Определение № 150 от 06.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1118/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Д. С., Т. Д. С. и П. Р. С. срещу Решение № V-103 от 11.11.2014 г. по в.гр.д.№ 1452/14 г. на Бургаския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 864 от 23.04.2014 г. по гр.д.№ 7105/13 г. на Бургаския районен съд, с което са отхвърлени предявените от касаторите против С. Г. К. обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл.42, б.”б” и б.”в” ЗН, както и предявените при условията на евентуалност искове по чл.43,, ал.1, б.”а” и чл.43, ал.2 връзка с ал.1, б.”б” ЗН- за признаване нищожността, респ. за унищожаване на саморъчно завещание от 01.09.2005 г. на М. Т. С., с което същата е завещала на ответника С. Г. К. 4 бр. земеделски имоти- ниви, находящи се в землището на [населено място], [община]. В касационната жалба се поддържа, че така постановеното решение е неправилно поради допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушаване на материалния закон и необоснованост, поради което се моли за неговата отмяна. Към касационната жалба е приложено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, в което не е формулиран конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, за който да се твърди, че е поставен в основата на изводите на въззивния съд. В първата част от изложението е посочено, че в нарушение на съдопроизводствените правила както първоинстанционният, така и въззивният съд не са допуснали поставяне на допълнителна задача на изслушаната пред районния съд тройна Съдебно-почеркова експертиза, дала заключение по въпроса, дали процесното саморъчно завещание е написано и подписано от М. С., като в тази връзка касаторите се позовават на задължителна съдебна практика по чл.290 ГПК- Решение № 678 от 12.10.2010 г. по гр.д.№ 589/09 г. на І г.о. Във втората част на изложението се поддържа, че атакуваният въззивен акт в частта му, с която е отхвърлен иска по чл.42, б.”в” ЗН, не е съобразен с Решение № 88 от 30.04.2013 г. по гр.д.№ 826/12 г. на ІІІ г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, според което завещанието е нищожно, ако едиственият мотив, поради който е направено, противоречи на закона, на обществения ред и на добрите нрави. В тази връзка се поддържа, че процесното саморъчно завещание е нищожно на това основание, тъй като същото е мотивирано от неверен факт, а именно, че заветникът е биологичен внук на завещателката, който мотив е очевидно противен на морала и на общественоутвърдените нравствени норми на поведения и отношения в обществото. Според третата част от изложението, в решението си въззивният съд превратно се е позовал на Решение № 212 от 24.07.2001 г. по гр.д.№ 585/2000 г. на І г.о., според което не е унищожаемо по смисъла на чл.43, ал.2 във връзка с ал.1, б.”б” ЗН завещание, в което е посочено, че се завещава на лице, което заветникът счита за свой син, без в действителност между тях да съществува такава биологична връзка, тъй като този мотив се отнася да морално-етични съображения, които не обуславят наличие на грешка, засягаща съществените елементи на завещателното разпореждане. Ответникът по касационната жалба- С. Г. К. не е депозирал писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Бургаския окръжен съд е обусловено от посочване от страна на касаторите на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторите са длъжни да формулират този въпрос в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, при което касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от оплакванията му в касационната жалба, а разполага с възможността единствено въз основа обстоятелствената част на изложението да конкретизира, уточни и квалифицира посочения от касатора въпрос /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. В изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК не е посочен конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело, като по същество изложението възпроизвежда оплакванията за неправилност на въззивното решение, обективирани в касационната жалба. Независимо от това, дори и да се приеме, че в изложението са формулирани определени правни въпроси, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като обжалваното въззивно решение е съобразено както с цитираната от самите касатори практика на ВКС, така и изобщо със задължителната практика на касационния съд. По първата част от изложението следва да се посочи, че в конкретния случай въззивният съд е оставил без уважение искането на въззивниците- касатори в настоящото производство за назначаване на допълнителна Съдебно-почеркова експертиза, като се е мотивирал, че въпросът, с оглед на който се иска допускане на такава, е получил отговор в изслушаната пред първата инстанция тройна експертиза, и в този смисъл нейното заключение не е непълно по смисъла на чл.201 ГПК. Това произнасяне на въззивния съд не противоречи на задължителните указания, обективирани в т.3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/13 г. на ОСГТК относно служебните задължения на въззивния съд при необходимост от експертиза за изясняване на делото, с оглед на които служебното задължение на съда за назначаване на експертиза /според цитираното от касаторите Решение № 678 от 12.10.2010 г. по гр.д.№ 589/09 г. на І г.о./ следва да се приложи безусловно само в първата инстанция, още повече като се има предвид, че в конкретния случай експертиза, включваща поставените от въззивниците въпроси допълнителни въпроси пред възизвния съд, е била изслушана в първоинстанционното производство. Втората и третата част от изложението по същество са свързани с въпроса, нищожно ли е на основание чл.42, б.”в” ЗН, респ. унищожаемо ли е по смисъла на чл.43, ал.2 във връзка с ал.1, б.”б” ЗН завещание, когато в него е посочено, че заветникът се намира в определена биологична връзка със завещателя, ако това не съответства на обективната действителност. В тази връзка следва да се посочи, че твърдението на касаторите, според които единственият мотив да се извърши процесното завещание е убеждението на завещателката, че заветникът е неин внук, е необосновано. Напротив- от текста на завещанието е очевидно, че мотивът е благодарствен и произтича от положените от ответника грижи за завещателката, при което посочването, че същият е неин биологичен внук, служи единствено като указание за неговото идентифициране, но не може да бъде изведено като единствен мотив по смисъла на приложимия материален закон. В този смисъл обжалваното въззивно решение не противоречи на Решение № 88 от 30.04.2013 г. по гр.д.№ 826/12 г. на ІІІ г.о., според което завещанието е нищожно на поддържаното от ищците-касатори основание, ако е направено единствено и само поради изразеният в завещанието мотив, т.е. същият следва да е решаващ за извършване на завещанието. По същите съображения следва да се приеме и че цитираното в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК Решение № 212 от 24.07.2001 г. по гр.д.№ 585/2000 г. на І г.о. е неотносимо към конкретния спор, доколкото данните по делото не позволяват да се приеме, че субективното убеждение у завещателката за наличие на биологична връзка между нея и заветника е мотив, изразен в завещанието, единствено поради който е извършено същото по смисъла на чл.43, ал.2 ЗН. С оглед изложените съображения, предвидените в процесуалния закон основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Бургаския окръжен съд не са налице. Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение