Определение № 918 от 29.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3413/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Л. Б. против решение № 171 от 10.02.2023 г., постановено по въззивно гражданско дело №2375 по описа за 2021 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 10 състав, с което е потвърдено решение №260162 от 11.01.2021 г. по гр. д. № 8111 по описа за 2019 г. на Софийския градски съд, ГО, 11 състав. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от касатора против Д. Д. И., Д. В. Р., Х. Б. Л., П. Н. П., Ц. Н. П., С. А. Д., Х. В. Л., А. Л. И., Л. Л. В., Г. В. М., Е. В. И., Б. С. Д., С. С. И., С. С. И., Ц. П. Ц., В. П. Ц., Б. Д. Паунова, К. Д. А., Л. Л. К., И. Г. С., П. Б. К., И. Б. С., З. Б. Н., Надежда Ж. С., В. Г. М., М. Г. И., Ж. Г. С., Г. И. С., Н. А. С. и С. П. К. иск с правно основание чл.19, ал.3 от ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителен договор от 15.07.2002 г. за продажба на имот с идентификатор ..................... по регулационния план на [населено място],[жк]. Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост-основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационно обжалване сочи очевидна неправилност и чл.280, ал.1, т.1 и т.3 по следния въпрос: Следва ли съдът да изиска официален документ за датата, на която едно решение на Общинска служба по земеделието и горите влиза в сила, при положение че тази конкретна дата е основополагаща за определяне на давностния срок на правото на иск по делото? Ответниците не вземат становище по касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното: Д. Л. Б. е подал на 18.02.2014 г. искова молба до съда за обявяване на гореописания договор за окончателен. В отговора на исковата молба ответниците са повдигнали възражение за погасяване по давност на правото на ищеца да иска обявяване на предварителния договор за окончателен. Софийският градски съд е приел, че възстановяване правото на собственост на имота в полза на ответниците не е било предвидено като отлагателно условие, поради което давностният срок е започнал да тече от момента на сключване на договора на 15.07.2002 г. и към момента на предявяване на иска на 18.02.2014 г. вече е изтекъл. Ето защо е отхвърлил предявения иск като погасен по давност. Във въззивната си жалба касаторът е застъпил тезата, че искът не е бил погасен по давност, тъй като окончателният договор е следвало да бъде сключен след като на ответниците бъде възстановена собствеността върху земеделската земя. Това е станало чак през 2011 г., защото решението на Общинската поземлена комисия е било обжалвано. Софийският апелативен съд на свой ред е счел, че правото на ищеца да иска сключване на окончателен договор за покупко-продажба на земеделска земя се поражда с възстановяване на правото на собственост върху имота, описан в предварителния договор. Това е станало с решение № 327 от 11.07.2005 г. на ОСЗГ „Нови Искър“, което е влязло в сила след изтичане на четиринадесетдневния срок за обжалването му. Заявителят е бил уведомен за решението на 17.08.2005 г., срокът за обжалване е изтекъл на 31.08.2005 г. и решението е влязло в сила на 1.09.2005 г. Няма доказателства, подкрепящи твърдението на ищеца, че правото на собственост върху процесния недвижим имот е било възстановено през 2011 г. Аргумент за липсата на обжалване на решението на ОСЗГ е приетото писмо от СО-Район „Л.“ от 21.03.2006 г., според което със заповед от 09.03.2006 г. възстановеният имот от 2 207 кв.м. е отписан от АОС № 5003/11.07.1997 г. Затова на 1.09.2005 г. е възникнало правото на ищеца да иска сключване на окончателен договор, от този момент е започнала да тече погасителната давност, която е изтекла на 1.09.2010 г.-преди предявяване на исковата молба. По тези съображения въззивният съд се е съгласил с крайния извод на първоинстанционния съд за погасяване на иска по давност, поради което е потвърдил решението на Софийския градски съд. От така изложеното съдържание на решението на Софийския апелативен съд не се констатира очевидна неправилност като квалифициран негов порок. Не се установява приложение на несъществуваща правна норма, на правна норма в нейния противоположен смисъл или на грубо нарушение на правилата на формалната логика. Ето защо касационно обжалване поради очевидна неправилност на решението не следва да се допуска. Формулираният от касатора въпрос и твърдяното противоречие на въззивното решение с т. 1 на ТР №1 от 2013 г. на ОСГТК съдържат неговата теза, че въззивният съд в изпълнение на задължението си да осигури приложението на императивна правна норма е следвало служебно да събере доказателства относно момента, в който решението на Общинската поземлена комисия за възстановяване правото на собственост е влязло в сила. Касаторът не сочи нито коя е конкретната императивна норма, която съдът е следвало служебно да приложи, нито какво е доказателството, което е следвало да се събере. Попълването на тези пропуски в тезата на касатора водят но извода за нейната пълна несъстоятелност и за несъответствието и както с изяснената фактическа обстановка, така и със следващите от нея правни последици. Погасителната давност е установена в обществен интерес, но от нея се ползва пряко и носителят на правното задължение. Затова императивни правни норми, касаещи погасителната давност, са тези, с които определя продължителността на давностните срокове/чл.113 от ЗЗД/, хипотезите на нейното спиране и прекъсване. По аргумент от чл.120 от ЗЗД и в съответствие с чл.154, ал.1 от ГПК обаче е в тежест на страните да докажат фактите, от които черпят изгодни за себе си последици. В случая ответникът е следвало да установи, че давностният срок е изтекъл, а ищецът-че срокът е започнал да тече от друг, по-късен момент. Ако първоинстанционният съд е допуснал нарушение на императивните норми относно продължителността на давностните срокове и хипотезите на нейното спиране и прекъсване, въззивният съд би имал задължение служебно да ги приложи в съответствие с указанията на т. 1 на ТР №1 от 2013 г. на ОСГТК и т.10 на ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК. Когато обаче се касае за непълнота на доказателствата при упражняване на субективно право и съответно-на възражение на противната страна срещу упражняването на това право, въззивният съд няма правомощие служебно да събира доказателства. Нещо повече-такава непълнота на доказателствата в случая не е налице. С решение № 327 от 11.07.2005 г. на ОСЗГ „Нови Искър“ се възстановява собствеността върху земеделската земя, предмет на предварителния договор, поради което това решение по чл.14, ал.1 от ЗСПЗЗ е благоприятно за молителя, който няма интерес да го обжалва. Касаторът, в чиято доказателствена тежест е било да установи наличието на обжалване на решението на ОСЗГ, не е представил дори косвени данни в този смисъл, нито се е позовал на някоя от хипотезите на чл.266 от ГПК, които биха могли да обосноват събирането на нови доказателства от въззивната инстанция. По тези съображения настоящата инстанция приема, че даденото от въззивния съд разрешение на поставения от касатора въпрос не противоречи на т. 1 на ТР №1 от 2013 г. на ОСГТК, поради което касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,