Решение № 838 от 27.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 12292/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на директора на Агенция „Митници“, подадена чрез процесуалния представител юрк. Обрешкова, срещу решение № 2946 от 04.11.2025 г., постановено по адм. дело № 234/2025 г. по описа на Административен съд – Русе, с което е отменена заповед № 385 от 01.04.2025 г. на директора на Агенция „Митници“ и е осъдена агенцията да заплати разноските по делото. В касационната жалба се релевират доводи за необоснованост и неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Излагат се съображения в подкрепа на твърденията, включително относно законосъобразността на оспорения административен акт. Претендира се отмяна на съдебното решение и постановяване на друго, с което да се отхвърли първоинстанционната жалба, както и се присъди юрисконсултско възнаграждение за две съдебни инстанции. Ответникът – С. К. М., редовно призован, чрез процесуалния си представител адв. Николова, изразява становище за неоснователност на касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор. Претендира присъждане на разноски по делото. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на второ отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано по жалба на С. М. против заповед № 385/01.04.2025 г. на директора на Агенция „Митници“, с която на основание чл. 90, ал. 1, т. 5, във връзка с чл. 89, ал. 2, т. 5 от Закона за държавния служител /ЗДСл/, във връзка с чл. 2, т. 2 и т. 3, чл. 5, ал. 1 и чл. 17, ал. 2 от Кодекса за поведение на служителите в държавната администрация, му е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и на основание чл. 107, ал. 1, т. 3 от ЗДСл е прекратено служебното му правоотношение за заеманата от него длъжност „инспектор“ в Териториална дирекция /ТД/ на Агенция „Митници“, ТД „Митница – Русе“, отдел „Митническо разузнаване и разследване“, сектор „Оперативен контрол - Русе“. За да отмени оспорената заповед първоинстанционният съд е приел, че е издадена от компетентен орган по чл. 92 от ЗДСл и чл. 6, т. 5 от Устройствения правилник на Агенция „Митници“, но при формално спазване на установената форма по чл. 97, ал. 1 от ЗДСл, доколкото не е спазено изискването за мотивираност, съдържащо се в чл. 97, ал. 1, изр. първо от ЗДСл, както и при проведено дисциплинарно производство в нарушение на чл. 35 и чл. 36 от АПК и в нарушение на материалния закон и целта на закона. Прието е от съда, че процедурата по дисциплинарно производство е изпълнена формално, но в случая, за пълнота на събраните доказателства както по отношение доказване на виновно поведение на служителя, така и за определяне на правилното за такова поведение наказание, дисциплинарния съвет е следвало да разпита, да снеме обяснения от румънския гражданин, а не да се довери изцяло на написаното него, както и е следвало да разпита /снеме обяснения/ и от колегите на М., били на смяна с него на трасе № 14 „Изход леки автомобили и автобуси“ на 01.01.2025 г. Според съда дори и да се приеме, че е доказано по безспорен и категоричен начин, че поведението на М. нарушава чл. 89, ал. 2, т. 5 от ЗДСл, то много по-правилно е било предложението на дисциплинарния съвет в Агенция „Митници“, че се касае за деяние, което е извършено виновно, но при евентуален умисъл и за това нарушение служителят следва да бъде наказан по реда на чл. 90, ал. 1, т. 3 от ЗДСл, предвиждащ дисциплинарно наказание „отлагане на повишението в ранг с една година“. Административният съд приема още, че в оспорената заповед не се обосновават и доказват причините, които налагат наказание „уволнение“, като в нея липсва посочване каква е тежестта на нарушението, като под тежест на нарушението следва да се разбира степента на значимост на нарушението, извършено от служителя, спрямо изискванията на закона към него и съобразно това да се прецени какво наказание да се определи. Според съда дори да се приеме, че описаните в оспорената заповед факти са доказани и сочат на поведение на служителя, което представлява дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 89, ал. 2, т. 5 от ЗДСл, от дисциплинарно-наказващия орган не е доказана тежестта на допуснатите нарушения, нито възникналите от тях евентуални негативни последици за службата или гражданите, като липсата на изложени съображения от издателя на заповедта по тези въпроси обуславят извод за немотивираност на заповедта, тъй като не е осъществена персонална преценка на цялостното поведение на М.. Съдът приема също така, че е определен само видът на дисциплинарното наказание, без да са обсъдени обстоятелствата по чл. 91, ал. 1 от ЗДСл, с което е нарушена императивна норма на закона. Допуснатите съществени пороци във формата поради недоказване на макар и постно изложените в заповедта мотиви, обосноваващи налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание, според съда налагат извод за незаконосъобразност на процесната заповед по смисъла на чл. 146, т. 2 от АПК, съставляващо и самостоятелно основание за отмяна на акта. Настоящият тричленен състав на ВАС, второ отделение, намира, че при напълно изяснена и подробно описана фактическа обстановка, административният съд е постановил валидно, допустимо и в съответствие с материалния закон решение. Крайният извод на съда за отмяна на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание се споделя от настоящата съдебна инстанция, макар и не по всички съображения, изложени в мотивите на съдебния акт. Правилно първоинстанционният съд е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган по чл. 92, ал. 1 от ЗДСл, във вр. с чл. 6, т. 5 от Устройствения правилник на Агенция „Митници“, както и че е спазена формално законоустановената форма, доколкото заповедта е писмена и съдържа фактически и правни основания за издаването й. Правилно съдът приема, че при издаване на оспорената заповед е спазена процедурата по чл. 93, ал. 1 и чл. 96 от ЗДСл. В тази връзка обаче настоящата инстанция не споделя извода на съда, че дисциплинарното производство е проведено в нарушение на чл. 35 и чл. 36 от АПК. Настоящият съдебен състав намира, че неснемането на обяснения от румънския гражданин, подал сигнала срещу митническия служител, както и на колегите на служителя, които са били с него на смяна на 01.01.2025 г., не съставлява нарушение на административната процедура от категорията на съществените, доколкото снемането на обяснения от тези лица не би довела до установяване на различна фактическа обстановка относно релевантните по делото факти от тази, установена с дадените от самия служител обяснения, с които той не отрича след прегледа на видеозаписа, че не е върнал ресто на водача на 01.01.2025 г. при дадени му две банкноти, както и от прегледаните записи от осъщественото видеонаблюдение на работното помещение на трасе „Изход леки автомобили“ на ГКПП „Дунав мост – Русе“ – водачът на автомобила подава на служителя два броя банкноти /при дължима такса за преминаване в размер на 2 евро/, който ги взема през отворения прозорец, впоследствие подава квитанция на водача, не връща ресто и поставя двете банкноти при останалите парични средства в специална служебна кутия /каса/. Правилен обаче е и решаващият извод на съда, че в конкретния случай е допуснато нарушение на чл. 91, ал. 1 от ЗДСл, във връзка с чл. 97, ал. 1, изр. първо от ЗДСл, което от своя страна е довело до материална незаконосъобразност на оспорената заповед. Изложените в заповедта мотиви, че при определяне на вида и размера на дисциплинарното наказание са взети предвид тежестта на нарушението и настъпилите от него последици за държавната служба или за гражданите; формата на вината на държавния служител; обстоятелствата, при които е извършено нарушението; цялостното служебно поведение на държавния служител, не се подкрепят от събраните по делото доказателства, включително и приетата по делото съдебно-техническа експертиза, и отделно от това не обосновават налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание. Видно е от протокола от 11.02.2025 г. на проведеното заседание на дисциплинарния съвет в Агенция „Митници“, че в становището си по дисциплинарно дело № 2/2025 г. дисциплинарния съвет е предложил по-леко наказание за служителя М. – това по чл. 90, ал. 1, т. 3 от ЗДСл, приемайки че деянието е извършено от служителя виновно при евентуален умисъл и нарушението не може да бъде определено като тежко. Мотивите на дисциплинарно-наказващият орган, за да не приеме така предложеното му наказание обаче не обосновават избраното от него най-тежко дисциплинарно наказание. В тази връзка правилно съдът е посочил, че дори и да се приемат за доказани описаните в заповедта факти, сочещи на поведение на служителя, представляващо дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 89, ал. 2, т. 5 от ЗДСл, то не са посочени от наказващия орган конкретните вредни последици, настъпили от извършеното деяние и то такива, обосноваващи приетата тежест на допуснато нарушение. В заповедта не е мотивирана също така и приетата от наказващия орган форма на вината на служителя – умисъл. Позоваването от страна на наказващия орган на даденото обяснение на служителя, в което последният сочи, че „след преглед на записите от камерите видях, че не съм върнал ресто на водача, за което съжалявам и предлагам да възстановя на водача невърната сума“, както и подреждането впоследствие на взетите две банкноти от служителя в специална служебна кутия /каса/, не обосновава извода на дисциплинарно наказващия орган, че служителят умишлено и съзнателно е взел двете банкноти от водача на автомобила, без да върне впоследствие ресто с предаване на касовата бележка, както и решението му да не сподели становището на дисциплинарния съвет за липсата на пряк умисъл. В случая не е преценено и цялостното поведение на служителя в нарушение на изискването на чл. 91, ал. 1, т. 4 от ЗДСл, като при определяне на извършеното от М. дисциплинарно нарушение за несъвместимо с продължаване на изпълнението на държавната служба, дисциплинарно наказващият орган не е взел предвид цялостното поведение на служителя и получените от него през последните три години оценки на изпълнение на длъжността „Изпълнението напълно отговаря на изискванията“, както и липсата на допуснати други дисциплинарни нарушения. Настоящата съдебна инстанция намира, че наложеното от дисциплинарно наказващия орган наказание на служителя М. се явява несъразмерно тежко спрямо извършеното от него дисциплинарно нарушение с оглед установените по делото обстоятелства при извършването му. Принципът на съразмерност, прогласен от разпоредбата на чл. 6 от АПК изисква административният акт и неговото изпълнение да не засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава, при наличието на две или повече законосъобразни възможности органът е длъжен да избере тази възможност, която е осъществима най-икономично и е най-благоприятна за държавата и обществото, както и че административният орган трябва да се въздържа от издаване на актове и извършване на действия, които могат да причинят вреди, явно несъизмерими с преследваната цел, и че следва да упражнява правомощията си по разумен начин, добросъвестно и справедливо. При постановяване на съдебното решение не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Решението е постановено след изясняване на спора от фактическа страна и при цялостна преценка на събраните по делото доказателства. Съдебният акт е с предвиденото в чл. 172а от АПК съдържание, като в него са изложени мотиви, обосноваващи изводите на съда. Предвид изложеното настоящата инстанция приема, че решението на Административен съд – Русе е правилно и не са налице сочените от касатора основания за неговата отмяна, поради което следва да бъде оставено в сила. При неоснователност на касационната жалба в полза на ответника следва да бъде присъдено заявеното в срок и реално изплатено адвокатско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция в размер на 1040 лева /531.74 евро/, съгласно приложен по делото договор за правна защита и съдействие № 040550 от 09.12.2025 г. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК Върховният административен съд, второ отделение,