Решение № 241 от 08.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 380/2024 г.

за да се произнесе, взе предвид следното. Производството е по чл. 280 и сл. ГПК по допуснатата до разглеждане касационна жалба на ответника „Софийски имоти“ ЕАД срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд. Ищецът „Федерация на научно-техническите съюзи в България“ оспорва жалбата. Първоинстанционният съд е бил сезиран с искове по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетения за ползването без основание за периода 28.04.2010 г. – 28.04.2015 г. на два недвижими имота, собственост на ищеца. Наред с останалите възражения, ответникът е предявил и възражения за прихващане със свои насрещни вземания, произтичащи от 1) заплатени местен данък върху недвижимите имоти и такса битови отпадъци и 2) извършени в имотите ремонти и подобрения. Второто възражение съдът е отказал да приеме за разглеждане. С решението си първоинстанционният съд е уважил частично исковете – до размери съответно 264 048,67 лв. и 75 828,29 лв., като за разликата до пълните предявени размери от 287 520 лв. и 89 280 лв. ги е отхвърлил като погасени чрез прихващане с непогасените по давност вземанията на ответника за ДНИ и ТБО. В хода на първоинстанционното производство е била назначена техническа експертиза за установяване на пазарния наем на процесните имоти за периода. В съдебно заседание експертното заключение е било оспорено от ищеца с възражение за необосновано занижена цена в сравнение с пазарната и с искане за назначаване на повторна експертиза, което съдът е отхвърлил като неоснователно, приемайки, че заключението е пълно и обосновано и не е налице съмнение в правилността му. При постановяване на решението си съдът обаче е приел, че заявеното от ищеца възражение е основателно. Позовавайки се на издирени в интернет бази данни за реално извършени сделки съдът е извършил съпоставка между тях и експертното заключение и е приел, че посочената в последното наемна цена за единица площ действително е занижена, поради което не е възприел заключението в тази част, а вместо това е приел за установена пазарна цена в по-висок размер, съобразно която е определил и размерите на претендираните обезщетения. Срещу първоинстанционното решение в отхвърлителните му части жалба е подал ищецът с оплаквания за неправилност по отношение на уваженото възражение за прихващане. В осъдителните части решението е било обжалвано от ответника с оплаквания за недопустимост и неправилност. Наред с останалото, ответникът е възразил за неправилност на отказа да се приеме и разгледа възражението му за прихващане. Оспорил е също и правилността на фактическите изводи на въззивния съд по отношение размера на пазарния наем – както с оплакване, че тези изводи са основани на информация, недопустимо събрана не по предвидения процесуален ред, така и с оплакване, че видът и състоянието на помещенията към момента на установяване на владението на ответника не са позволявали ползването им по предназначение със съответното отражение върху размера на наемната цена. В тази насока едно от направените от ответника доказателствени искания е било за назначаване на експертиза за установяване на наемната цена въз основа на състоянието на имотите без извършените ремонти и подобрения. В отговора си срещу въззивната жалба на ответника ищецът е изразил становище, че правилно първата инстанция не е възприела заключението на експертизата относно средната наемна цена, като е изложила надлежни мотиви за това. Оспорил е и направените от ответника доказателствени искания. Не се съдържат обаче в отговора оплаквания за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение с отказа да се допусне поисканата от ищеца повторна експертиза. В първото заседание въззивният съд е приел, че заявеното пред първата инстанция възражение за прихващане с вземане за ремонти и подобрения е допустимо като предявено с отговора на исковата молба, поради което неправилно не е разгледано от първоинстанционния съд. След отстраняване на нередовностите на възражението по отношение индивидуализацията на отделните работи въззивният съд с определение от 05.12.2022 г. е допуснал поисканата от ответника техническа експертиза с част от поставените от него задачи, като е изключил като неотносима задачата за установяване на наемната цена въз основа на състоянието на имотите без извършените ремонти и подобрения, но без съответно искане на страните е поставил и задача за определяне на пазарния наем за процесния период, позовавайки се на изложеното в жалбата на ответника оплакване за нарушение на правилата за събиране на доказателства. В изпълнение на поставените задачи назначеното вещо лице е представило заключение, съгласно което за процесния период размерът на пазарния наем за всеки от двата имота е 324 423 лв., съответно 114 782 лв. В съдебното заседание съдът е приел заключението без оспорване от страните, след което по искане на ищеца е допуснал увеличение на исковете до същите размери, мотивирайки се, че увеличението се основава на нови доказателства, събрани за отстраняване на процесуално нарушение, извършено от въззивния съд. При постановяване на обжалваното решение съдът е приел за установено, че за процесния период пазарният наем за двата имота е в размерите, установени с приетото във въззивното производство експертно заключение, поради което ответникът дължи на ищеца обезщетения за ползването без основание в същите размери. Произнесъл се е и по предявените възражения за прихващане, като е намерил за неоснователно възражението за прихващане с вземания за платени ДНИ и ТБО. По прихващането с вземането за подобрения е приел, че като недобросъвестен владелец в периода на извършване на подобренията (2000-2002 г.) ответникът има право съгласно чл. 74, ал. 1 ЗС да получи по-малката сума измежду установените с експертното заключение направени разходи и увеличена стойност на имотите - съответно за двата имота разходи в размер на 272 576 лв. и 102 330 лв. и увеличена стойност 193 811 лв. и 54760 лв. С това е обосновал краен извод за основателност на исковете до 130 612 лв. и 60 022 лв., поради което е потвърдил първоинстанционното решение в частите, с които исковете са уважени до тези размери, както и в отхвърлителните му части, а след частична отмяна на същото е постановил отхвърляне на исковете за разликата до уважените от първата инстанция размери, както и за разликата до размерите след извършеното увеличение на исковете. С допуснатата до разглеждане касационна жалба на ответника въззивното решение се обжалва в осъдителните му части с оплаквания за недопустимост на решението като постановено по непредявени искове, тъй като са присъдени обезщетения за ползването на имоти, различни от имотите, посочени в исковата молба, а именно намиращи в друга сграда, за недопустимост на исковете съгласно чл. 59, ал. 2 ЗЗД, доколкото, след като процесните имоти представляват идеални части от имоти, съсобствени между страните, ищецът разполага и с иска по чл. 31, ал. 2 ЗС, както и за частична недопустимост с оглед неправилно допуснатото увеличение на исковете пред въззивната инстанция. Въведени са и оплаквания за неправилност на решението, като се поддържа, че с оглед изложените във въззивната му жалба оплаквания и липсата на съответни оплаквания от страна на ищеца въззивният съд неправилно служебно е назначил експертиза за пазарния наем и неправилно е приел за установени размери на наема, по-високи от тези по първоначалното експертно заключение. Поддържа се и възражението, че процесните имоти не са самостоятелни обекти, а идеални части от имоти, притежавани в съсобственост между страните, поради което обезщетение за ползването им се дължи на основание чл. 31, ал. 2 ЗС след писмено поискване, каквото за процесния период не е налице. Твърди се също, че въззивният съд неправилно е квалифицирал всички извършени в процесните имоти строително-монтажни работи като подобрения и е приложил към тях общо правилото на чл. 74, ал. 1 ЗС, без да разграничи необходимите разноски съгласно чл. 73, ал. 3 ЗС. Оспорва се и изводът на въззивния съд за липса на насрещно вземане за платените за имотите ДНИ и ТБО. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за проверка на допустимостта на въззивното решение. Не се установява произнасяне на въззивния съд по непредявени искове, отнасящи се до други обекти на собственост, различни от посочените в исковата молба. Действително в диспозитива на въззивното решение съдът е посочил, че процесните имоти са VI и VII етажи от сграда с кадастрален идентификатор 68134.101.129.1. На същите места в диспозитива обаче съдът е конкретизирал имотите съобразно направеното от ищеца с уточняващата му молба от 20.11.2020 г. описание, а именно като намиращи се в сграда с идентификатор 68134.101.126.1. Мотивите към решението също се отнасят до описаните от ищеца имоти. С оглед на това допуснатите неточности в диспозитива представляват очевидна фактическа грешка, подлежаща на отстраняване по реда на чл. 247 ГПК, но не и основание за недопустимост на решението. Не е налице и основанието за недопустимост на исковете по чл. 59, ал. 2 ЗЗД, обосновано с доводите, че имотите, за които се претендират обезщетенията за ползване, не представляват самостоятелни обекти на собственост, поради което между страните е налице съсобственост, съответно ищецът разполага с иска по чл. 31, ал. 2 ЗС. Допустимостта на иска се определя въз основа на фактическите и правните твърдения на ищеца, а не въз основа на действителното фактическо и правно положение, което подлежи на установяване в процеса и е от значение за основателността, а не за допустимостта на иска. С оглед на това изложените в конкретния случай твърдения на ищеца за признато му с влязло в сила решение самостоятелно право на собственост, а не за съсобственост, не дават основание за извод, че същият разполага с друг иск по смисъла на чл. 59, ал. 2 ЗЗД. Следва в тази насока да се отбележи, че не отговаря на данните по делото твърдението в касационната жалба, че с уточняващата си молба от 20.11.2020 г. ищецът е индивидуализирал процесните имоти като идеални части, тъй като в посочената молба подобни твърдения не се съдържат; напротив, в същата изрично е посочено, че имотите представляват реално обособени части от двата етажа като самостоятелни обекти на собственост. Основателно е обаче оплакването за частична недопустимост на решението поради неправилно допуснатото от въззивния съд увеличение на исковете. Съгласно чл. 214, ал. 1, изр. 3 ГПК ищецът може да измени размера на предявения иск не по-късно от приключването на съдебното дирене в първата инстанция, т. е. по принцип увеличение на иска във въззивното производство при действието на посочената разпоредба е недопустимо. В практиката на ВКС (гр. д. № 310/2010 г. на IV г. о., ч. гр. д. № 7503/2013 г. на IV г. о., ч. т. д. № 1467/2017 г. на II т. о. и др.) е прието, че изменение на размера на иска пред въззивната инстанция е недопустимо, когато ищецът още по време на първоинстанционното производство е узнал за обстоятелствата, променящи размера на претендираното вземане, което е в съответствие и с предвидените в чл. 147 и чл. 266, ал. 1 от ГПК забрани за несвоевременно посочване на нови факти, респ. изменението, в частност увеличението, се основава на факти или доказателства, предвидени в чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК, т. е. когато обективно ищецът не е могъл да съобрази търсената защита с тези факти и/или доказателства и да извърши увеличение на иска в срока по чл. 214 ГПК. В разглеждания случай тези предпоставки за допустимост на увеличението на исковете не са налице. Увеличението е предприето въз основа на доказателствено средство (експертно заключение) относно средната пазарна наемна цена, служебно събрано от въззивния съд при липса на предпоставките за това, посочени в ТР № 1/2013 на ВКС-ОСГТК – да е налице оплакване за погрешно установяване на релевантен факт, дължащо се на необоснованост или нарушение на съдопроизводствените правила. По настоящото дело никоя от страните не е въвела оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение във връзка с приетата в първоинстанционното производство експертиза – ответникът не е оспорил експертизата, а ищецът не се е позовал, било в жалбата си, било в отговора срещу жалбата на ответника, на отказа на първата инстанция да допусне поисканата от него повторна експертиза. Единственото оплакване във връзка със спорния въпрос относно размера на пазарния наем е това на ответника, но същото е насочено срещу следващото допуснато от първата инстанция нарушение, а именно основаване на решението върху факти, които не са установени с допустими доказателствени средства, събрани с участието на страните и произтеклата от това необоснованост. Предвид липсата на такива оплаквания неправилно въззивният съд е допуснал служебно такава задача на експертизата. Оттук следва, че не са налице и посочените по-горе предпоставки за допустимост на извършеното изменение на иска, тъй като същото, предприето във връзка с неправилно допуснатата експертиза, не се основава на факти или доказателства, предвидени в чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК. Поради това обжалваното решение в частите, с които исковете са отхвърлени за разликата над първоначално предявените размери, е недопустимо и подлежи на обезсилване. По същество касационната жалба е частично основателна. Неоснователно е възражението по чл. 31, ал. 2 ЗС. Правилно и в съответствие с чл. 297 ГПК въззивният съд е приел, че с оглед влязлото в сила решение, с което са уважени предявените от ищеца срещу праводателя на ответника (при правоприемство в хода на това висящо производство) искове по чл. 108 ЗС, правото на собственост на ищеца върху процесните имоти е установено със сила на пресъдено нещо, което изключва наличието на съсобственост. Основателно е оплакването за неправилност на въззивното решение по отношение на фактическия извод относно размера на пазарния наем на процесните имоти. С оглед изложените в тази насока оплаквания и доводи на страните, посочени по-горе, въззивният съд неправилно, в нарушение на чл. 266 ГПК и в отклонение от задължителната практика по т. 3 от ТР № 1/2013, служебно е допуснал експертиза, явяваща се повторна, за установяване на този факт. Също с оглед очертания с жалбите и отговорите на страните предмет на въззивното производство основаният върху експертизата фактически извод за размера на наема се явява формиран в нарушение на чл. 269, изр. 2 ГПК предвид липсата на съответно оплакване, че приетият от първата инстанция размер е неправилно занижен. Същевременно правилни са изложените по повод оплакването на ответника съображения на въззивния съд, че при установяване на пазарния размер на наема първата инстанция е допуснала грубо процесуално нарушение, като е основала фактическите си изводи не върху приетото експертно заключение, а върху служебно събрани данни от интернет. С оглед на това въззивният съд е следвало при постановяване на решението си отстрани допуснатото от първата инстанция нарушение, като за установяване на пазарния размер на наема обсъди приетото заключение на техническата експертиза, вместо служебно да назначава повторна такава. Неоснователно е оплакването, че въззивният съд неправилно е квалифицирал всички извършени в процесните имоти строително-монтажни работи като подобрения и е приложил към тях общо правилото на чл. 74, ал. 1 ЗС, без да разграничи необходимите разноски съгласно чл. 73, ал. 3 ЗС. Съгласно чл. 73, ал. 2 ЗС и утвърденото в доктрината и практиката разбиране недобросъвестният владелец има право да иска разноските, които са били необходими за запазването на вещта. Това са разходите, наложителни за запазване вещта – извършени, за да се предотврати погиването или същественото влошаване на състоянието на вещта, доколкото без тях вещта би била унищожена или би загубила съществено от стойността си. С оглед събраните по делото доказателства относно състоянието на имотите и установеното обстоятелство, че е налице цялостен ремонт, не е налице основание отделни строителни работи да бъдат квалифицирани като необходими разноски, наложили се за запазване на вещта, доколкото цялостната ремонтна дейност е била насочена към повишаване качеството на имотите. Накрая, неоснователно е и оплакването за неправилност на извода на въззивната инстанция за липса на насрещно вземане на ответника за платените за имотите ДНИ и ТБО. Доколкото правото на собственост е фактът, пораждащ публичното задължение за данък и ТБО, когато ползвателят е регистриран като данъчнозадължено лице по чл. 11 ЗМДТ и заплаща съответните данъци и такси, без да е действителен собственик на имота, платеното без основание подлежи на възстановяване по съответния административен ред. С оглед изложеното въззивното решение е неправилно по отношение на приетите размери на обезщетенията по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, като съобразно изложените по-горе съображения за допуснатите от въззивната инстанция процесуални нарушения тези обезщетения следва да бъдат определени въз основа на приетото в първоинстанционното производство заключение на техническата експертиза, или 205 953,09 лв. за първия имот и 77 311,33 лв. за втория имот. Доколкото по подадената от ищеца жалба касационно обжалване не е допуснато, изводите на въззивния съд относно съществуването и размерите на насрещните вземания за подобрения – 193 811 лв. и 54 760 лв., предмет на възражението за прихващане, не подлежат на преразглеждане, следва да се приеме, че с извършеното прихващане вземанията на ищеца по чл. 59, ал. 1 ЗЗД са погасени до размерите на насрещните вземания на ответника, като непогасеният остатък е в размер на 12 142,09 лв. за първия имот и 22 551,33 лв. за втория имот. Над тези размери исковете са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени след съответна отмяна на въззивното решение. С тези мотиви съдът