Определение № 456 от 30.09.2024 г. на ВКС по н. д. № 849/2024 г.

Производството е по реда на чл. 351, ал.6 от НПК. Образувано е въз основа на частна касационна жалба от адвокат Н. Н. от САК – защитник на подсъдимия М. В. К. срещу разпореждане № 277 от 04.09.2024 г. на съдията - докладчик по ВНОХД № 20241000600271 по описа за 2024 г. на Софийския апелативен съд (САС), с което е върната касационна жалба срещу въззивно решение № 247 от 11.07.2024г., постановено по същото дело. След като се запозна с доводите в касационната жалба и материалите по делото, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, намери следното: С присъда № 21 от 14.11.2023 г. по НОХД № 276/2022 г. на Окръжен съд - гр. Пернки подсъдимият М. В. К. е бил признат за невиновен и оправдан по обвинение за продължавано престъпление против кредитната система по чл.252, ал.2, вр. ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК (т.нар. лихварство), като съдът е отхвърлил предявените от гражданския ищец Р. П. Н. обективно съединени граждански искове срещу подсъдимия за присъждане на обезщетение за имуществени вреди от инкриминираните деяния, както и акцесорните искове за законна лихва върху съответните главници. По въззивен протест на прокурора с искане за осъждане на подсъдимия е било образувано ВНОХД № 20241000600271 по описа за 2024 г. на САС. С постановеното по него въззивно решение №247 от 11.07.2024 г. оправдателната присъда е изменена и на подсъдимия е наложено административно наказание глоба в максималния размер от четири хиляди лева за административно нарушение по чл.3а, ал.1, вр. чл.3, ал.1, т.3 от Закона за кредитните институции, за това че в периода 21.08.2015 г. — 15.06.2020 г. в гр. Перник, без съответно разрешение, предоставял в заеми парични суми срещу задължение за заплащане на лихва на различни лица, като от дейността си е получил доходи в размер на общо 14 000 (четиринадесет хиляди) лева, представляващи лихви. В останалата част, включително в наказателно - оправдателната такава, присъдата е потвърдена. В диспозитива на въззивното решение изрично е посочено, че в частта относно наложеното административно наказание то е окончателно по аргумент от чл.346, т.1 от НПК. Въпреки това защитникът е подал касационна жалба до ВКС, с която оспорва ангажираната на подсъдимия административно-наказателна отговорност по Закона за кредитните институции с искане въззивното решение да бъде отменено и да се потвърди изцяло оправдателната присъда на първоинстанционния съд. С обжалваното пред настоящата инстанция разпореждане жалбата била върната от съдията – докладчик като процесуално недопустима. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, намери подадената частна касационна жалба срещу разпореждането за връщане на касационната жалба за допустима съгласно чл.351, ал.6 от НПК, но разгледана по същество е неоснователна. Макар в обжалваното разпореждане да е посочено неправилно основание за връщането на касационната жалба по чл. 323, ал.1, т.3 от НПК, което е относимо към правомощията на съдията от първоинстанционния съд вместо приложимото в случая процесуално правило по чл.351, ал.5, т.2 от НПК, крайният извод на съдията – докладчик, че касационната жалба срещу изменителното въззивно решение е недопустима е законосъобразен. В чл.346, т.1 – 4 от НПК изчерпателно са изброени съдебните актове, подлежащи на касационен контрол. Решението на въззивния съд, с което е потвърдена постановената присъда в наказателно-оправдателната й част и е наложено административно наказание на основание чл.337, ал.2, т.4 от НПК, не попада в нито една от хипотезите на посочените процесуални правни норми. Поради това и по аргумент за по - силното основание (per argumentum a fortiori), изводим от установената в чл.346, т.1 от НПК забрана за касационна проверка на решенията на апелативния съд, с които деецът е бил освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание на основание чл.78а от НК, правилно съдията – докладчик е върнал касационната жалба, тъй като оспореният с нея съдебен акт не може да бъде предмет на касационно обжалване. В тази насока са подробните съображения в Решение № 79/14.07.2020 г. по н.д. № 309/2020 година на ВКС, първо н.о., съгласно което въззивният съдебен акт на апелативния съд в частта, касаеща административнонаказателната отговорност на дееца, не подлежи на самостоятелна касационна проверка, отделно от частта, свързана с оправдаването на подсъдимия по обвинението за престъпление. Тази хипотеза не е изрично уредена в нормата на чл. 346, т.1-4 от НПК, но такъв извод произтича от обстоятелството, че както при приложението на чл. 78а от НК, така и в посочените случаи спрямо дееца се реализира административнонаказателна отговорност. Въззивните съдебни актове, с които деецът е освободен от наказателна отговорност за извършено престъпление и му е наложено административно наказание по чл. 78а от НК, не подлежат на касационен контрол, при това в тези случаи не се заличава престъпният характер на извършеното от дееца деяние. На същото основание не подлежат на самостоятелна касационна проверка в частта относно административнонаказателната отговорност и тези съдебни актове, с които деецът е оправдан с налагане на административна санкция за извършено административно нарушение, което въобще няма престъпен характер. След като въпросът дали деянието съставлява престъпление или административно нарушение е окончателно разрешен с въззивния съдебен акт с възприемане на изводите на първоинстанционния съд за оправдаването на дееца поради липса на престъпление и налагане на административно наказание поради извършено с инкриминираните деяния административно нарушение, това поставя атакувания от защитата изменителен въззивен акт измежду въззивните съдебни актове, които не подлежат на касационна проверка. Несъстоятелно и в известна степен превратно защитникът се позовава на т.2.1 от Тълкувателно решение №3/2015 г. по т.д. №3/2015 г., ОСНК на ВКС, с която е прието, че е недопустимо съдът, разглеждащ обвинение за престъпление по НК, да наложи на подсъдимия административно наказание, когато приеме, че не са налице основания за оправдаване на подсъдимия по повдигнатото обвинение, но констатира, че има достатъчно доказателства за административно нарушение, както и на Тълкувателно постановление № 3/28.04.2023 г. по т.д. №5/2022 г. на ВКС и ВАС. Аргументираното с въпросните тълкувателни актове искане за отмяна на обжалваното разпореждане е неоснователно, тъй като те са неотносими към повдигнатия по настоящото дело правен спор. Приетото в т.2.1 от ТР №3/2015 г. по т.д. №3/2015 г., ОСНК на ВКС е извън предметния обхват на на процесуалното правило по чл.346, т.1-4 от НПК, което очертава лимитативно кръга на подлежащите на касационна проверка съдебни актове и е във връзка с преодоляване на двойното наказване на едно и също лице в административнонаказателно производство и в наказателно производство (ne bis in idem). Освен това към момента на постановяването му въззивният съд не е имал правомощието да наложи на подсъдимия административно наказание за извършено административно нарушение, тъй като то е предвидено след постановяването на ТР с новелата в чл.337, ал.2, т.4 от НПК (вж. ЗИД на НПК, обн. ДВ, бр.44/2018г.). Посоченото в частната касационна жалба Тълкувателно постановление на ВКС и ВАС се отнася до оспорване на актовете по чл.58д, т.1-3 от ЗАНН, които не са съдебни и са извън тези по чл.346, т.1-4 от НПК, които подлежат на касационен контрол, поради което също е ирелевантно за преценката относно допустимостта на касационната жалба. Оспореният с нея въззивен съдебен акт може да бъде проверен от ВКС единствено по реда на глава тридесет и трета от НПК, с каквото искане настоящата инстанция не е сезирана по съответния процесуален ред. С оглед на изложеното и на основание чл. 351, ал.6, вр. чл.346, т.1-4 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,