Определение № 50050 от 22.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2602/2022 г.

Производството е по чл. 248 ГПК. Постъпила е молба от К. И. Ш. за допълване на решение № 50051 от 02.05.2023 г. постановено по настоящото гр.д.№ 2602/2022 г. на ВКС, І гр.о. в частта за разноските, като съдът, с оглед резултата, осъди касаторката Е. Х. Ш. да му заплати деловодни разноски за настоящата инстанция в размер на уговорените и изплатени в брой 2357,32 лв. Ответницата по молбата Е. Х. Ш. оспорва допустимостта и основателността й, тъй като не е заявено в срок искане за присъждане на разноски, не е представен списък на разноските и защото нормата на чл. 355 ГПК предвижда, че разноските остават за всеки така, както ги е направил. Моли, ако молбата се приеме за допустима, да се отхвърли по същество. Върховният касационен съд, тричленен състав на първо гр. отделение, като прецени искането по чл. 248 ГПК и данните по делото, намира следното: Със заявление, подадено по електронен път от 24.04.2023 г. К. Ш. е взел становище по хода на делото в открито съдебно заседание, по съществото на спора и е заявил искане за присъждане на разноски в размер на 2357,32 лв., като е приложил и договор за правна помощ, с който е уговорен адвокатски хонорар е 2357,32 лв. и е отразено, че е изплатени в брой. Видно от протокола от проведеното открито съдебно заседание пред ВКС на 25.04.2023 г., договора за правна помощ е приет по делото. Следователно искането за присъждане на разноски с посочване на размера им е заявено преди открито съдебно заседание, т.е. в срока и молбата е допустима. С постановеното решение, макар и по други мотиви е оставено в сила въззивното решение, а молителя е оспорил касационната жалба, поради което на основание чл. 78, ал.3 ГПК искането му за разноски е основателно и доказано по размер с представения договор за правна помощ. Неоснователно е възражението на касаторката – ответник по молбата, че в делбеното производство не се държат разноски за касационна инстанция предвид нормата на чл. 355 ГПК. Делбеното производство е уредено като особено исково. Процесуалните норми, които го уреждат имат характера на специални по отношение на общите норми, уреждащи гражданския процес във всичките му форми. Тъй като при наличие на съсобственост върху вещи и вещни права, съдебната делба е винаги възможна и е недопустим отказ от иск за делба, предявяването на такъв иск не зависи от поведението на другата страна. Затова отговорността за разноски не е уредена като санкция за неправомерно поведение, какъвто принцип е залегнал в правилата на чл. 78 ГПК. Ответникът по иск за делба не дава повод за предявяване на този иск /макар че и това е възможно/, а основанието е ликвидиране на съществуващата съсобственост. В делбеното производство страните имат двойно качество – те са и ищци и ответници един спрямо друг. Затова законодателят е предвидил с нормата на чл. 355 ГПК разноските да се понасят от страните съобразно стойността на дяловете им - квотата, която притежава от делбените имоти, /а не от стойността на дела, който получава във втората фаза/. В разясненията, дадени в т. 9 от ПП-7-73 е посочено, че съобразно стойността на дяловете от прекратената общност се определя държавната такса за ликвидиране на съсобствеността. Това се отнася за държавните такси и другите деловодни разноски /хонорари за вещи лица, такси за получаване на скици с координати за поделяемост на имоти/. Разноските за адвокатски хонорар се понасят от страните така както са ги направили. Когато в делбеното производство са предявени други искове – например по сметки, тъй като те зависят от поведението на ответника по тях, нормата на чл. 355 ГПК предвижда присъждане на разноски по общите правила на чл. 78 ГПК. Изложеното до тук се отнася само за производството пред първата инстанция. Когато разноските са направени по реда на обжалването по повдигнати правни въпроси, касаещи допускането на делбата или относно избрания способ за ликвидиране на съсобствеността, респективно как да бъде приложен той или по сметките, деловодните разноски се присъждат по общите правила, уредени в чл. 64 ГПК /отм/, сега чл. 78 от действащия ГПК. Това е така, защото в глава двадесет и девета "Съдебна делба" на ГПК, законът не предвижда специални норми за въззивното и касационното производство, включително и за разноските за тези производства, поради което за тях се прилагат общите правила на чл. 78 ГПК. По аргумент от чл. 78, ал. 2 ГПК, при преценката си за отговорността за разноски, съдът следва да съобрази и поведението на насрещната страна. Когато се развие производство по въззивно, или касационно обжалване. страните и по делбено дело имат определено процесуално качество според позицията си в производството. Подадената жалба може да е основателна, или неоснователна, т. е. присъждането на разноски за тези инстанции зависи от поведението на страната и правното основание за това е чл. 78 ГПК. По настоящия спор, молителят е възразил срещу касационната жалба, а с касационното решение е оставено в сила решението на въззивната инстанция. Касационната жалба е приета за неоснователна. Така на основание чл. 78, ал.3 ГПК, молителят има право на разноски за касационна инстанция. Доказан е размера на разноските с договора за правна помощ, в който е отразено, че уговореното възнаграждение от 2357,32 лв. е изплатено в брой. Този размер съответства на размера по чл. чл.7, ал.4 във вр. с ал.2 т.5 от НМРАВ в редакцията (Изм. и доп. - ДВ, бр. 68 от 2020 г.), действала към момента на сключване на договора за правна помощ. Затова той следва да се присъди на молителя. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение