Ш. от гр. Исперих, Област Разград срещу решение № 649/23.07.2025 г., постановено по адм. дело № 145/2024 г. по описа на Административен съд - Разград. Директора на дирекция „Обжалване и данъчно - осигурителна практика“ – гр. Варна при ЦУ на НАП, чиято касационна жалба е приподписана от юриск. И. Н. - Петрова обжалва решението в частта, в която е изменен ревизионен акт (РА) № Р – 03001723004215 – 091 – 001/13.03.2024 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – Варна за данък по чл. 48, ал. 2 ЗДДФЛ, като за 2017 г. е определен размер от съда на 7 019,17 лв.; за 2018 – 4 369,59 лв.; 2019 г. – 9 518,21 лв.; за 2020 г. - 3 177,97 лв.; за 2021 г. – 8 617,47 лв. и за 2022 г. – 7 545,88 лв. и за отменената главница над 40 248,29 лв. до 52 087 лв., както и в частта за данък по чл. 48, ал.1 ЗДДФЛ, като го определя за 2022 г. в размер на 1 892,58 лв., както и в отменителната част за главницата над 12 223,19 лв. до 13 357 лв. Обжалва се решението и в частта, отменена относно извършеното с РА прихващане на основание чл. 128, ал.1 ДОПК (таблица II от РА) и преписката е върната на административния орган за ново произнасяне при спазване на указанията по тълкуването и прилагането на закона. Този касационен жалбоподател обжалва решението и в частта за разноските с което НАП е осъдена да заплати на дружеството разноски в размер на 543,53 лв. Претендира се и присъждане на разноски в общ размер на 3 231,43 лв., от която сума за юрисконсултско възнаграждение от 3 127,43 лв. за двете съдебни инстанции и за държавна такса за касационното обжалване в размер на 103,47 лв. Релевират се оплаквания, че решението в обжалваните части е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 АПК. Ответникът по тази касационна жалба О. Ф. Ш. от гр. Исперих, Област Разград, чрез процесуалния си представител адв. В. В., я оспорва в молба, депозирана на 02.06.2026 г. и счита същата за неоснователна. Касационният жалбоподател О. Ф. Ш. обжалва решението в отхвърлената част на жалбата срещу РА. С молба от 07.04.2026 г. с оглед указанията, дадени в разпореждане № 805/02.10.2025 г. на Административен съд – Разград, който администрира тази жалба е уточнено, че решението в обжалваната част е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, в частност на чл. 48, ал. 2 ЗДДФЛ, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Прави се и възражение за погасяване на задълженията му по давност. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанция и представя списък по чл. 80 ГПК за разноските за касационната инстанция. Ответникът по тази касационна жалба директор на дирекция „Обжалване и данъчно – осигурителна практика“ – Варна при ЦУ на НАП, я оспорва, вкл. и с молба, депозирана на 02.06.2026 г. от процесуалния представител юриск. И. Н. – Петрова с развити съображения за неоснователност на касационната жалба на О. Ш.. По отношение на разноските ответникът по касация твърди, че претенцията му е общо сумата 5 583,58 евро, от която за юрисконсултско възнаграждение в размер на 799, 65 евро за първата съдебна инстанция и за касационната инстанция – 4 731,03 евро, както и за държавна такса от 52,90 евро. Представителят на Върховна касационна прокуратура в депозирано по делото писмено заключение и в съдебно заседание счита касационната жалба на директора на дирекция „Обжалване и данъчно – осигурителна практика“ – Варна при ЦУ на НАП за частично основателна, а касационната жалба на О. Ф. Ш. за неоснователна. Върховният административен съд, Първо отделение счита, че касационните жалби са подадени от надлежни страна и в срока по чл. 211, ал.1 АПК и са процесуално допустими, а разгледани по същество касационната жалба на директора на дирекция „Обжалване и данъчно – осигурителна практика“ – Варна при ЦУ на НАП е частично основателна, а касационната жалба на О. Ф. Ш. е неоснователна поради следните съображения: Първоинстанционният съд е бил сезиран от О. Ф. Ш. с жалба срещу посочения по – горе РА, потвърден с решение № 78/07.06.2024 г. на директора на дирекция „ОДОП“ – Варна за установените задължения на лицето за данък по чл. 48, ал. 2 ЗДДФЛ за данъчен период от 01.12.2017 г. до 31.12.2022 г., за ДДС извън периода от 16.10.2016 г. до 14.08.2022 г. съгласно Споразумение по нохд №х 290/2023 г. на Окръжен съд - Разград, както и задължителни осигурителни вноски за данъчен период от 01.12.2017 г. - 31.12.200 г. Обжалва се извършеното прихващане с РА за задълженията по чл. 48, ал.1 ЗДДФЛ Изрично в жалбата си до Административен съд – Разград, О. Ш. е заявил, че не оспорва РА в частта за определените задължения за ДДС по Споразумението по нохд № 290/2023 г. на Окръжен съд - Разград, а само извън него, а само извън него по РА. В условията на евентуалност жалбоподателят е възразил пред първостепенния съд, че задълженията по РА са погасени по давност. В обжалваното решение съдът е приел, че всички заповеди за възлагане на ревизията и за изменението с друга заповед, както РД и РА, са издадени като електронни документи, подписани от техните издатели с валиден квалифициран електронен подпис (КЕП) по смисъла на чл. 13, ал. 3 от Закона електронните документи и електронните удостоверителни услуги (ЗУДЕУУ) и чл. 13, т. 12 от Регламент (ЕС) № 910/2014. При тези данни съдът е приел, че оспореният РА е валиден документ, като издаден от компетентен орган, в кръга на предоставените му правомощия, при спазване на регламентираните в ДОПК срокове. Според съда по своята форма и съдържание РА отговаря на изискванията на чл. 120 ДОПК. Съдът е установил, че ревизията правилно е проведена по особения ред по чл. 122, ал.1, т. 1 и 2 ДОПК, като ревизиращите органи са констатирали, че сключените договори за наем, за част от които не са подадени декларации имат траен характер и е налице обстоятелство по чл. 122, ал.1, т.1 ДОПК, а тези, за които са подадени ГДД по чл. 50 ЗДДФЛ също имат траен характер, но са декларирани в по – малки размери на получените доходи, поради което са налице посочените обстоятелства и правилно според съда ревизията е проведена по особения ред. По материалната законосъобразност на РА за установените задължения за данък по чл. 48, ал. 2 ЗДДФЛ за период 2017 г. – 2022 г., съдът е установил, че договорите за наем и доходите, които ревизирания субект е получавал от своите наематели са за продължителен период от време и са източник на постоянни доходи за О. Ш., като са налице и укрити доходи - чл. 122, ал. 1, т. 2 ДОПК. Възприети са в обжалваното решение констатациите на ревизиращите органи, че лицето извършва търговска дейност като търговец по смисъла на Търговския закон (ТЗ), без да е регистриран като такъв съгласно чл. 26, ал. 7 ЗДДФЛ във връзка с чл. 1, ал. 3 ТЗ. Налице е според съда системност при отдаването под наем на много на брой недвижими имоти, които лицето е придобило преди и по време на проверявания период на различни физически лица, ЕТ и търговски дружества. Съдът въз основа на данните по делото е приел, че жалбоподателят е упражнявал търговска дейност и доходите от посочената дейност се облагат с данък по чл. 48, ал. 2 във връзка с чл. 26, ал. 7 ЗДДФЛ. По повод извършената съдебно – счетоводна експертиза и в частта за задълженията на жалбоподателя по чл. 48, ал. 2 ЗДДФЛ, съдът не е възприел констатираното от вещото лице, че доходът от наем е придобит, когато е начислен. Съдът е приел за достоверно установеното по делото, че доходите от наеми са придобити на датата на реалното получаване на наемите или заверяване на сметката в съответствие с правилото по чл. 11, ал. 1, т. 1 и 2 ЗДДФЛ. В тази връзка е прието, че след като е налице специалната норма на чл. 11 ЗДДФЛ, то е неприложим чл. 26, ал.1, т. 4 от Закона за счетоводството (ЗСч). Прието е също така и констатираното от ревизията, че от получените доходи от наеми следва да се намалят с разходите за амортизации, както за местни данъци и такси по ЗМДТ, а също и с вноските, които данъчнозадълженото лице е следвало да направи за своя сметка по реда на КСО и ЗО – чл. 28 ЗДДФЛ. За установено съдът е приел, че при съпоставка на данните, с изключение на 2018 г., декларираните доходи от наеми в подадените ГДД от О. Ш. са в по – голям размер от посочените в справките по чл. 73, ал.1 ЗДДФЛ. Като се има предвид, че съдът не е възприел посоченото от вещото лице, което е приложило принципа на начисляването, а не от момента на придобиването им - при заплащането им в борй или при заверяване на сметката. Освен това с решението си съдът е приспаднал от наемните цени и ДДС и е изменил РА в частта за данъка по чл. 48, ал. 2 ЗДДФЛ за ревизираните периоди. В частта за данък по чл. 48, ал.1 ЗДДФЛ, според съда тези задължения са определени за доходи по чл. 33 ЗДДФЛ, получени от продажба или замяна на недвижимо имущество, вкл. и на ограничени вещни права върху такова имущество, като жалбоподателят е декларирал такива доходи само за 2019 г., 2021 г. и 2022 г. За размера на посочения данък, съдът се е позовал на чл. 33, ал.1 ЗДДФЛ като е приел, че облагаемият доход е положителната разлика между продажната цена и цената на придобиване, намалена с 10 %. И за тези доходи съдът е приел, че се смятат за придобити при получаване на плащането. За установено по делото съдът е приел, че данъчнозадълженото лице е получавало чрез системите за разплащания Easy Pay, Western Union и Money Gram различни суми, превеждани от лица, които са наематели на ревизираното лице, но въпреки, че по време на ревизията са му изискани обяснения и документи, такива съдът е приел, че не са дадени. За обосновано съдът е приел посоченото в РА, че тези суми съставляват доходи от други източници по смисъла на чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ и които не са декларирани с ГДД по чл. 50 ЗДДФЛ, поради което са налице данни за укрити доходи по смисъла на чл. 122, ал.1, т. 2 ДОПК. В тази връзка в обжалваното решение е прието, че полученият облагаем доход е този, който е установен със заключението на съдебно – счетоводна експертиза и затова за задължението за данък по чл. 48, ал.1 ЗДДФЛ, РА също е изменен за ревизираните периоди 2017 – 2022 г. В частта за установените с РА задължения за ДДС, съдът въз основа на анализа, извършен за доходите, обложени с данък по чл. 48, ал.2 ЗДДФЛ, е направил извод, че осъществяваната от жалбоподателя дейност е търговска, т.е. независима икономическа дейност по смисъла на чл. 3, ал.1 ЗДДС. Прието е в обжалваното решение, че към 30.10.2017 г. (неправилно е посочена датата 30.11.2017 г.) О. Ш. е формирал облагаем оборот в размер на 53 591 лв. на основание чл. 96, ал.1 ЗДДС в относимата редакция и е следвало да подаде заявление за регистрация по ЗДДС, но не е подал такава, като по този начин е бил задължен да подава справки - декларации по чл. 125 ЗДДС и да начислява ДДС по облагаемите сделки за наем – чл. 9, ал.1 ЗДДС. Отбелязано е от съда, че в договорите за наем не е посочено изрично, че ДДС се дължи отделно и затова е счел, че следва да се приложи правилото на чл. 67, ал. 2 ЗДДС и е приел, че данъкът е включен в договорената наемна цена. Обсъдено е от съда, че по нохд № 290/2023 г. О. Ш. е бил обвиняем за престъпление по чл. 255, ал. 3 от Наказателния кодекс (НК) за избягване на установяване и заплащането на данъчни задължения по ЗДДС за периода 01.10.2016 г. – 14.08.2022 г. в големи размери – 84 186,54 лв. По наказателното дело е посочено от съда, че е постигнато Споразумение с Окръжна прокуратура Разград и по което О. Ш. е възстановил посочените имуществени вреди – ДДС в размер 84 186,54 лв. Във връзка със задълженията по чл. 48, ал. 2 ЗДДФЛ, съдът е приел за дължими от жалбоподателя и установените с РА допълнителни задължения за ДДС в размер на 13 641,45 лв. само за установената горница над признатите задължения, съобразно експертизата, назначена в досъдебното производство Съдът се е позовал на ТР № 1/07.05.2009 г. на ОСНК на Върховния касационен съд и според което е налице автономност на двете производства - на наказателното и ревизионното, като те са самостоятелни и независими, поради което е възможно да има две изпълнителни основания по чл. 209 ДОПК, а при несъответствие между тях задълженото лице следва да изпълни по – големия установен размер. За извършеното с РА прихващане, съдът е изложил мотиви, че то е незаконосъобразно. Съдът се е позовал на Споразумението по наказателното дело и по което няма спор, че на 03.07.2023 г. лицето е заплатило дължимия ДДС в размер на 84 156,54 лв., като прихващането на надвнесен данък по чл. 48, ал.1 ЗДДФЛ за целия ревизиран период е със задълженията по образуваното изпълнително производство във връзка със Споразумението. Съдът е приел, че задълженията по ЗДДС в голямата си част са за лихви във връзка със Споразумението, като за първи път са определени с процесния РА. Прието е от съда, че задължението за лихви е публично държавно вземане, има акцесорен характер и подлежи на установяване по същия ред, както и главното задължение. Според съда извършеното прихващане от органите по приходите е незаконосъобразно, тъй като приходните органи не са спазили реда по чл. 169 ДОПК. За неправилно е счетено от съда, че те са приложили чл. 169, ал. 8, а не чл. 169, ал.1 ДОПК, тъй като с надвнесените суми следва да се погасят данъчни задължения в последователност - главница, лихви, разноски - чл. 169, ал. 1 ДОПК, а не както е сторено с РА - с лихви, като тяхното погасяване следва да се извърши след погасяване на всички главници - чл. 169, ал. 6 ДОПК. За задължителните осигурителни вноски – ДОО, ДЗПО – УПФ и ЗО за ревизираните години, съдът е приел, че те правилно са установени с РА предвид, че съгласно чл. 4, ал. 3, т. 2 от Кодекса за социално осигуряване (КСО) задължително осигурени за инвалидност поради общо заболяване, за старост и смърт, са и лицата, които се облагат по реда на чл. 26, ал. 7 ЗДДФЛ, като те се осигуряват и за допълнителна пенсия в Универсален пенсионен фон, когато са родени след 31.12.1959 г. и са осигурени във фонд „Пенсии“, а също и за здравно осигуряване по чл. 40, ал.1, т.1 от Закона за здравното осигуряване. Поради осъществяваната от жалбоподателя стопанска дейност, за която подлежи на облагане по чл. 26, ал. 7 ЗДДФЛ, съдът е приел, че лицето е следвало да се осигурява, тъй като е установено че за всяка от годините, че О. Ш. е получавал доходи от осъществяваната от него дейност по отдаване под наем, следвало да се осигурява за своя сметка, а относно размера на доходите – на максимално пределния размер на осигурителния доход от 36 000 лв. за 2019 г.; 2020 г. и 2022 г. и 39 600 лв. за 2022 г. и да заплати съответните задължителни осигурителни вноски. При така установеното съдът е приел, че РА в тази му част е законосъобразен. Обжалваното решение е неправилно в изменената част на РА за данъка по чл. 48, ал. 2 ЗДДФЛ, а в останалата част е правилно постановено. Обосновани са изводите на първостепенния съд като е приел, че правилно приходните органи са образували процесната ревизия по особения ред при наличие на обстоятелство по чл. 122, ал.1, т. 1 и 2 ДОПК предвид, че с РА са обложени доходи от наем на недвижими имоти, собственост на О. Ш., които поради системния им характер подлежат на облагане по чл. 26, ал. 7 с данък по чл. 48, ал. ЗДДФЛ. По делото е установено, че О. Ш. е отдавал недвижими имоти под наем, както на физически лица, така и на юридически лица. Обосновано са възприети от съда констатациите на ревизиращите органи, че договорните правоотношения по отдаване под наем на множество недвижими имоти имат траен характер. Установено е категорично, че О. Ш. е получавал доходи от наем, вкл. и от справките по чл. 73 ЗДДФЛ на наемателите на отдадените от О. Ш. под наем недвижими имоти. С отдаването под наем на недвижими имоти, респ. получаването от тях доходи, обосновано съдът е приел, че О. Ш. трайно е осъществявал през ревизираните периоди 2017 г. – 2022 г. стопанска дейност и обосновано решаващият съд е приел, че процесните доходи от наеми следва да се обложат по реда на чл. 26, ал. 7 ЗДДФЛ, поради което е определен и данък по чл. 48, ал. 