Определение № 2928 от 12.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1472/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на адв. Т. С. П., в качеството му на особен представител на М. И. К., срещу определение № 264184 от 20.07.2023 г. по в. гр. д. № 15048/2018 г. на Софийския градски съд, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за завишаване на депозита за особен представител. Жалбоподателят счита обжалваното определение за неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което иска отмяната му. Ответниците по жалбата Б. К. А. и Е. К. С. са подали писмен отговор, в който са изразили становище за нейната неоснователност. Частната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 275 ГПК, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима, но разгледана по същество тя е неоснователна. Въззивният съд е приел, че размерът на възнаграждението на особения представител на ответницата М. К. е определен съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 4/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 300 лв. /в редакцията й към момента на определяне на възнаграждението/. Изложени са съображения, че предмет на производството по делото е иск по чл. 30, ал. 1 ЗН, който е неоценяем, както и че в случая не са предявени обективно съединени искове, тъй като се иска възстановяване на запазената част от едно наследство. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира обжалваното определение за правилно. Производството по делото е образувано по искова молба на Б. К. А. и Е. К. С. за намаляване на дарствените разпореждания, извършени от техния общ наследодател – баща им К. К.. С оглед на това, защитата, която е осъществена от страна на назначения особен представител на единия от ответниците по отношение на исковата претенция, се отнася до едно и също наследство и е еднаква по отношение на двамата ищци. Доколкото искът по чл. 30 ЗН е неоценяем, въззивният съд правилно е определил размера на дължимото адвокатското възнаграждение съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 4/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В допълнение следва да се посочи, че според разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК възнаграждението на особения представител се определя от съда съобразно фактическата и правната сложност на делото, като размерът на възнаграждението може да бъде и под минималния за съответния вид работа съгласно чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, но не по-малко от една втора от него. С оглед изложеното обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Воден от горното, Върховният касационен съд, ІІ г. о.,