Решение № 790 от 26.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 6401/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. Н. А. срещу Решение № 1910/30.04.2025г. на Административен съд Пазарджик, постановено по адм. д. № 660/2024г. по описа на съда, с което е отхвърлен искът му срещу Върховния административен съд за заплащане обезщетение в размер на 2 000 лв, ведно със законната лихва, считано от 17.03.2022 г. до пълното изплащане, за претърпени неимуществени вреди за периода 17.03.2022 г. до 20.05.2024 г., изразяващи се в болки, страдания, унижение, малоценност, главоболие, безсъние, нервност, незащитеност, чувство за отхвърляне от правосъдието, претърпени в резултат на Определение № 2551 от 17.03.22 г., постановено по адм. дело № 2273 по описа на Върховния административен съд за 2022 г., с което е оставено в сила Определение № 8015 от 26.10.2021 г., постановено по адм. дело № 6857 по описа на Административен съд град София за 2021 год. Касационният жалбоподател обжалва решението като неправилно, по съображения, които следва да се квалифицират като такива за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Излага подробни съображения в подкрепа на становището си, че съдът неправилно е приел, че не е налице приложимост на правото на Европейския съюз. Иска отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС, както и решението да бъде отменено, а исковата сума – присъдена. Ответникът по касация Върховен административен съд чрез процесуалния си представител оспорва касационната жалба. Претендира разноски в размер на 350 лв за юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС за това дали процесният отказ за освобождаване от държавна такса е в нарушение на чл.47 ХОПЕС или не е неоснователно. Приложното поле на Хартата е определено в чл. 51 от нея. Тя се отнася за институциите, органите, службите и агенциите на Съюза при зачитане на принципа на субсидиарност, както и за държавите-членки, но единствено когато те прилагат правото на Съюза. Хартата не разширява приложното поле на правото на Съюза извън компетенциите на Съюза, не създава никакви нови компетенции или задачи за Съюза и не променя компетенциите и задачите, определени в Договорите. Следователно, за да се обсъжда нарушението на правото по чл. 47 от Хартата, следва по делото да са налице фактически обстоятелства, които да обуславят реална връзка на делата с правото на ЕС. Такава връзка не е обоснована в исковата молба и не се установява в процеса. Липсват данни за нарушаване на права, които правният субект черпи от правото на ЕС. Основното правоотношение, във връзка с което е образувано делото пред АССГ и ВАС е свързано с твърдения за неизпълнение на задължения на началника на затвора по чл.90, ал.4 ЗИНЗС. Касае се за условията на задържане и на изтърпяване на наказанията в български затвор, в резултат на постановена от български съд присъда за тежко престъпление. Не се касае за прилагане или изпълнение на правото на ЕС и не се разкрива пряка или косвена реална връзка с този правов ред. Поради това искането за отправяне на преюдициално запитване следва да бъде оставено без уважение. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. Съдът е приел за установено от фактическа страна, че Н. Н. А. е подал искане от 30.06.2021 г. до Административен съд София – град да бъде осъден Началника на Затвора София, да прекрати неоснователното си бездействие, като при условията на чл. 90, ал. 4 от ЗИНЗС изпрати писмо от 21.06.2021 г. до Комисията за защита от дискриминация, както и да се определи срок, в който това да бъде сторено. По образуваното адм. дело 6875/21 на АССГ е представено искане за освобождаване от държавна такса и е представена декларация за липса на средства и имущество. От доказателствата по делото е било видно, че ищецът има вземания към Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ в размер на над 3000 лв, които са цедирани на неговата майка и през 2016г. съответните суми по вземанията са и изплатени. В периода 2014-2016г. по време на престоя му в затвора А. е получавал парични преводи общо в размер на на 410,31 лв. Налице са и други данни за постъпили суми от обезщетения в полза на лицето, които обаче са преведени по наложени запори върху негови сметки. С определение от 28.07.2021 по образуваното дело АССГ е оставил без уважение искането за освобождаване от дръжавна такса. По постъпилата частна жалба срещу това определение отново е поискано освобождаване от държавна такса, като това искане също е отхвърлено с определение № 8015 от 26.10.2021 г., по адм. дело № 6857/2021г. С Определение № 2551 от 17.03.2022 г., постановено по адм. дело № 2273 по описа на съда за 2022 г., Върховния касационен съд е оставил в сила Определение № 8015 от 26.10.2021 г., по адм. дело № 6857 по описа на АССГ за 2021 г. Последвало е Определение № 2795 от 05.04.2022 г. по адм.д. 6857/2021 на АССГ за оставяне без разглеждане жалбата с вх. № 23027 от 30.06.2021 г. на АССГ против Началника на затвора София с правно основание чл. 256 от АПК и производството по делото е било прекратено. Определението е влязло в сила на 18.04.2022г. Изслушани са свидетелски показания за емоционалното състояние на касатора по повод на описаната фактическа обстановка. Административен съд Пазарджик е установил също, че в периода 2021-2022г. Н. Н. А. е бил жалбоподател по пет дела пред Върховния административен съд, като по три от тях е освободен от държавна такса, а по две от тях искането му е оставено без уважение. От правна страна съдът е приел, че не е налице несъответствие на националната правна уредба с право на Европейския съюз, както и противоречие с правни стандарти, изведени от практиката на СЕС; не са били ограничени правата и свободите, признати от ХОПЕС по отношение на А. и че няма нарушения на Хартата, че е неоснователно позоваването на ЕКПЧ. За да формира тези изводи, първоинстанционният съд се е позовал на съдебна практика на Съда на ЕС и на ВАС. Решението е валидно, допустимо и правилно като краен резултат. Допустимо е, при редовна искова молба, националният съд да разгледа иск за присъждане на обезщетение за вреди от нарушаване на Европейската конвенция за правата на човека. По силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията ЕКПЧ е част от вътрешното право. Българските съдилища са компетентни да тълкуват и прилагат вътрешното право. Правната квалификация на този иск обаче не е чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, защото ЕКПЧ не е част от правото на ЕС. Твърденията за нарушаване на ЕКПЧ са извън приложното поле на чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ. Обстоятелството, че ХОПЕС съдържа аналогични на ЕКПЧ разпоредби, не обосновава различен извод. Макар че съгласно § 2 ДЕС Съюзът се присъединява към Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, това присъединяване не променя областите на компетентност на Съюза, така както са определени с Договорите. Според чл. 6, § 3 ДЕС, основните права, както са гарантирани от ЕКПЧ и както произтичат от общите конституционни традиции на държавите - членки, са част от правото на Съюза в качеството им на общи принципи. Освен това, за да се присъедини ЕС към ЕКПЧ, съгласно чл. 218 ДФЕС, следва да се сключи нарочно споразумение, каквото към момента не е налице. Отделно от това, не се установява отказът за освобождаване от държавна такса да е възпрепятствал защитата на произтичащи от Конвенцията права, а и искането по чл.256 АПК може да бъде отправено отново по всяко време, докато е налице твърдяното бездействие. Практиката на Съда на ЕС допуска реализиране на отговорността на държавата за вреди от нарушението на правото на Съюза, ако субект на нарушението е орган на съдебната власт, като нарушението следва да е обективирано в акт на юрисдикция, която действа като последна инстанция. Материалноправните предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата за нарушаване правото на ЕС са следните: нарушената правна норма на правото на ЕС да предоставя права на частноправните субекти; нарушението да е достатъчно съществено; да е налице пряка причинно - следствена връзка между нарушението и да са настъпили вреди. Както обаче се посочи по-горе във връзка с искането за отправяне на преюдициално запитване, не се касае за прилагане или изпълнение на правото на ЕС и не се разкрива пряка или косвена реална връзка с този правов ред. Лишеният от свобода е осъден от български съд и изтърпява наказанието си в затвор в България. Конкретният повод за завеждане на делото, по което касаторът не е освободен от държавна такса, е свързан с искането на касатора да не заплаща разноски за кореспонденцията си до административен орган в България. Няма трансграничен елемент. При липсата на връзка с правото на ЕС, не е налице основание за ангажиране отговорността на държавата по чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ за съществено нарушение на правото на ЕС. Не е налице и елементът на същественост на твърдяното нарушение. Както е посочено в т. 105 от решението на Съда на ЕС по дело С-571/16, достатъчно съществено нарушение по смисъла на правото на ЕС предполага явно и значително неспазване от държавата членка на границите на нейното право на преценка. Факторите, които трябва да се вземат под внимание в това отношение, са степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма, обхватът на свободата на преценка, която нарушената норма предоставя на националните органи, извинимият или неизвиним характер на евентуална грешка при прилагане на правото, умишленият или неумишлен характер на допуснатото нарушение или причиненото увреждане, или още обстоятелството, че с поведението си институция на Европейския съюз може да е допринесла за неприемането, приемането или запазването в разрез с правото на Съюза на определени национални мерки или практики (в този смисъл решение на СЕС от 5 март 1996 г., делата C-46/93 и C-48/93). Такова съществено нарушение по делото не се разкрива. Конкретната кореспонденция, във връзка с която е било отправено искането с правно основание чл.256 АПК, не е представенаи не е установено същата да е била от съществена важност за реализиране на основни права на касатора, и то такива, произтичащи от правото на ЕС. Освен това искането по чл.256 АПК винаги може да бъде отправено отново, в случай, че бездействието продължава. Жалбоподателят не се е възползвал и от възможността да обжалва определението за прекратяване на делото пред АССГ.Споделят се и изводите на първоинстанционния съд за липса на доказателства за настъпили вреди, и то в посочения обем и интензитет. Противно на твърденията на касатора не се установяват допуснати от административния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Процесът е проведен при спазване правилата на исковото производство и правилно разпределена доказателствена тежест в процеса. АС-Пазарджик е постановил решение след събиране на допустимите и относими към предмета на спора доказателства, като ги е анализирал и обсъдил обстойно. Неоснователно в касационната жалба се сочи, че съдебното решение е необосновано. Съдът не е допуснал грешки при формиране на вътрешното си убеждение. Фактическите установявания в обжалваното решение кореспондират на събрания доказателствен материал и са формирани след тяхната правилна преценка. При липса на пороците, сочени като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение, като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход от спора, основателно е искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, което предвид нивото на фактическа и правна сложност на делото и материалния интерес следва да бъде определено в размер на 102, 26 евро /200 лв/. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение