Определение № 223 от 21.10.2016 г. на ВКС по т. д. № 861/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на двете страни против Решение 1893 от 08.12.2015г. по в.гр.д.№ 2775/2015г. на ОС Пловдив, 14 състав, с което е отменено решението по гр.д.№ 10278/2014г. на Пловдивския РС в частта, с която е признато за установено по реда на чл.422 ГПК, че ответникът [фирма], [населено място] дължи на ищцовото дружество [фирма], гр Пловдив: сумата 17 064лв.-неплатена наемна цена по договор за наем от 01.04.2013г.; сумата 379.96лв.-обезщетение по чл.86 ЗЗД за забава плащането на наема за периода 01.10.2013г.-19.12.2013г.; и сумата 810 лв.-обезщетение за имуществени вреди от неизпълнение на договора за наем, ведно със законната лихва върху неплатената наемна цена, считано от датата на подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение по чл.410 ГПК- 19.12.2013г., за които суми е била издадена заповед да изпълнение на парично задължение, вместо което е постановено друго за отхвърлянето на исковете за тези суми. Потвърдено е първоинстанционното решение за отхвърлянето на исковете за разликата до пълния предявен размер съответно 24 064лв.-неплатена наемна цена, за разликата до 491.29лв.-обезщетение за забава в плащането на наема и за разликата до 2 224.38лв.-обезщетение за имуществени вреди от неизпълнението на договора за наем. Потвърдено е и решението за отхвърляне на насрещния иск на [фирма] за сумата 24 900лв. - частична претенция от вземане в общ размер 107 963лв. - обезщетение за пропуснати ползи от неизпълнението от наемодателя [фирма] на задължението по чл.230,ал.1 ЗЗД и на насрещния иск за заплащането на сумата 10 лв. частична претенция от вземане в общ размер 11 991.90лв. - обезщетение за забавено плащане на обезщетението за пропуснати ползи. Касаторът [фирма] обжалва въззивното решение в частта за отмяна на решението на първоинстанционния съд и отхвърлянето на исковете му, както и в частта за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърлянето им за разликата до пълния предявен размер. Счита, че е налице основанието за отмяна по т.3 на чл.281 ГПК поради противоречие с материалния закон. Оспорва правилността на извода на въззивната инстанция, че договорът за наем на земеделска земя е нищожен и не може да породи права и задължения за наемодателя да претендира заплащане на наемна цена и обезщетение за вреди от неизпълнението на договора. Излага подробни доводи в подкрепа на тезата си, че земеделската земя може да бъде предмет на валиден договор за наем, поради което поддържа, че решението в обжалваната част следва да бъде отменено и предявените искове бъдат уважени в предявения размер. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпроса, който е и предмет на тълкувателно дело № 2/2015г. на ОСГТК на ВКС - действителен ли е договор на наем, към който са приложими разпоредбите на ЗЗД, ако същият е с предмет отдаване за възмездно ползване на земеделска земя, с оглед наличието на специална законова регламентация относно реда и начина за отдаване за възмездно ползване на обектите, посочени в чл.1,ал.3 от специалния Закон за аренда в земеделието. Насрещната страна [фирма] оспорва основателността на жалбата на ищеца, но счита, че са налице предпоставките за допускане на обжалването по поставения от [фирма] материалноправен въпрос. С касационната жалба на [фирма] се иска отмяна на решението в частта по насрещния иск и постановяване на друго за уважаването му. Искането е за допускане на обжалването по въпрос, идентичен на този, поставен от насрещната страна. В писмен отговор [фирма] не оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването по поставения в изложението на [фирма] въпрос, но счита подадената от последното дружество касационна жалба за неоснователна. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Съдилищата са сезирани с искове, предявени по реда на чл.422 ГПК, за признаване съществуване на вземане на наемателя по договор за наем от 01.04.2013г. за което е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. В исковата молба изложените обстоятелства, от които произтичат претенциите са предоставянето на ответното дружество за временно и възмездно ползване под формата на наемен договор на земеделска земя с обща квадратура 1 103.210 декара в две землища на [община] и предаване на имотите за наемателя във вида, в който се намират към момента на подписването на договора съгласно списък, приложение № 1. Срокът на договора бил до 30.09.2013г. при уговорена цена 20лв. на декар за процесния период, или обща сума 22 064лв., която ответникът не заплатил, предявявайки неоснователни възражения, че не е могъл да ползва 50 декара, които се обработвали от други лица. Поради неплащане на главното задължение на договорения падеж се иска уважаването на установителния иск и относно дължимото обезщетение за забава /сумата 491.29лв. за периода от деня на забавата 01.10.2013г. до датата на подаване на заявлението/, както и законна лихва от датата на молбата по чл.410 ГПК. Иска се уважаване на установителния иск и по отношение на обезщетение за имуществени вреди от неизпълнението на наемателя по договора, като претенцията е формирана от няколко пера, в общ размер 2 224.38лв. Предмет на насрещния иск, предявен като частичен, е вземане на наемателя за 24 900лв. /от сума в общ размер 107 963лв./ обезщетение за пропуснати ползи - очакваната печалба, нереализирана поради неизпълнението на задължението на наемодателя по чл.4 от договора - да осигури спокойно ползване на земите. Твърденията са, че 534 декара се оказали засети с есенна пшеница от трети лица; посевите били третирани с торове, с което било нарушено изискването в наемния договор за отглеждане на биокултури /чл.7, предл.трето/; наемодателят подал молба за прекратяване на сертификацията за производство на биокултури, поради което наемателят бил в невъзможност да изпълни задължението за сертифициране по чл.7,предл.трето. Поддържано е, че наемателят сторил разходи по обработката на наетата земя /оране, дисковане, сеитба, торене, жътва/, по закупуване на семе ечемик и тор, но единствено по вина на наемодателя не реализирал добиви и печалба от производството на тази култура. Заявена е и обективно съединена частична претенция за обезщетение за забава в размер на 10лв. от обща сума 11 991.90лв., считано от 01.08.2013г. Първоинстанционният съд, въз основа на анализ на свидетелските показания, обясненията на законния представител на ищеца по реда на чл.176 ГПК и представените писмени доказателства, е приел за установено, че ищецът не е предоставил държането на цялата площ, съгласно уговореното и не е изпълнил задължението си за осигуряване на спокойно ползване на 250 декара от общата площ, поради което предявеният иск по чл.232,ал.2 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи наем за сумата 5 000лв. /за 250 декара по 20лв./ е неоснователен и подлежи на отхвърляне, а по отношение на останалата част от наетите земи- 853.21 декара, или за сумата 17 064лв., е приел иска за основателен. За недоказано е счетено твърдението на ответника, че ищецът е възпрепятствал ползването на тази реално предоставена част от земята за производство на биопродукция. Позовал се е на Наредба № 1/2013г. за прилагане на правилата на биологично производство и вмененото с нея в тежест на производителя на биопродукция задължение за извършване на сертификация и поддържане актуалността на данните. Счел е, че отсъства неправомерно поведение на ищеца в причинна връзка с липсата на сертификация на ответника за такова производство; посочил е, че ищецът е съдействал, като своевременно е заявил отказ за собственото си сертифициране като производител на биопродукция от наетите площи. Насрещните искове са приети за неоснователни с позоваване на ТР № 3/12.12.2012г. на ОСГТК на ВКС. За недоказано е прието ответникът да е закупил ечемик за посев /семе/ или да е направил други разходи за сеитбата му, поради което отсъства предпоставката реалност и сигурност на търсената нереализирана печалба. Констатирано е, че по отношение на предадената за ползване земя /853.21 декара/ ответникът сам се е лишил от добивите, като е предпочел да я поддържа в добро състояние с цел получаване на субсидии, вместо да я засее с пролетен ечемик, каквито намерения твърди, че е имал. Относно засятите от трето лице площи /250 декара/ е счетено, че също отсъства доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото му, тъй като ангажираните /при доказателствена тежест на наемателя/ доказателства –заключение на вещо лице се установява само хипотетична такава възможност, основана на статистически данни, а не на реално доказани обективни факти. Въззивната инстанция е била сезирана с жалби на двете страни. Ищецът, обжалвайки решението в частта за отхвърлянето на исковете му е твъдял, че земите са предоставени „във вида, в който се намират“, както изрично е отбелязано в чл. 2 и наемателят, извършвайки оглед към момента на сключването му, е бил наясно, че те са засяти; че ако наемателят е считал, че отдадените под наем земи не могат да се ползват спокойно, за него е съществувала възможността на прекрати договора; позовал се е на обективираното нежелание наемателят да ползва земята по предназначение - за земеделска продукция и е поддържал, че намерението на ответника е било да получава субсидии, поради което е без значение площта, която е била обработвана от трето лице. Ответникът е обжалвал решението в частта за уважаване на главния и отхвърляне на насрещния иск. Възразявал е срещу приетата от първоинстанционния съд за предадена площ; поддържал е, че фактът на неизползваемата от наемателя земя /засятата от трето лице/ е бил известен от наемодателя, поради което не е било необходимо уведомяването му. Отчитайки формираната противоречива практика на ВКС относно възможността предоставянето за възмездно ползване на земеделска земя да бъде уредено чрез наемен договор, окръжният съд е приел за правилно становището, че наличието на специална законова регламентация изключва възможността за сключване на друг договор освен аренден. Констатирал е, че в настоящия случай не е спазена предвидената в закона форма, че процесният договор е нищожен, не поражда права и задължения, поради което са неоснователни както искът за заплащане на наемна цена, така и насрещният за заплащане на обезщетение поради неизпълнение на задължението на наемодателя да предаде вещта в състояние, което да отговоря на ползването, за което е била наета. По поставения от двете насрещни страни материалноправен въпрос въззивната инстанция се е произнесла и даденото разрешение е обусловило изхода на спора и по първоначалния и по насрещния иск. Поради формирана противоречива практика по него, той е предмет на т.2 на образуваното тълкувателно дело № 2/2015г. на ОСГТК на ВКС. Това налага преди да се произнесе по искането на касаторите за допускане на обжалването, съставът на ВКС да спре производството по делото, в какъвто смисъл са задължителните указания по ТР№ 2 от 28.09.2011г. по тълкувателно дело № 2/2010г. и ТР № 8 от 07.05.2014г. по тълкувателно дело № 8/2013г. на ОСГТК на ВКС. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.