Определение № 368 от 05.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2596/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба вх. № 7230/ 02.06.2020 г. от Д. Д. П., В. Г. С. и Д. С. С. срещу определение № 889/ 14.04.2020 г. по ч.гр.д. № 829/ 20202 г. на Софийски апелативен съд. Към настоящото производство е присъединено ч.гр.д. № 2595/ 2020 г. на Върховен касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение. То е образувано по частна жалба вх. № 8999/ 22.06.2020 г. от тримата жалбоподатели срещу разпореждане от 04.06.2020 г. по ч.гр.д. № 829/ 2020 г. за частично връщане на частна жалба вх. № 7230/ 02.06.2020 г. С разпореждането е прието, че тя е с характеристика и на частна касационна жалба срещу втората част на определение № 889/ 14.04.2020 г. по ч.гр.д. № 829/ 2020 г. на Софийски апелативен съд, а в тази си част е недопустима. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира двете частни жалби неоснователни по следните съображения: С определение № 969/ 04.11.2019 г. по гр.д. № 471/ 2019 г. Софийски окръжен съд не е приел възражението по чл. 423 ГПК от тримата жалбоподатели, длъжници по заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК в полза за „Уникредит Булбанк“ АД по ч.гр.д. № 398/ 2015 г. на Самоковски районен съд, и не е разгледал частната жалба по чл. 419, ал. 1 ГПК срещу разпореждането за допускане на заповедта до незабавно изпълнение. Срещу това определение жалбоподателите са подали частна жалба вх. № 10496/ 12.12.2019 г. до Софийски апелативен съд. С определение № 889/ 14.04.2020 г. по гр.д. № 829/ 2020 г. Софийски апелативен съд е оставил без разглеждане частната жалба срещу определението на въззивния съд по чл. 423 ГПК и го е потвърдил в частта, с която въззивният съд не е разгледал частната жалба по чл. 419, ал. 1 ГПК срещу разпореждането за незабавно изпълнение. Определението на Софийския апелативен съд е съобразено с т. 8 ТР № 4/ 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/ 2013 г. ОСГТК на ВКС. Тълкувателното решение има задължително действие за съдилищата (чл. 130, ал. 2 ЗСВ), а с него се приема, че въззивните определения, постановени в заповедното производство, не подлежат на касационно обжалване. Това се отнася и за определенията по чл. 423 ГПК, включително когато въззивният съд не е приел възражението на длъжника срещу заповедта по чл. 417 ГПК, а съгласно чл. 423, ал. 3, изр. 3 ГПК не е разгледал и частната жалба на длъжника срещу разпореждането за незабавното й изпълнение. Чл. 274, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ГПК (сегашната редакция, след ДВ бр. 50/ 2015 г.) разшири компетентността на апелативните съдилища. Действително, това изменение на ГПК следва тълкувателното решение, но с него законодателят не постави определенията по чл. 423 ГПК в компетентност на „съответния апелативен съд“. Това е така, когато с определението по чл. 423 ГПК въззивният съд е отрекъл правото на длъжника да приеме възражението срещу заповедта по чл. 417 ГПК и поради това не е разгледал частната жалба срещу разпореждането за незабавното изпълнение на заповедта. Допустима е частната жалба срещу отказа на въззивния съд да разгледа частната жалба по чл. 419, ал. 1 ГПК, когато той е приел възражението на длъжника срещу заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК. Аргументът е от чл. 423, ал. 3, изр. 3 ГПК, а така също и т. 8 от ТР № 4/ 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/ 2013 г. ОСГТК на ВКС. Следователно касационният състав е длъжен да потвърди определението на апелативния съд в частта, с която е оставена без разглеждане частната жалба срещу определението на въззивния съд по чл. 423 ГПК и да потвърди разпореждането, с което апелативният съд е върнал недопустимата частна (касационна) жалба срещу отказа на въззивния съд да разгледа частната жалба по чл. 419, ал. 1 ГПК, потвърден със същото определение.