Определение № 4381 от 15.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3549/2026 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1, във вр. с чл. 248 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищцата по делото А. Б. Д., подадена чрез процесуалния й пълномощник адв. Р. И. срещу определение № 8636/17.04.2026 г., постановено по ч. възз. гр. дело № 2776/2026 г. на Софийския градски съд (СГС). Жалбоподателката обжалва въззивното определение в частта, с която, при постановена частична отмяна на определение № 51749/18.12.2025 г. по гр. дело № 61044/2024 г. на Софийския районен съд (СРС), въззивният СГС е изменил прекратителното първоинстанционно определение № 37739/10.09.2025 г. в частта за разноските, като е осъдил жалбоподателката-ищца да заплати на ответника „.“. сумата от още 178.95 евро (превалутирани 350 лв., наред с вече присъдените от СРС 150 лв.), представляващи разноски за адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство в първоинстанционното производство пред СРС. Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение. В жалбата се подържат оплаквания и съображения за неправилност на същото. В изложението към частната касационна жалба, също чрез адв. И., като общо основание по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният правен въпрос: какви критерии следва да бъдат взети предвид при определяне на възнаграждението на процесуален представител и трябва ли да бъде съобразено, че съдът е разпоредил размяна на книжа по нередовна искова молба, както и това, че процесуалният представител е депозирал единствено отговор по нередовна искова молба. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като поддържа, че този въпрос бил разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на Съда на Европейския съюз (С.), изразена в решението от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/2016 и С-428/2016 и решението от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022. Насрещната страна – ответникът (и молител в производството по чл. 248 от ГПК) „.“ ., в отговора на частната касационна жалба, подаден чрез процесуалния му пълномощник адв. Д. К., излага становище и съображения, че не са налице наведените от жалбоподателката основания за допускане на касационното обжалване, включително, че посочената практика на СЕС е неприложима в случая, а при условията на евентуалност – и подробни доводи за неоснователност на жалбата. За да постанови въззивното определение в обжалваната част, СГС е приел, че размерът на претендираните от ответното „.“. разноски за заплатеното от него в развилото се и прекратено първоинстанционно производство, адвокатско възнаграждение в размер 1 500 лв., следва да бъде намален до сумата 500 лв., предвид което е осъдил жалбоподателката-ищца да заплати на ответното дружество сумата от още 178.95 евро, превалутирани 350 лв., наред с вече присъдените от СРС 150 лв. За да достигне до горния си решаващ извод, респ. и до крайния си такъв, въззивният съд се е позовал на практиката на ВКС, съгласно която, подлежащите на овъзмездяване при условията на чл. 78, ал. 3 от ГПК (при прекратяване на производството по делото), разноски за адвокатско възнаграждение не могат да бъдат намалявани поради прекомерност на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК, само предвид факта, че производството не се е развило напълно, т.е. – че не са се осъществили всички очаквани процесуални действия, за които е било заплатено адвокатското възнаграждение за процесуалното представителство. Също позовавайки се на практиката на ВКС, доразвиваща постановките на решението от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 на СЕС, при извършването на преценката си за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК, СГС е съобразил, като критерии за това, фактическата и правна сложност на първоинстанционното дело, и конкретно – фактическата и правна сложност на процесуалните действия, извършени от адвоката-пълномощник на ответното дружество, изразяващи се в изготвянето и подаването на отговора на исковата молба, като съдът е приел средна степен на тази фактическа и правна сложност, а също и качеството на защитата и минималната часова ставка за страната. По изложените от страна на жалбоподателката основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното: Основателен е доводът на ответното дружество, наведен с отговора на частната касационна жалба, че практиката на СЕС, обективирана в решението от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/2016 и С-428/2016 и решението от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022, е неотносима и неприложима в случая. Това е така, защото тези решения на СЕС не обсъждат пряко критериите, въз основа на които съдът извършва преценката си за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК (на които критерии е посветена първата част от поставения от жалбоподателката въпрос), а още по-малко – дали при тази извършването на тази преценка следва да се съобрази, че съдът е разпоредил размяна на книжа по нередовна искова молба и че процесуалният пълномощник е депозирал единствено отговор по нередовна искова молба (втората част от въпроса). В тези две решения С. по задължителен за националните съдилища начин разяснява, че наредба, приета от съсловна организация на адвокатите, каквато е Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС, дори когато националната правна уредба препраща към нея, не е задължителна за прилагане от съда и той не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения, посочени в тази наредба, като и в настоящия случай въззивният съд не се е позовавал на тези минимални размери по наредбата. Самата жалбоподателка нито в изложението си, нито в частната си касационна жалба по никакъв начин не сочи в какво според нея се състои твърдяното противоречие между приетото от въззивния съд и тези две решения на СЕС. Макар само така установената липса на наведената от страна на жалбоподателката допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, да е достатъчна за недопускането на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС намира за нужно да посочи и че въззивният съд, при извършването на преценката си за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК – по основния законоустановен критерий – фактическа и правна сложност на делото, се е съобразил с актуалната към момента на извършването от ответното дружество на разноските за адвокатското възнаграждение за първоинстанционното производство и към момента на образуването на производството по чл. 248 от ГПК, трайно установена практика на ВКС, намерила израз и в имащите задължителен характер разяснения, дадени в мотивите към т. 3 от ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Приетото в мотивите към обжалваното въззивно определение относно критериите за преценката за прекомерност не е в противоречие и с актуалната понастоящем практика на ВКС, формирана след последното изменение (обн. в ДВ, бр. 17/13.02.2026 г.) на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на атакуваната част от въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от страна на жалбоподателката основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Настоящият съдебен състав не намира наличие и на основание по чл. 280, ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение