Определение № 4152 от 18.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4564/2022 г.

Производството е по чл. 7, ал. 5 Закона за адвокатурата /ЗА/. Образувано е по жалба на П. Р. - С. срещу решение № 545 от 14.09.2022 г. на Висш адвокатски съвет /ВАдС/, с което е оставена без уважение жалбата на П. Р. – С. срещу решение № 1313 от 06.07.2022 г. на Софийски адвокатски съвет /САК/ по протокол № 17 от 06.07.2022 г., с което съгласно чл. 4, ал. 1 ЗА на жалбоподателката е отказано вписване като адвокат поради това, че не е български гражданин, а е удостоверила единствено северномакедонско гражданство. ВАдС е счел за неустановени пред него твърденията на П. Р. – С., че е български гражданин по месторождение и по произход, защото е родена в Република България от майка – българска гражданка. Посочил е, че според действащото позитивно българско право, начинът на придобиване на гражданство се свежда до условия /материални предпоставки/ и ред /процедура/, като българският произход като правнозначим юридически факт за прибодиване на българско гражданство се доказва с документ, издаден от български или от чужд орган. Подчертал е, че жалбоподателката в собственоръчното заявление за вписването й като адвокат в РБ е отбелязала, че притежава разрешение за постоянно пребиваване № 701159154 от 05.04.2021 г. от МВР – Република България и национален паспорт, издаден от МВР на Република Северна Македония, при което няма съмнение, че заявителката е чужденец по смисъла на Закона за чужденците в Република България, послужил като основание за горепосоченото разрешение за постоянно пребиваване в България, според чл. 2 на който чужденец е всяко лице, което не е български гражданин или е лице без гражданство. Въз основа на горепосочените решаващи правни съображения, ВАдС е заключил, че жалбоподателката не отговаря на общото изискване на чл. 4, ал. 1 ЗА за вписването й като адвокат - да бъде български гражданин или гражданин на ЕС, на държава – страна по Споразумението за ЕИП, или на Конфедерация Швейцария. Жалбоподателката П. Р. - С. релевира незаконосъобразност на обжалваното решение на ВАдС като постановено в противоречие с материалния закон и с процедурните правила по чл. 22 ЗА. Поддържа, че е български гражданин по произход и по месторождение, което гражданство не е загубвала, вкл. при придобиването на югославско гражданство, трансформирано в северномакедонско такова. Твърди, че е родена в [населено място] в Република България, където винаги е живяла и там е завършила средното и висшето си образование, там живее и понастоящем със съпруга си и сина си – български граждани. Моли след отмяната на обжалвания акт на ВАдС да бъде постановено вписването й като адвокат поради осъществяване на всички позитивни предпоставки на чл. 4 ЗА, вкл. изискуемото притежание на българско гражданство. Ответникът по жалбата – ВАдС подава писмен отговор, в който поддържа становище за нейната неоснователност. Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение, в изпълнение на правомощията си по чл. 7, ал. 7 ЗА, намира, че жалбата е допустима като подадена в срока по чл. 7, ал. 5 ЗА, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване пред ВКС акт по чл. 7, ал. 5 ЗА. От представените в настоящото производство писмени доказателства /удостоверение за раждане от 04.02.1988 г. на ОбНС – В. Търново; удостоверение за сключен граждански брак от 19.05.2002 г. на Община Самоков; удостоверение за семейно положение, съпруг и деца изх. № УГО1-10480 от 24.10.2022 г. на СО, район „Красно село“; документ за постоянно пребиваване в Република България на гражданин на Република Северна Македония; лична карта на гражданин на Република България – П. Н. Г.; писма на МП на РБ изх. № 97-00-487 от 21.02.2023 г., изх. № 97-00-487 от 13.03.2023 г., изх. № 97-00-487 от 12.04.2023 г., изх. № 97-00-487 от 10.05.2023 г. и изх. № 97-00-487 от 19.05.2023 г.; писмо на МВР, Дирекция „Миграция“ изх. № 536400-27138, екз. № 1 от 18.05.2023 г. с приложена към него преписката за постоянно пребиваване на П. Р. – С. в РБ; документите към делото на ВАдС, приключило с обжалвания акт; югославски паспорт, издаден на 02.08.1989 г., валиден до 02.08.1991 г. и два български паспорта, издадени на 26.06.1990 г. и на 25.07.1990 г., последните валидни съответно до 19.12.1993 г. и до 25.12.1993 г./ се установява, че П. Р. – С. е [дата на раждане] в гр. В. Търново, Република България, от майка П. Н. К. - български гражданин. Към момента на раждането си, на основание чл. 6, б. „в“ Закона за българското гражданство /ЗБГ/ /отм./, обн. ДВ, бр. 79 от 11.10.1968 г. в приложимата първоначална редакция, жалбоподателката е български гражданин по произход. В изпълнение на правомощията си да събира служебно доказателства относно правно значими факти в производството по чл. 7, ал. 5 ЗА, съдът е изискал от МП на РБ удостоверение за обстоятелствата по чл. 37 ЗБГ във връзка с водените по чл. 38 вр. с чл. 36 ЗБГ регистри за лицата, придобили, загубили и възстановили българско гражданство. В постъпилите, горепосочени писма от МП на РБ в отговор на издадените в горепосочения смисъл съдебни удостоверения, не е даден отговор на горепосочените въпроси загубила ли е П. Р. – С. придобитото по произход българско гражданство по някой от установените способи в действалите към съответния момент закони за българското гражданство и ако това е така, възстановила ли го е по съответния законов ред. Вместо това в писмата и приложените към тях писмени доказателства е удостоверено, че жалбоподателката фигурира в НБД „Население“, поддържана от МРРБ на РБ, с гражданство Република Северна Македония и има в качеството си на чужденец предоставено постоянно пребиваване в РБ от 23.03.1995 г. по молба, подадена от заинтересованото лице, в която последното е самодекларирало, че е с македонско гражданство и притежава паспорт № •••••••••, издаден от Скопие, валиден до 20.09.1999 г.. В последното писмо на МП на РБ, изх. № 97-00-487 от 19.05.2023 г., е посочено, че за да бъде изразено становище относно наличието на българско гражданство на П. Р. – С. е необходимо да бъде инициирана процедура за установяване на българско гражданство, на основание чл. 39 ЗБГ, доколкото съгласно чл. 4 ЗБГ, гражданство не може да се установява по съдебен ред. Настоящият съдебен състав намира, че от приетите в процеса писмени доказателства не може да бъде направен несъмнен извод за притежаваното от П. Р. – С. гражданство към момента на постановяване на обжалвания акт на ВАдС и към настоящия момент, а този юридически факт е от съществено значение за решаването на настоящото дело. Установеният по категоричен начин факт, че с раждането си жалбоподателката е придобила българско гражданство по произход на основание чл. 6, б. „в“ ЗБГ от 1968 г. /отм./, в първоначалната му редакция, не е достатъчен, за да бъде направен извод дали към горепосочените правнорелевантни моменти тя е продължила да бъде български гражданин. Това е така, тъй като българското гражданство може да бъде загубено по предвиден в закон способ, какъвто например е освобождаването от българско гражданство по молба на заинтересованото лице или законния му представител, ако е малолетно или непълнолетно /чл. 16 и чл. 18 ЗБГ от 1968 г. /отм.//, който способ е различен от лишаването от българско гражданство, за каквото не съществува индиция в конкретния казус. Същевременно не съществува пречка нито по ЗБГ от 1968 г., нито по сега действащия ЗБГ, загубеното българско гражданство да бъде възстановено, като за лица от български произход възстановяването се извършва по облекчена процедура. Във всички случаи и по всички действали във времето закони за българското гражданство освобождаването и възстановяването впоследствие на българско гражданство се извършва въз основа на искане на заинтересованото лице до компетентния държавен орган, като правната промяна досежно гражданството настъпва с издаването на съответния акт на държавния орган. Придобитото югославско гражданство, трансформирано впоследствие в северномакедонско такова, не изключва притежаването и на българско гражданство, доколкото по сега действащия ЗБГ от 1998 г. е позволено двойното гражданство, каквото по прежде действалия ЗБГ от 1968 г. е забранено. Предоставянето обаче на статут на постоянно пребиваващ на територията на РБ чужденец на П. Р. – С., както и отбелязването от самата нея в молба за продължаване срока на пребиваване в НРБ на чужденец от 04.10.1994 г. /съдържаща се в преписката за разрешаване на постоянно пребиваване в РБ/ и в заявление за приемане и вписване в регистъра на адвокатите в РБ с нотариална заверка на подписа от 15.06.2022 г., че тя е с македонско гражданство и македонска народност, и с валиден паспорт, издаден от Република Северна Македония, са обстоятелства, които биха могли да означават, че придобитото по произход българско гражданство е било загубено с придобиването на югославско такова /виж чл. 16 ЗБГ от 1968 г./. Загубването и възстановяването на българско гражданство по произход са правнозначими факти, които следва да бъдат установени с издаване на удостоверение от МП на РБ по реда на чл. 39 ЗБГ по инициатива на жалбоподателката, доколкото отговор на издадените в този смисъл съдебни удостоверения по делото не е получен. Такова удостоверение за наличието или не на българско гражданство на П. Р. – С. към 14.09.2022 г. и към настоящия момент следва да бъде изискано отново и служебно от съда, на основание чл. 40, ал. 1, т. 2 ЗБГ. С оглед необходимостта от събиране на горепосочените доказателства, които са от съществено значение за решаване на делото, следва да бъде отменено определението от о.с.з. от 28.09.2023 г., с което е даден ход по същество на делото, като на жалбоподателката бъде даден срок за представяне на удостоверение по смисъла на чл. 39 ЗБГ, а на МП на РБ – на удостоверение по смисъла на чл. 40, ал. 1, т. 2 ЗБГ. На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение