Определение № 436 от 10.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3448/2013 г.

Производството е образувано по частна жалба, подадена от ”П.”, АД – Варна, ЕИК[ЕИК], чрез юрисконсулт П. К., срещу определение № 988/28.03.2013 г. на Варненския окръжен съд, постановено по гр.д. № 1382/2011 г. С него е оставена без уважение молба на ”П.”, АД – Варна за изменение на решението в частта за разноските. В частната жалба се излагат съображения за неправилност – няма доказателства, че насрещните страни са платили договореното адвокатско възнаграждение; договорите за правна защита и съдействие не били представени на касатора и поради това, той не могъл да възрази за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Насрещните страни К. А. Г., М. С. М. и А. С. П., всички чрез адв. Ж. Х. от АК Б., са отговорили в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че частната жалба е недопустима, евентуално - неоснователна. Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е подадена в срок от легитимна страна и срещу подлежащ на обжалване пред Върховен касационен съд съдебен акт. Съставът на Варненския окръжен съд се e произнесъл с определение за изменение на свое въззивно решение, постановено по чл. 200 КТ, по искове с цена над 5000 лв. Въззивното решение подлежи на касационно обжалване и съгласно чл. 248, ал. 3 ГПК и определението за изменението му, в частта за разноските, също подлежи на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Въззивният съд, като изменил частично решението на първостепенния Варненски районен съд, осъдил ”П.”, АД – Варна да заплати 30 000 лв. на К. А. Г. и по 10 000 лв. на М. С. М. и А. С. П., представляващи обезщетение за причинените им неимуществени вреди от смъртта на С. М. Г., на осн. чл. 200 КТ, както и обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от 25.08.2006 г. до окончателното изплащане на главницата, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Съдът осъдил работодателя да заплати на ищците общо 3 500 лв. съдебноделоводни разноски, съставляващи адвокатско възнаграждение, заплатено за представителство пред В. и общо 1500 лв. заплатен адвокатски хонорар за представителство във въззивна инстанция, съразмерно уважената част от исковете. Ищците са осъдени да заплатят на ответника общо съдебноделоводни разноски - юрисконсултско възнаграждение в размер на 1 225 лв. за първа инстанция и 1225 лв. за втора инстанция, съразмерно отхвърлената част от исковете. С определение № 988/28.03.2013 г. въззивният съд е отказал да измени въззивното решение в частта, с която е осъдил ”П.”, АД – Варна да заплати съдебноделоводни разноски на насрещните страни. Определението е правилно. Ответникът ”П.”, АД – Варна е следвало да възрази за прекомерност на адвокатското възнаграждение, платено от ищците К. А. Г., М. С. М. и А. С. П., за представителство в районен и в окръжен съд, до приключване на съдебното заседание, с което е приключило делото пред всяка една от тези инстанции, а не едва с молбата за изменение на въззивното решение в частта за разноските. Няма изискване за връчване на копия от договорите за правна помощ и съдействие на насрещната срана. В случая, първоинстанционното и въззивното решение са постановени след провеждане на открити съдебни заседания, в които са приети и съответните писмени доказателства, удостоверяващи процесуалното представителство на страните и заплащането на адвокатски хонорар, поради което и съответните възражения страната е следвало да направи в указания по-горе срок. Независимо от това, възражението за прекомерност на заплатеното от ищците адвокатско възнаграждение в двете инстанции е и неоснователно, както правилно е приел Варненският окръжен съд. Хонорарът е съобразен с фактическата и правна сложност на делото, броя на представляваните страни от адв. Х. и цената на субективно съединените искове, предявени от доверителите му. Разходът, направен по делото, за адвокатско възнаграждение от К. А. Г., М. С. М. и А. С. П., е доказан с писмени доказателства – в приетите по делото договори за правна защита и съдействие е записано изрично, че уговорената цена на услугата е платена. В тази си част документът има характера на разписка и е достатъчен за установяване на плащането, както изрично е изяснено и в ТР 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС. В заключение, обжалваното определение следва да бъде оставено в сила. Мотивиран от горното, съдът