Определение № 50212 от 28.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3115/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба вх. № 12160/23.05.2022 г., подадена от адв. С. Я. - процесуален представител на наследниците на Н. Ш. Я., срещу разпореждане № 2254/05.05.2022 г. по в. гр. д. № 1223/2021 г. на Варненския окръжен съд, с което е върната частна жалба вх. № 10375/29.04.2022 г. срещу разпореждане № 1583/28.03.2022 г. по същото дело. Иска се отмяна на обжалваното определение с довод, че съгласно чл. 279 ГПК разпоредбите на чл. 274-278 ГПК се прилагат и за частни жалби срещу разпорежданията на съда, т. е. и разпорежданията на съда подлежат на обжалване. Ответниците по частната жалба Р. К. Р. и П. Д. Е. не са взели становища. Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна, като съображенията за това са следните: Производството по в. гр. д. № 1223/2021 г. на Варненския окръжен съд е образувано по подадена въззивна жалба от К. Я. К., Ж. Д. Н., Ш. Н. Ш., Д. Н. З., Г. Ш. Н., Н. Д. Я., П. К. П., Д. К. П., Я. П. К., А. В. Н., Н. В. Н. и Д. В. Х. срещу решение № 260306/03.02.2021г. по гр. д. № 20799/2019 г. на Варненския районен съд, с което са отхвърлени предявените от въззивниците срещу Р. К. Р. и П. Д. Е. искове с правно основание чл. 108 ЗС. С решение № 1637/04.11.2021 г. по в. гр. д. № 1223/2021г. на Варненския окръжен съд първоинстанционното решение е потвърдено. Срещу въззивното решение въззивниците са подали касационна жалба вх. № 25586/09.12.2021 г., която след администриране е била изпратена на ВКС по компетентност. С разпореждане № 33/21.03.2022 г. по преписка № 2490/18.03.2022 г. касационната жалба е върната на Варненския окръжен съд с указания за извършване на допълнителни действия по администрирането ѝ. В изпълнение на указанията на ВКС окръжният съд е оставил с разпореждане № 1583/28.03.2022 г. касационната жалба без движение и е дал указанията на жалбоподателите, представлявани от адв. Св. Я., по отстраняване на нередовностите ѝ, а именно да бъдат посочени всички жалбоподатели, от името на които е подадена касационната жалба, и да се довнесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 30 лева за всеки от касаторите, като се има предвид, че към момента е внесена държавна такса само за един от тях. Срещу това разпореждане жалбоподателите са подали частна жалба вх. № 10375/29.04.2022 г., която е върната от окръжния съд с обжалваното разпореждане № 2254/05.05.2022 г. по в. гр. д. № 1223/21 г. по описа на съда като насочена срещу неподлежащ на самостоятелно обжалване съдебен акт съобразно разпоредбата на чл. 274, ал. 1 ГПК. Така постановеното разпореждане е правилно. В мотивите към т. 5 на ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че определението, с което се оставя без движение производството по делото, не подлежи на самостоятелен инстанционен контрол. Срещу това определение страната може да се защити чрез обжалване на определението за прекратяване на делото. Тази задължителна съдебна практика е доразвита в последвалата практика на ВКС, като е прието, че определението, с което производството по делото се оставя без движение за отстраняване на недостатъци било на искова молба, било на жалба, не подлежи на обжалване с частна жалба, тъй като нито прегражда развитието на производството по делото, нито в закона е предвидено самостоятелното му обжалване. То не засяга конкретни права на страната, а ѝ посочва по какъв начин следва да реализира правата си. Има характер на определение по движение на делото, което може да бъде отменено или изменено от същия съд по реда на чл. 253 ГПК. В случай, че определението е неправилно /например ако не е имало недостатъци и не е следвало да бъде постановяван съдебен акт за оставяне без движение или ако не са дадени конкретни указания за отстраняване на недостатъците/, съдебният контрол ще бъде упражнен при обжалване на последващия съдебен акт за връщане на исковата молба, съответно на жалбата, ако такъв бъде постановен /определение № 333/01.06.2010 г. по ч. гр. д. № 283/2010 г. на IV-то г. о., определение № 198/04.05.2010 г. по ч. гр. д. № 172/2010 г. на I-во г. о., определение № 436/14.07.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3370/2014 г. на I-во г. о., определение № 150/07.07.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2184/2016 г. на II-ро г. о., определение № 418/12.10.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 1644/2016 г. на I-во т. о., определение № 446/28.09.2017 г. по ч. гр. д. № 3683/2017 г. на IV-то г. о., определение № 236/04.06.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2078/2018 г. на III-то г. о., определение № 12/08.01.2019 г. по ч. гр. д. № 4794/2018 г. на IV-то г. о., определение № 336/19.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2731/2019 г. на III-то г. о., и др./. Обжалваното разпореждане съответства на тази съдебна практика. При това положение и след като доводът дали е дължима държавна такса за касационно обжалване от всеки един от касаторите по отделно е ирелевантен предвид предмета на настоящия спор, същото като правилно следва да бъде потвърдено. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.