Решение № 10231 от 19.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 297/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка със Закона за устройство на територията /ЗУТ/. Образувано е по две касационни жалби от „Марешки недвижими имоти“ ЕАД, чрез процесуалните им представител адв. Панов /с оттеглено в хода на производството пълномощно, но действало към момента на подаване на касационната жалба/ и от адв. Иванова, против решение № 12026 от 05.11.2025г., постановено по административно дело № 2897/2024г. по описа на Административен съд – Варна, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу заповед № 2024 от 21.06.2023г. на Директор на дирекция „Управление на сигурността и опазване на обществения ред“ в Община Варна, с която на основание чл. 225а, ал. 1 във връзка с чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ е наредено премахването на незаконен строеж „второстепенна постройка на допълващото застрояване“, находяща се в „Приморски парк“, м. „Салтанат“, ПИ идентификатор № 10135.536.200 по кадастралната карта и кадастралния регистър /КККР/ на гр. Варна. И в двете касационни жалби се твърди неправилност на оспореното решение като постановено в противоречие със закона, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Излагат се съображения за неправилност на извода на съда за това, че нареденият строеж не е търпим, като напротив излага доводи за това, че същият е търпим, включително по издадено удостоверение за търпимост от 2025г. след последвал отказ за издаване на такова от 2022г. Навеждат и аргументи за това, че съдът неправилно и в противоречие с доказателствата е установил като период на извършване на строежа 2020 – 2023г., като посочва, че са събрани доказателства за съществуването на строежа в по – ранни периоди. Твърдят и неправилност на извода на съда за липса на допуснати в хода на административното производство нарушения на административно производствените правила от категорията на съществените. В касационната жалба от адв. Панов се иска оспореното решение да бъде обезсилено, поради това, че е било издадено удостоверение за търпимост № 179 от 03.09.2025г., като производството по делото да бъде прекратено. Алтернативно в жалбата на адв. Панов се иска при отмяна на решението делото на основание чл. 221, ал. 4 АПК да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. В касационната жалба, подадена от адв. Иванова се иска оспореното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което се отменя оспорената заповед, като се претендират разноски по делото. Ответникът на Директор на дирекция „Управление на сигурността и опазване на обществения ред“ в Община Варна, чрез процесуалния си представител юрк. Славова, изразява становище за неоснователност и на двете касационни жалби. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока на чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна адресат на оспореното съдебно решение и срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол, поради и което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С решение е№ 12542 от 20.11.2024г. по адм.д. № 7526/2024г. по описа на ВАС е отменено решение № 5217 от 21.05.2024г. по адм.д. № 1557/2023г. по описа на АС – гр. Варна и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на АС – гр. Варна. В изпълнение на тези решения е постановено оспореното в това производство решение № 12026 от 05.11.2025г., постановено по адм.д. № 2897/2024г. За да постанови оспореното решение съставът на АС – Варна е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган в рамките на предоставените му правомощия, без допуснати съществени нарушения на административно производствените правила. Позовавайки се на решение № 12542 от 20.11.2024г. по адм.д. № 7526/2024г. на ВАС, но и излагайки собствени мотиви, съдът е приел, че нареденият за премахване строеж е индивидуализиран в достатъчна степен с оглед на неговите параметри, конфигурация, размери, местоположение, включително с изготвена окомерна скица по съставения констативен акт, които съответстват на сграда с идентификатор № 10135.536.200.2 по КККР на гр. Варна и на т.нар. „лятна кухня“, находяща се в имота. Съдът е обосновал и извод за материална законосъобразност на оспорената заповед, като е приел, че безспорно е установен строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР на ЗУТ, който е шеста категория и който е извършен без строителни книжа, съответно е незаконен съгласно посоченото правно основание по чл. 225, ал. 2, т. 2 във връзка с чл. 225а, ал. 1 ЗУТ и като такъв е подлежащ на премахване. Посочил е, че от доказателствата е установено, че е налице влезнал в сила отказ за издаване на удостоверение за търпимост, обективиран в заповед № 177 от 12.04.2022г. на главния архитект на община Варна досежно строежа, предмет на оспорената в това производство заповед, а от друга страна от главен архитект на община Варна е издадено удостоверение за търпимост № 179 от 03.09.2025г. за същите сгради на допълващото застрояване, едната от които е нареденият за премахване строеж, предмет на това производство. Въпреки това е посочил, че в производството по премахване на незаконен строеж е длъжен да извърши самостоятелна преценка за това дали е налице търпим строеж по смисъла на § 16 ПР на ЗУТ или по § 127, ал. 1 ПРЗ на ЗИД на ЗУТ, като е очертал различните времеви периоди на действие на посочените разпоредби. Приел е, че от събраните доказателства е оборено твърдението на жалбоподателя, че нареденият за премахване строеж е построен още към 1950г. и описан в документите като „барака, дървена, служеща за гараж в двора“, тъй като от приетата по делото СТЕ е било установено, че тази барака – гараж е била с различно разположени в имота, много по – напред, към линията на уличната регулация, западно от имота, а нареденият за премахване строеж се намира на североизточната граница на същия. Посочил е и че сграда с параметри на наредената за премахване не е описана в заповедите от 1992г., с които от актовите книги на община Варна са отписани вилното място от 3500 кв.м., съответстващо на сегашния ПИ идентификатор № 10135.536.200 и намиращата се в него вилна сграда на два етажа, нито в представените по делото нотариални актове, съставени след възстановяването на имота на старите собственици по ЗВСВОНИ, както и в представения по делото нотариален акт, с който „Варнафарма - М“ ООД е придобило имота през 2019г. Позовал се е и устава на дружеството – жалбоподател, в чиито активи е бил апортиран имота като дворно място с посочена площ и намиращата се в него двуетажна вилна сграда с идентификатор № 10135.536.200.1. Посочил е, че за първи път данни за сграда с параметри на порцесната лятна кухня се появяват в нотариален акт от 2023г., който е придружен и от кадастрална скица от изменение на КК със заповед № 18 – 1253 от 31.01.2023г. При тези доказателства съдът е обосновал извод, че наредената за премахване постройка е извършена в периода 2020 – 2023г., който извод съотвества и на времето на подаването на сигнали и на установяванията от съставения констативен акт, според който при извършената проверка на 16.02.2021г. проверяващите са установили, че продължават да се извършват строителни работи. При тези установени факти съдът е достигнал до извод, че нареденият за премахване строеж не е търпим, тъй като не попада в нито един от релевантните периоди и регламентирани хипотези нито по § 16 ПР на ЗУТ, нито по § 127, ал. 1 ПРЗ на ЗИД на ЗУТ. По тези съображения е приел, че заповедта е законосъобразна и е отхвърлил оспорването. Решението е правилно. Правилен е извода на съда, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган в рамките на предоставените му /делегирани/ правомощия със заповед на кмета на община Врана, както и за съответствие на същата с изисквания за форма, тъй като са посочени фактически основания за издаването й съответстващи на правното основание, на което е наредено премахването на незаконния строеж. Съответен на събраните доказателства е и извода, че при издаването на оспорения акт не са допуснати нарушения от категорията на съществените. Неоснователно е и възражението за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила като при постановяване на оспореното решение настоящият състав на АС – Врана е съобразил указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в решението на ВАС, с което делото е върнато за ново разглеждане. Правилен е и извода на съда, че обекта, предмет на оспорената заповед представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР на ЗУТ от шеста категория, извършен без строителни книжа и съответно е незаконен и подлежащ на премахване. Съответен на събраните по делото доказателства е и извода на първоинстанционния съд, че нареденият за премахване строеж не е търпим строеж по нито една от хипотезите на § 16 ПР на ЗУТ или § 127, ал. 1 ПРЗ на ЗИД на ЗУТ. В тази връзка правилно и при съвкупна преценка на събраните доказателства съдът е приел, че е неоснователно твърдението, че наредената за премахване постройка с площ от 147 кв.