Определение № 132 от 30.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4611/2022 г.

Образувано е по частна жалба, подадена от А. Г. Г. против определение № 3391 от 14.09.2022 г. по гр.д.№ 816/2022 г. на Окръжен съд-Варна, с което е допълнено решение № 801 от 22.06.2022 г., постановено по същото дело, в частта за разноските, на основание чл. 248, ал. 1 ГПК, като е оставено без уважение искането на частният жалбоподател., [дата на раждане], гражданин на ФГР Германия за присъждане на съдебно-деловодни разноски за въззивна съдебна инстанция. В частната жалба се прави оплакване за неправилност на решението, защото в този случай следва пропорционално да се присъдят разноски съобразно отхвърлената и уважената част от иска. Ответникът по частната жалба не взема становище. Върховният касационен съд, тричленен състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, което подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал.2, изр. 1 ГПК е, поради което съдът я преценява като допустима. Съгласно т.24 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, определението на въззивния съд по чл. 248 ГПК. за допълване или изменяне на въззивното решение в частта за разноските се обжалва по реда на чл. 274, ал.2 ГПК. Затова съдът не обсъжда изложението, приложено към частната жалба. От данните по делото се установява следното: С въззивното решение № 801/22.06.2022 г. на Варненски окръжен съд е потвърдено решението на първата инстанция, с което Община Варна е осъдена да плати на А. Г. Г. обезщетение за неимуществени вреди от падане поради неравна тротоарна настилка на ул.“О. на 22.04.2016 г. в размер на 7 000 лв., като е отхвърлен иска за разликата до пълния предявен размер 10 000 лв. и мораторна лихва в размер на 2895,41 лв., като е отхвърлен иска за разликата до пълния претендиран размер на тази претенция 4136,41 лв. бщина Варна е обжалвала решението в частта, с която се уважават исковете, а А. Г. е обжалвал с насрещна жалба решението в частта, с която са отхвърлени претенциите му до пълния претендиран размер. Ищецът Г. е заявил претенция за разноски и е доказал такива в размер на адвокатски хонорар за въззивна инстанция и по двете жалби без разграничение в размер на 2 000 лв. С решението, въззивната инстанция не е присъдила разноски. В срока по чл. 248 ГПК ищецът Г. е подал молба за допълване на въззивното решение в частта за разноските, като съдът му присъди разноски за въззивна инстанция пропорционално на неоснователността на жалбата на другата страна, обжалваемия интерес, който за общината е общо 9895,41 лв., а за Г. – 4136,41 лв. и при доказани разноски за адвокатско възнаграждение общо в размер на 2000 лв. Така претендира присъждане на разноски в размер на 1399,99 лв. Въззивната инстанция е оставила искането без уважение защото и двете въззивни жалби – първоначалната на Община Варна и насрещната на Г. са преценени като неоснователни, всяка страна във въззивното производство е упражнила неоснователно правото си на въззивна жалба, което изключва наличието на основание за присъждане на направените от тях разноски във въззивната инстанцияи - в този случай не се дължат разноски от никоя от страните и остават такива, каквито са направени от тях. Определението е неправилно. Съгласно правилата, уредени в чл. 78 ГПК, отговорността за разноски се понася от страната, срещу която е постановено неблагоприятно решение. При частично уважаване на иска отговорността за разноски се разпределя пропорционално на уважената и отхвърлената част. Тези правила са приложими при разглеждането на спора по същество, но приложението им не е изключено при въззивното и касационно обжалване. Когато решението е обжалвано и от двете страни, и въззивният съд достигне до извод, че то е правилно, и го потвърди изцяло, направените от тях разноски за собствените им въззивни жалби не се възлагат върху другата страна, а остават за тяхна сметка. Ако някоя от страните е направила разноски, относими към защитата срещу подадената от другата страна въззивна жалба, то тези разноски следва да бъдат присъдени по правилата на чл. 78 ГПК при съобразяване с обжалваемият интерес за всяка от тях и направените разноски. Така при уважени исковете, предявени от Г. общо за сумата 9895 лв., цена на двата иска общо 14136 лв. и разноски за въззивна иснстанция 2000 лв. съобразно уважената част от исковете му, респективно неоснователността на жалбата на общината, му се дължат разноски в размер на 1399,99 лв. Общината не е подавала молба по чл. 248 ГПК, поради което не се присъждат разноски съобразно отхвърлената част от иска. По изложените съображения, обжалваното определение следва да се отмени, като вместо това следна да се присъдят на жалбоподателя деловодни разноски за въззивна инстанция в размер на 1399,99 лв. Частният жалбоподател претендира разноски за настоящото производство по частната жалба и с оглед основателността й следва да му се присъдят такива в доказаният размер от 15 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение