Определение № 50083 от 07.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 1599/2020 г.

Производството е по чл. 248 ал. 1 ГПК. Постъпила е молба от [община], чрез процесуален представител адв. С. Б., с искане за допълване на определение № 50048/24.01.2022 г. по т.д. № 1599/2020 г. на ВКС, като се присъдят направените от страната разноски за изготвяне на отговор на касационната жалба на „Райкомерс Конструкшън“ ЕАД, в размер на 16 000 лева – заплатено адвокатско възнаграждение. Ответната страна – „Райкомерс Конструкшън“ ЕАД – е депозирала отговор, с който оспорва претендираното възнаграждение, като прекомерно, вкл. предвид това, че възнаграждението е уговорено общо, а не за кое конкретно действие се отнася. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че молбата изхожда от легитимирано лице и е подадена в рамките на едномесечния преклузивен срок по чл. 248 ал. 3 ГПК. За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното: Производството по делото е образувано по касационна жалба на „Райкомерс Конструкшън“ ЕАД против решение № 115/01.04.2020 г. по т.д.№ 606/2019 г. на Апелативен съд – П., с което е потвърдено решение № 75/13.06.2019 г. по т.д.№ 134/2018 г. на Окръжен съд – Пазарджик. С касационната жалба се атакува решението, с което са отхвърлени предявените от касатора против [община] обективно кумулативно съединени искове, с правни основания чл. 266 ЗЗД и чл. 86 ал.1 ЗЗД, за осъждане ответника да заплати на ищеца: 1/ сумата от 313 461,08 лева с ДДС – неплатено възнаграждение по договор за възлагане на малка обществена поръчка № 4340/29.09.2007 г., с предмет „Зониране и реконкструкция на вътрешна водопроводна мрежа кв.М. Б.„; 2/ сумата 93133,73 лв. – обезщетение за забава в издължаване на предходната главница, за периода 01.05.2015 г. – 03.04.2018 г.; 3/ сумата 43 457,22 лева с ДДС- дължимо възнаграждение по договор за възлагане на малка обществена поръчка № 777/11.02.2008 г., със същия предмет и 4/ сумата 12 911,75 лева - обезщетение за забава в издължаването на предходната главница, за периода 01.05.2015 г. – 03.04.2018 г.. С определение № 50048/24.01.2022 г. по т.д. № 1599/2020 г. на ВКС решението на Пловдивски апелативен съд не е допуснато до касационно обжалване. В същото липсва произнасяне по отправеното с отговора на касационната жалба искане на [община], за възмездяване на разноски .Със същия, молителят е представил договор за правна защита и съдействие № 005876/03.08.2020 г. и списък по чл. 80 ГПК (л. 33 и 34 от т.д. № 1599/20 г. на ВКС). Предмет на договора е изготвяне на отговор на касационната жалба срещу решението по в.т.д. № 606/2019 г. на ПАС и процесуално представителство пред ВКС, като е уговорено общо възнаграждение в размер на 16 000 лева, заплатено по банков път. Съгласно действащата към момента на сключване на договора редакция на чл. 9 ал. 3 вр. чл. 7 ал. 2 т. 4 и т. 5 на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималното адвокатско възнаграждение възлиза на 11 110,73 лева. За три от исковите претенции, цената на исковете / 93 133,73 лева, 43 457,22 лева и 12 911,75 лева / предпоставя приложението на чл. 7 ал. 2 т. 4 от Наредбата и минималното адвокатско възнаграждение за защита срещу същите възлиза на 5 015,08 лева. Цената на четвъртия иск - 313 461,08 лева – предпоставя приложението на чл. 7 ал. 2 т. 5 от Наредбата и минималното адвокатско възнаграждение за защита срещу същия възлиза на 9 799,22 лева или общия размер, съгласно чл. 7 от Наредбата възлиза на 14 814,30 лева. Тъй като с недопускане на касационното обжалване процесуалното представителство е било ограничено до депозирането на отговор на касационната жалба, съгласно чл. 9 ал. 3 от Наредбата минималният, подлежащ на възстановяване размер възлиза на 11 110, 73 лева / ¾ от 14 814,30 /. С оглед приложението на чл. 9 ал. 3 от Наредбата, което съобразява обективно осъществената, спрямо договорената за пълно процесуално представителство защита, възражението на ответната страна, че договореното възнаграждение не разграничава дължимото такова за депозирането на отговор, е несъстоятелно. Частично основателно е възражението за прекомерност на договореното възнаграждение от 16 000 лева, спрямо минимално дължимото от 11 110,73 лева, като справедлив за възмездяване размер настоящият състав определя на 12 000 лева. Както е посочено и в исканото за допълване определение по чл. 288 ГПК, единственият спорен въпрос, във връзка с който са релевираните касационни доводи за неправилност на въззивното решение и в който обхват е била ограничена и адекватната защита на ответната страна по всичките четири иска / главни и акцесорни /, е въпросът за погасяване по давност на, иначе установените по основание и размер, вземания на ищеца по главните искове, срещу които същият е противопоставил възражение за прекъсването й, чрез признание на длъжника, на основание чл. 116 б.“а“ ЗЗД. Това възражение би било съобразимото и за съдбата на акцесорните искове за забава, съгласно чл. 119 ЗЗД. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение