Определение № 4669 от 01.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1904/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на КОНПИ и Д. А. П. против решение № 277/15.12.2025 г., постановено по гр.д.№ 489/2025 г. от състав на Окръжен съд – Добрич. Д. П. оспорва касационната жалба на КОНПИ, с писмен отговор. Касационните жалби са подадени в срок и са процесуално допустими. С обжалваното решение, съдът е счел за основателен иск с правно основание чл.2а ЗОДОВ за сумата от 5 500 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди. Съдът е приел, че с решение №634/15.08.2018 г. на КПКОНПИ било образувано производство за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито от Д. А. П. имущество. В изпълнение на горното решение КПКОНПИ внесла искане за допускане на обезпечение на бъдещ иск по чл.74 от ЗОПДНПИ /отм./ и с определение №492/21.08.2018 г. по ч.гр.д. №387/2018 г. на Окръжен съд – Добрич искането било удовлетворено, като съдът допуснал обезпечение на бъдещия иск, който ще бъде предявен от КПКОНПИ срещу Д. А. П. чрез налагане на обезпечителни мерки – „запор“ върху две банкови сметки на Д. А. П. до размера от 302 143.45 лева. По предявен от КПКОНПИ срещу Д. А. П. иск по чл.74 ал.1 от ЗОПДНПИ /отм./ във вр. с пар.5 ал.1 от ПЗР на ЗПКОНПИ за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество на стойност 294 226.68 лева било образувано гр.д. №494/2018 г. на Окръжен съд – Добрич. С постановеното по това дело решение №260005/29.05.2023г., влязло в сила на 19.08.2023 г., предявеният от КПКОНПИ срещу Д. А. П. иск бил отхвърлен. С определение №260040/23.10.2023 г. обезпечението, допуснато с определение №492/21.08.2018 г. по ч.гр.д. №387/2018 г. на Окръжен съд – Добрич, било отменено. Съдът е приел, че комисията има задължението да проведе проверката, да извърши анализ на събраните при проверката доказателства и, преди да образува производство за отнемане на незаконно придобито имущество и да предприеме действията по чл.37 и по чл.74 от ЗОПДНПИ, да извърши най-важната преценка – налице ли е значително несъответствие по смисъла на правната норма в имуществото на проверяваното лице, респ. налице ли е незаконно придобито имущество, подлежащо на отнемане. В настоящия случай е посочено, че влязлото в сила решение №260005/29.05.2023 г. по гр.д. №494/2018 г. на Окръжен съд – Добрич със сила на присъдено нещо установява между страните, че липсва имущество, което да е придобито от Д. А. П. незаконно и, което поради това да подлежи на отнемане в полза на държавата по посочения ред. Това, според въззивния съд е обуславило крайната незаконност на действията на Комисията по подготовка, осигуряване и водене пред съд на производство за отнемане на имущество от ищеца. И по общите правила всяко лице, твърдящо накърнени материални субективни права, може да иска налагане на обезпечителни мерки за осигуряване на исковия процес за тяхната защита и това не е незаконно, но в съответствие с чл.403 от ГПК дължи обезщетение на ответника за вредите от обезпечението, ако искът бъде отхвърлен или не бъде предявен в дадения срок или делото бъде прекратено. Принципно е положението, че за вредите от допуснато от съда обезпечение отговаря поискалият обезпечението, а съответно в настоящата хипотеза държавата чрез процесуалния си субституент, биващ органа, поискал допускане на обезпечението. Искането за обезпечение и предявяването на иск по чл.37 и по чл.74 от ЗОПДНПИ /отм./ са действия при или по повод на изпълнение на правомощията на Комисията. Отхвърлянето на предявения иск като неоснователен означава, че тези действия са незаконосъобразни – защото Комисията е направила необосновано неоснователно предположение, че Д. А. П. има незаконно придобито имущество, подлежащо на отнемане в полза на държавата, което, предвид влязлото в сила отхвърлително решение по иска по чл.74 от ЗОПДНПИ /отм./, не е така. Относно вредите съдът е приел, че житейски обосновано е да се приеме, че всяко физическо лице, срещу което държавата, чрез съответния свой орган, провежда производство за отнемане на имущество на стойност 294 266.68 лева има отрицателни емоционални и психически преживявания. В настоящия случай е посочено, че така търпяните от ищеца негативи се установяват и от гласните доказателства и от заключението на комплексната експертиза, които по несъмнен начин потвърждават, че ищецът е имал нормалните за ситуацията, в която е бил поставен, преживявания на безпокойство, тревожност, притеснение, потиснатост, ограничаване на социалните контакти. Прието е, че ищецът е претърпял неимуществени вреди от воденото срещу него незаконосъобразно производство по ЗОПДНПИ /отм./, за които в съответствие с чл.2а от ЗОДОВ има право да бъде обезщетен. След като е обсъдил подробно доказателствата, установяващи претърпените от ищеца неимуществени вреди, съдът е приел,че справедливото по чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди следва да се определи в размер на 5 500 лева. Посочено е, че претендираното обезщетение над този размер е несъразмерно високо, а обезщетение в по-нисък от посочения размер би било несправедливо ниско спрямо причинените на ищеца неимуществени вреди. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, касаещи приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, критериите при определяне на това обезщетение и обстоятелствата, които следва да се съобразят при определянето му. По тези правни въпроси е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието "справедливост", е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК и представляващи съдебна практика по смисъла на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например № 407 по гр. д. № 1273/2009 г. на ІІІ г. о., № 394 по гр. д. № 1520/2011 г. на ІІІ г. о., № 391 по гр. д. № 201/2011 г. на ІІІ г. о., № 395 по гр. д. № 159/2011 г. на ІІІ г. о., № 3 по гр. д. № 637/2011 г. на ІІІ г. о, № 51 по гр. д. № 465/2011 г. на ІV г. о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, като с оглед изхода на спора пред ВКС разноски не следва да се присъждат на страните по делото. Водим от горното, състав на ВКС