Определение № 508 от 06.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2273/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Обжалвано е определение № 77/28.02.2023 г. на Апелативен съд – П., с което е отказано изменение на въззивното решение в частта по разноските. Определението се обжалва от адв. П. К. с доводи, че неправилно въззивният съд е оставил без уважение молбата й по чл. 248 ГПК за изменение на въззивното решение с определяне на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗА съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакция към датата на приключване на съдебното дирене във въззивното производство (изм., ДВ, 88/04.11.2022 г.), а не в редакцията към датата на сключения договор за правна защита и съдействие. Ответникът, ответник и по частната жалба ЗК „Лев Инс“ АД, възразява, че е неоснователна. Пред Апелативен съд – П. е обжалвано решение в частта, с която първостепенният съд е уважил иска на А. А. И. по чл. 432, вр. чл. 493, ал. 1, т. 1 ГПК над сумата 45 000 лв. до сумата 320 000 лв. С въззивното решение първоинстанционното решение е потвърдено, а на основание чл. 38, ал. 2 ЗА е определено възнаграждение за представителството на ищеца пред втората инстанция от адв. А. Б. (преупълномощен от адв. П. К. – комуто с договор от 17.10.2019 г. е възложено безплатното процесуално представителство на ищеца) за сумата 9 925.00 лв. Възнаграждението е определено в минималния размер по чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ, в редакцията на Наредбата към сключения договор (И.. с ДВ бр. 68/31.07.2020 г). Обжалваното определение, с което въззивният съд е отказал да измени решението си в частта по разноските по молбата по чл. 248 ГПК от адв. П. К., е мотивирано с това, че приложената редакция на Наредбата е и приложимата. Определението е правилно. Трайно установена е съдебната практика на Върховния касационен съд, че меродавен за определянето на възнаграждението по реда на чл. 38 ал. 2 ЗА е нормативният акт, уреждащ минималния размер на адвокатското възнаграждение, действал към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие, респ. към датата на образуване на производството пред съответната инстанция, тъй като отговорността за разноски е материалноправен институт. По отношение на нея изменението на нормативния акт, определящ размера на адвокатското възнаграждение, няма обратно действие. В този смисъл са решение № 50001/03.02.2023 г. по т.д. № 2530/2021 г. І-во ТО, определение № 460/21.06.2023 г. по ч.т.д. № 900/2023 г. I-во ТО, определение № 3160/23.10.2023 г. по ч.гр.д. № 3853/2022 г. III-то ГО, определение № 51/09.03.2017 г. по т.д. № 454/2016 г. І-во ТО, определение № 152 по гр.д. № 50235/2016 г. ІV-то ГО, определение № 270/24.07.2014 г. по гр.д. № 7159/2013 г. IV-то ГО и много други. Адв. П. К. е упълномощена с пълномощно и договор за предоставяне на безплатна правна защита и съдействие от 17.10.2019 г. при действалата редакция на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения приета с измененията в ДВ бр. 68/31.07.2020 г. На следващото й изменение от 04.11.2022 г. (ДВ бр.88/04.11.2022 г.) не е придадено обратно действие. Настоящата инстанция е длъжна да потвърди обжалваното определение по чл. 248 ГПК, с което въззивният съд е отказал да измени решението в частта по разноските, определяйки възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗА в приложимата редакция на НМРАВ към момента на сключения договор за правна защита и съдействие. При тези мотиви, съдът