2 ЗДДФЛ. Търговската дейност е дейност не само за регистрирани по ТЗ лица, но и за нерегистрираните лица, какъвто е ревизираният субект. Сключването на повече от 25 бр. наемни договори за отдавани под наем на недвижими имоти, както за жилищни нужди, така и на търговски обекти за търговската дейност на наемателите и за тях са получавани редовни доходи от Ш., което означава, че наистина дейността е търговска. Установено е също така, че О. Ш. е купувал нови имоти и същите отново ги е отдавал под наем, което обосновава системност на тази дейност. Правилно първоинстанционният съд се е позовал на чл. 11, ал. 1, т. 1 и 2 ЗДДФЛ, съобразно който законодателят е предвидил, че доходът се смята за придобит при плащането на наемната цена, когато то е в брой и при заверяване на сметката, когато плащането е по банков път, ако друго не е предвидено в този закон. В този смисъл правилно съдът не е споделил доводите на приходните органи, че посочената разпоредба не изключва приложението на чл. 26, ал. 1, т. 4 ЗСч, регламентиращ принципа на начисляването, който не е приложим за реално получени доходи от наемни правоотношения. В случая обосновано съдът е приел, че доходът от наем се счита за придобит към момента на плащането – по банков път или в брой. Правилно е отразено в обжалваното решение, че и в ГДД по чл. 50 ЗДДФЛ О. Ш. е декларирал доходите от наем съобразно плащането на наемната цена. Приложима е и разпоредбата на чл. 26, ал. 7 ЗДДФЛ, тъй като категорично е установено, че дейността по отдаването под наем на големия брой недвижими имоти се облага по реда на чл. 26, ал 7 ЗДДФЛ, респ. по чл. 22 ЗКПО. Затова е неоснователно твърдението на О. Ш., че се касае за управление на собствено недвижимо имущество, а не за търговска дейност. Обосновани са изводите на първостепенния съд ,като е приел, че правилно приходните органи са образували процесната ревизия по особения ред при наличие на обстоятелство по чл. 122, ал.1, т. 1 и 2 ДОПК предвид, че с РА са обложени доходи от наем на недвижими имоти, собственост на О. Ш., за които той не е подал ГДД по чл. 50 ЗДДФЛ, както и тези, за които е установено, че декларира различни размери от тези, които са посочени от наемателите в подадените справки по чл. 73, ал.1 във връзка с чл. 10, ал.1, т. 4 ЗДДФЛ. Относно установените в РА задължения за данък по чл. 48, ал. 2 ЗДДФЛ, със съдебното решение същият е изменен за всички ревизирани периоди от 2017 г. до 2022 г. Съдът правилно е приел, че преди облагането с данъка приходните органи са приспаднали извършените разходи за амортизации, за местни данъци и такси, както и за задължителни осигурителни вноски, които лицето е следвало да заплати за своя сметка по КСО и ЗЗО, съгласно чл. 28 ЗДДФЛ. Оплакването в касационната жалба на О. Ш., че неправилно са определени разходите за амортизации, не се подкрепят от данните по делото, поради което то е неоснователно. Предвид, че част от наемателите са физически лица правилно съдът е анализирал данните по делото относно плащането на наемната цена от наемателите, като е отразено, че в договорите е уговорено плащането в брой или по банков път, както и че има клаузи в тях, че при неплащане на наема в уговорения в договорите срок, те се прекратяват. При установеното, че няма данни по делото да са прекратени наемни договори, обосновано съдът като е счел, че независимо от плащането, няма договори, по които да не е платено, като се има предвид, че ревизията е по особения ред, правилно е прието от съда, че в тежест на ревизирания субект е да докаже всички изгодни за него факти и обстоятелства. Доказателства за прекратени договори наистина няма данни да са налични по делото. Спорно е по делото дали с РА е приспаднат ДДС от брутния размер на доходите от наем, като съдът е приел, че такова приспадане не е направено от органите по приходите и е изменил установените задължения за получените доходи от ревизирания субект с приспадане от доходите за наем на ДДС. Наистина, правилно в касационната жалба на приходната администрация се възразява, че с изменението от съда на РА на данъка по чл. 48, ал. 2 ЗДДФЛ, е допуснато два пъти приспадане от наемната цена на ДДС. Видно от данните в РД - стр. 41 - 45 приходните органи са приспаднали от общия размер на доходите от наем ДДС и това се установява от таблиците, в които подробно са описани наемателите, размерът на наема за всеки един от тях, общият размер на доходите от наем и приспадането на ДДС 20 %. така, както е посочено изрично на стр. 2 от касационната жалба, т. е., че са обложени нетните суми, а не брутните доходи от наем, както неправилно е прието в обжалваното решение, а именно: за 2017 г. 63 839,80 лв. - 945,37 лв. = 62 894,43 лв.; за 2018 г. 71 207 лв. - 11 867,83 лв. = 59 339,17 лв.; за 2019 г. 137 315 лв. - 22 153,33 лв. = 115 161,67 лв..; за 2020 г. 83013 лв. - 13 835 = 71 052,50 лв.; за 2021 г. 80 799 лв. - 13 466,50 лв. = 67 332,50 лв. и за 2022 г. 111 905,50 - 18 650,92лв. = 97 813,68 лв. Отразено е изрично от приходните органи, че ДДС е било включено само върху наемите на търговските обекти. При така установеното настоящият съдебен състав счита, че в частта, в която съдът е изменил РА за авансов и годишен данък по чл. 48, ал. 2 ЗДДФЛ, ще следва обжалваното решение да се отмени в тази част и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 АПК и съгласно чл. 222, ал.1 АПК ще следва да постанови друго решение по съществото на спора, с което се отхвърли жалбата на О. Ш. в посочената част за данък по чл. 48, ал. 2 ЗДДФЛ. В останалата част за същия данък, решението като правилно, следва да бъде оставено в сила - чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК. За данъка по чл. 48, ал.1 ЗДДФЛ правилно съдът е приложил разпоредбата на чл. 33, ал. 1 във връзка с формулата, посочена в ал. 7 на същата разпоредба от ЗДДФЛ. Тази разпоредба касае доход от продажба или замяна на недвижим имот и той се определя като разлика между продажната цена и цената на придобиване, като се намаляват разходите с 10 %, вкл. и в случаите, когато продажната цена се плаща на части. Обосновано е прието в решението в тази обжалвана част, като са възприети констатациите на приходните органи при спазване на разпоредбата на чл. 33, ал.1 във връзка с ал. 7 ЗДДФЛ. Правилно съдът се е позовал на съдебно - счетоводната експертиза - Приложение № 8 и Справка № 10 към него въз основа на това е изменил посоченото данъчно задължение, определено съобразно формулата по чл. 33, ал. 7 ЗДДФЛ за ревизираните периоди. С касационната жалба на директора на дирекция "Обжалване и данъчно - осигурителна практика" - Варна в частта за данъка по чл. 48, ал.1 ЗДДФЛ се обжалва измененият РА за 2022 г., като изменението е от установения с РА размер от 2 987 лв. на 1 892,58 лв., определен от съда. Изрично този касационен жалбоподател е уточнил, че не обжалва изменението от съда на същия данък за 2018 г. За останалите ревизирани години на 2017 г., 2019 г., 2020 г. и 2021 г. е определен данък по чл. 48, ал.1 ЗДДФЛ, който съвпада със задълженията за същия данък по РА. Касае се за непрецизен диспозитив на съдебното решение, като на практика за данъка по чл. 48, ал.1 ЗДДФЛ за 2017 г., 2019 г., 2020 г. и 2021 г. е определен в размерите, посочени в РА, а е изменен със съдебното решение за 2022 г. от 2 310 лв. на 2 270,91 лв., както и за 2018 г., но вече се отрази по - горе, че в тази част първият касатор не обжалва решението на съда за данъка по чл. 48, ал.1 ЗДДФЛ за 2018 г., а по отношение на втория касатор, в касационната му жалба няма конкретни възражения и оплаквания в тази част на решението, с което е определен данък в размера по РА. Затова следва да се приеме, че като е посочено в решението на съда в изменената част, че "определя" данък за посочените по - горе периоди в размераите по РА, на практика в тази част следва да се счита, че съдът е отхвърлил жалбата на О. Ш.. Проверявайки спазването от съда на материалния закон по чл. 218, ал. 2 АПК, настоящият касационен състав не установи от първостепенния съд да са допуснати нарушения с обжалваното решение на приложимия материален, на съдопроизводствените правила и решението в тези отхвърлени части на РА е обосновано. Относно задължителните осигурителни вноски, установени с РА, следва да се споделят мотивите на първостепенния съд, че в тази част РА е законосъобразен. Обосновано е прието в обжалваното решение, че с оглед осъществяваната дейност от О. Ш. по отдаване под наем на недвижими имоти, съгласно чл. 4, ал. 3, т. 2 КСО, този касационен жалбоподател е бил длъжен да се осигурява за своя сметка върху доходите от наем за инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт. При положение, че осигурителният доход е максималният, правилно съдът е приел за законосъобразно определените с РА вноски, вследствие на получените от ревизираното лице доходи от стопанска дейност - доходи от отдавани под наем недвижими имоти. Правилно съдът е отменил РА в частта на извършеното прихващане с РА, Таблица II предвид, неправилно приходните органи са приложили редът по чл. 169, ал. 8 ДОПК, като надвнесеният данък по чл. 48 ал. 1 ЗДДФЛ се прихване със задължения за ДДС за горницата на главницата от 84 186,54 лв. по Споразумението по наказателното дело и начислените лихви във връзка с него за първи път с процесния РА. Правилно е посочено от решаващия съд, че одобреното от Окръжен съд - Разград Споразумение по наказателното дело е годно основание за принудително изпълнение. Неспазвайки редът, предвиден в чл. 169 ДОПК и в нарушение на тази разпоредба органите по приходите с извършеното прихващане с РА, правилно съдът е приел, че с надвнесените суми за данъка по чл. 48, ал.1 ЗДДФЛ следва първо да се погасят данъчни и осигурителни задължения, като при тях последователността е тази по чл. 169, ал.1 ДОПК - главница, лихви, разноски, а относно лихвите, те трябва да се погасят, след като се погасят всички главници. Приходните органи са пристъпили към обратната последователност и правилно в обжалваното решение е прието, че е следвало да се спази реда по чл. 169, ал.1 ДОПК, а не по чл. 169, ал. 8 ДОПК. Затова като е отменил РА и в частта за прихващането, съдът е постановил правилно решение. Не са налице сочените в касационната жалба на приходната администрация основания за отмяна и затова и в тази част решението като правилно следва да бъде оставено в сила - чл. 221, ал. 2, предл.1 АПК. По отношение възражението на О. Ш. за изтекла погасителна давност на установените с РА задължения, същото е неоснователно. Правилно в молба от юриск. И. Петрова изрично са изложени доводи за неоснователност на това възражение. Като се има предвид, че задълженията за 2017 г. е следвало да се платят през 2018 г., давностният срок по чл. 171, ал.1 ДОПК е започнал да тече от 01.01.2018 г. Към момента на връчването на ЗВР на ревизираното лице на 27.07.2023 г., тази давност не е била изтекла. Съгласно чл. 172, ал. 2 ДОПК давността е спряла до издаването на РА, като от този момент давността е прекъсната и е започнал да тече нов давностен срок. След като не са погасени по давност задълженията за 2017 г., то не са погасени и тези за следващите периоди на 2018 г., 2019 г., 2020 г., 2021 г. и 2022 г. Предвид изхода на делото решението в частта за разноските следва да бъде отменено за разликата над 517,11лв. (264,39 евро) до пълния размер на 543,53 лв. (277,90 евро). В останалата част решението, досежно разноските е правилно и следва да бъде оставено в сила. За касационната инстанция на О. Ф. Ш. следва да се присъдят разноски за държавна такса в размер на 87,82 евро. На Национална агенция за приходите за първата съдебна инстанция следва да се присъдят допълнително още 1 666,70 лв. (852,17 евро) за юрисконсултско възнаграждение. За касационната инстанция, на Национална агенция за приходите следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 102,26 евро на основание чл. 161, ал.2 ДОПК (последната редакция) и за държавна такса - 5,75 евро. Водим от горното Върховният административен съд, Първо отделение