м. е изградена към 1950г., към който момент е била отразена като „барака, дървена, служеща за гараж в двора“. Видно от приетата по делото СТЕ и приложение № 2 към нея, извадка от кадастрален план от 1936г. и регулационен такъв от 1937 в имота въпросната барака е с различно местоположение и размери от наредената за премахване такава. Предвид събраните в хода на производството доказателства настоящият състав споделя извода на съда, че периода на извършване на наредения за премахване строеж е между 2020г. – 2023г. Въпреки това намира, че следва да изложи и съображения за това, че дори и да се приеме, че строежът е извършен в по – ранен период /за което доказателства няма/, то същият пак не е търпим такъв, тъй като не е допустим нито по правилата и нормите по устройство на територията ,действали към по – ранните визирани от жалбоподателя периоди, а именно към 1999г., нито по сегадейстащите норми. Това е така, тъй като нареденият за премахване обект, който представлява постройка на допълващото застрояване на първо място не съответства на предвижданията на ПУП, изискване относимо към хипотезата по § 16, ал. 1 ПР на ЗУТ. Сам в одобрения план за регулация от 1937, имота, в който се намира наредената за премахване постройка, е бил отреден за жилищно и вилно строителство. Впоследствие с указ от 1956г. територията на м. „Салтанат“ е предвидена за парк – зелени площи, като с плановете одобрени пред 1959г., 1977г., 1982г., както и с Териториално устросйтвения план /ТУП/ от 1998г. имота попада в паркова зона и озеленени площи за широко обществено ползване. По ОУП на Варна, одобрен 2012г. имота също попада в зона ЗП – устройствена зона за градски паркове и градини за широко обществено ползване. Т.е. сградата не съответства на първата предпоставка по § 16, ал. 1 ПР на ЗУТ, а именно да е била допустима по действащ подробен устройствен план към момента на изграждането й или към сегашния момент, като следва да се посочи, че планът от 1937г. е неотносим, тъй като както беше посочено по – горе постройката не е съществувала към този момент. Това изложение е само за пълнота, тъй като в случая § 16, ал. 1 ПР на ЗУТ не е приложим, тъй като липсват и твърдения за това постройката да е извършена преди 07.04.1987г., каквото е изискването на посочената разпоредба. Не се установява търпимост и в някоя от хипотезите на § 16, ал. 2 и ал. 3 ПР на ЗУТ, тъй като фактическият състав на тези разпоредби изисква освен строежът да е извършен в определен период и да е допустим по ПУП и правилата и нормите по устройство на територията да е бил деклариран по съответния ред пред одобряващите органи, а такова деклариране не се установява по делото. Най – накрая предвид изискването на всички хипотези по § 16, ал. 1, 2 и 3 ПР на ЗУТ, както и на § 127, ал. 1 ПРЗ на ЗИД на ЗУТ за да бъде търпим строежът да е бил допустим по правилата и нормите по устройство на територията ,действали както към момента на извършването, така и по сегадействащите норми. В случая наредената за премахване постройка не е допустима нето по правилата и нормите по устройство на територията, действали към момента на построяването й, нито по сегадействащите. Ако се приеме за меродавен период на изграждане към 1999г., за което следва да се посочи отново, че няма доказателства, то действалата норма е тази на чл. 112, ал. 4 ППЗТСУ /отм./, според която „В дворищнорегулационни парцели могат да се изграждат сгради, постройки и съоръжения на допълващото застрояване за стопански и обслужващи дейности, когато не са предвидени с действащия застроителен и регулационен план, ако се застрояват свободно или свързано с основното застрояване в парцела или свързано само между два парцела, при спазване на правилата, нормите и нормативите по териториално и селищно устройство“. В случая видно от събраните доказателства наредената за премахване постройка се намира на имотната граница на имота, като не се установява наличието на свързано застрояване, т.е. същата не съответства на правилата и нормите по устройство на територията. Сега действащата разпоредба на чл. 41, ал. 2 ЗУТ въвежда идентично изискване. Съответно наредената за премахване постройка не е била допустима по правилата и нормите на устройство на територията, както по предходно действащи така и по сегашните, който извод, включително относно неспазването на устройствените изисквания за височина се потвърждава и от приетата по делото СТЕ. Правилно и в съответствие с трайната съдебна практика съдът е приел, че наличието на отказ за издаване на удостоверение за търпимост първо, както и издаденото впоследствие удостоверение на търпимост са неотносими към настоящото производство и към задължението му да провери дали нареденият за премахване строеж е търпим, което е сторил законосъобразно. По изложените съображения оспореното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора претенцията на касатора за присъждане на разноски е неоснователна. Искането на ответника по касация като основателно в тази връзка следва да бъде уважено съгласно чл. 143, ал. 3 АПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ и в минималния размер съгласно чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение,