Определение № 2062 от 03.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 948/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба на ЗД „Бул Инс“ АД, [населено място], представлявано от пълномощник адвокат А. И., срещу определение № 349 от 06.02.2025 г. по в.гр.д. № 2186/2020 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 12-ти въззивен състав, в частта му, с която е оставена без уважение молба по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК от ЗД „Бул Инс“ АД за изменение на решение № 1179 от 20.11.2024 г. по в.гр.д. № 2186/2020 г. на Софийски апелативен съд, в частта за разноските, присъдени по реда на чл. 38 ЗА на процесуалния представител на ищеца по делото. Оплакванията на жалбоподателя са за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради несъобразяване с процесуалния закон и събраните по делото доказателства. Претендира се отмяната му и постановяването на друг съдебен акт, с който да се уважи направеното по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК искане за намаляване на разноските, присъдени по реда на чл. 38 ЗА на процесуалния представител на ищеца по делото. Твърди се, че доказателства за предоставяне на безплатна правна помощ не са били налице по делото, както и не са били налице предпоставките за това. Поддържа се, че въззивният съд не е съобразил актуалната практика на СЕС, присъждайки завишен размер на адвокатско възнаграждение за адвокат К. - 3 985,13 лв., с оглед на фактическата и правна сложност на делото и извършените процесуални действия. Процесуалният представител на Ц. М. А. - насрещна страна по делото - адвокат П. К., в писмено становище оспорва основателността на подадената частна жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, намира следното: Частната жалба, като подадена от надлежна страна в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, е допустима. По същество същата е основателна. За да се произнесе, съставът на Софийски апелативен съд е уточнил, че с въззивно решение № 1179 от 20.11.2024 г. по негово в.гр.д. № 2186/2020 г. вече се е произнесъл по разноските, дължими на адвокат К. като процесуален представител на Ц. М. А., поради което в случая се касае за хипотеза на изменение на постановения съдебен акт. Съдът е посочил, че във въззивното си решение е присъдил разноски, дължими на адвокат К., на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗА - за оказаната от нея безплатна правна помощ в полза на ищцата. Съдът е уточнил, че при изчисляване на възнаграждението е бил съобразен обжалваемия интерес по въззивната жалба на ответника -застраховател, а не обжалваемия интерес по въззивната жалба на адвокат К., относно законната лихва върху обезщетението, предвид спецификата на тази претенция, за която не се събира държавна такса, с оглед на факта, че същата не представлява самостоятелен иск. Съдът е приел за ориентир при присъждането на разноските минималния размер, определен съобразно чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за МРАВ, в редакцията към момента на определянето на възнаграждението от съда, като е изчислил, че при обжалваем интерес от 41689,10 лв., възнаграждението възлиза на 3985,13 лв. Съдът изрично се е позовал на Решение от 25.01.2024 г. по дело № С-438/2022 г. на СЕС и даденото в него тълкуване на разпоредбата на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, което има задължителен характер, според което определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. за МРАВ, минимални размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни при договаряне на хонорара между страните по договора за правна услуга, вкл. когато се касае за заварени договори, като не обвързват съда при извършване на преценката му по чл. 78, ал. 5 ГПК. В тази връзка Софийски апелативен съд е посочил, че не е бил обвързан от размера по Наредбата, а същият е бил ползван от него само като ориентир, наред с извършената от него преценка на фактическата и правна сложност на делото, броя въззивни жалби, както и обстоятелството, че пред въззивния съд се извършва отново самостоятелен анализ на събраните в хода на производството доказателства, твърдения и възражения на страните. С оглед на твърденията на ЗД „Бул Инс“ АД за липса на предпоставки за предоставяне на безплатна правна помощ в случая, въззивният съд е преценил, че подобни доказателства в тази връзка не са били ангажирани, като по делото се е установило гражданското и имущественото състояние на ищцата, заради което същата е била освободена и от заплащането на държавна такса по същото. Предвид гореизложеното, Софийски апелативен съд е счел, че молбата в частта й за изменение на постановеното решение, чрез намаляване на присъденото възнаграждение на адвокат К., определено по реда на чл. 38 ЗА, следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна. Определението в обжалваната му част е частично неправилно. Принципно правилни са постановките, залегнали в обжалвания съдебен акт, както досежно обстоятелствата по делото, обусловили присъждането на процесното възнаграждение именно при условията и реда на чл. 38 от ЗА, така и досежно възможността /по-скоро – задължението/ за съда да не приложи НМРАВ с оглед актуалната и задължителна за националните юрисдикции, цитирана практика на СЕС, но възможността същата наредба да бъде ползвана като ориентир при определянето на дължащото се адвокатско възнаграждение. Неправилна е конкретната преценка на съдебния състав досежно размера на дължащото се адвокатско възнаграждение, който следва да е съобразен с действителната правна и фактическа сложност на делото в процесния случай. Основният критерий, съгласно задължителните разяснения в мотивите към т. 3 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, от който следва да изхожда съдът, когато определя размера на адвокатското възнаграждение при заявено възражение за прекомерност, е законоустановеният такъв в чл. 78, ал. 5 ГПК, а именно – действителната правна и фактическа сложност на делото. В съответствие с тези разяснения и приетото в решението от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС, задължително за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК, е формирана и практика на ВКС, която се споделя и от настоящия състав (определение № 638 от 18.03.2024 г. по ч.т.д. № 757/2023 г. на I т.о., определение № 474 от 28.02.2024 г. по ч.т.д. № 961/2023 г. на I т.о., определение № 638 от 18.03.2024 г. по ч.т.д. № 757/2023 г. на I т.о. и др.). Съобразно посочената практика, съдът не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения по Наредба № 1/2004 г. на ВАС, а тези размери могат да служат единствено за ориентир, като от значение за определяне на цената на предоставените адвокатски услуги е преди всичко правната и фактическа сложност на делото, която произтича от вида на претенцията, обема на събраните доказателства, извършените от страните процесуални действия, подлежащата на проучване и анализиране нормативна уредба и съдебна практика. Отнесени към настоящия случай, посочените разрешения налагат извод, че с оглед обема на оказаната от процесуалния представител на ищцата във въззивната инстанция адвокатска защита, както и на конкретния начин, и на също конкретните обстоятелства, при които е протекло делото в същата – задължителността за гражданския съд на влязлата в сила присъда срещу прекия причинител на процесните вреди /чл. 300 ГПК/, съответно – необходимите действия по осигуряване на условия за надлежна преценка от страна на въззивния съд, само на справедливия размер на процесното обезщетение и на периода от време, за който се дължи обезщетение за забава върху същото, като непрекомерен размер на адвокатското възнаграждение за така осъществената защита във въззивната инстанция следва да се определи този от 2000 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,