Решение № 4705 от 29.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1143/2026 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Л. И. П., чрез адв. И. М. - Горанова като процесуален представител, против решение № 3994 от 09.12.2025 г., постановено по адм. дело № 565/2025 г. по описа на Административен съд – Велико Търново. Излагат се доводи за недопустимост и неправилност на обжалваното решение - отменителни основания по чл. 209, т.2 и т. 3 от АПК. Сочи се, че съдът се е произнесъл по непредявен иск с правно основание чл. 73 от Закона за защита от дискриминация /ЗЗДискр./. Противоречието с материалния закон се обосновава с доводи за неправилна преценка на формата и съдържанието на оспорената заповед и доказателствата за намалена трудоспособност на жалбоподателката, относими към признака „увреждане“, който е защитен по см. на чл.4, ал.1 от ЗЗДискр., но е нарушен от органа по назначаването с издадената заповед за прекратяване на служебното правоотношение. Прави се искане за обезсилване, съотв. за отмяна на оспореното решението и за присъждане на разноски. Налице е възражение за прекомерност на възнаграждението на пълномощника на насрещната страна. Ответникът – министърът на образованието и науката, чрез процесуалния си представител гл. юрк. С. Янчева, в писмен отговор и в съдебно заседание, изразява подробно становище за неоснователност на касационната жалба, като счита оспореното решение за обосновано и правилно. Прави се искане за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, като обсъди доводите в касационната жалба и данните по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. С оспореното решение, Административен съд – Велико Търново е отхвърлил жалбата на Л. И. П. срещу заповед № РД10–1289/25.06.2025 г. на министъра на образованието и науката, с която на основание чл. 106, ал.1, т.5 от Закона за държавния служител (ЗДСл) е прекратено служебното правоотношение с жалбоподателката за длъжността "старши експерт по организация на средното образование“ в отдел „Организационно-методическа дейност и контрол“, Регионално управление на образованието – Велико Търново, Министерство на образованието и науката, поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, считано от 27.06.2025 г. За да постанови горния резултат, съдът е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган по чл. 108, ал. 1 от ЗДСл, в предписаната от закона форма и с изискуемите реквизити, както и при спазване на административно-производствени правила. Изложил е съображения и за материална законосъобразност на заповедта, тъй като е достигнал до извод за наличие на предпоставките по чл. 106, ал. 1, т. 5 ЗДСл. Отречена е като неоснователна тезата на жалбоподателката за нарушение на чл.21 от ЗЗДискр. при прекратяване на служебното правоотношение във връзка със защитените признаци „увреждане“ и „възраст“. Решението, предмет на настоящата касационна проверка, е валидно, допустимо и правилно. Неоснователни са наведените в жалбата твърдения за недопустимост на оспорения съдебен акт като постановен по непредявен иск /жалба/ по чл. 73 от ЗЗДискр. Противно на горните доводи, съдът е обсъждал доказателствата за здравословното състояние и възрастта на жалбоподателката при преценката си за съответствие с материалния закон на процесната заповед във връзка с оплакванията за допуснато нарушение на чл.21 от ЗЗДискр. С обжалваното решение е налице произнасяне по предявеният с жалбата предмет на оспорване, поради което същото е допустимо. Оспореният съдебен акт е правилен. Релевантните за спора обстоятелства са установени от съда след анализ на приетите по делото доказателства, на които съответстват направените фактически констатации, а въз основа на тях са изведени законосъобразни и обосновани правни изводи. Наведените в касационната жалба доводи в обратен смисъл са неоснователни. Аргументирано и в съответствие със законовата уредба първоинстанционният съдебен състав стига до извода, че процесната заповед е издадена от компетентен орган, при спазване на изискванията за форма и без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Неоснователно е възражението в касационната жалба, че заповедта е лишена от мотиви. От съдържанието й се установява, че прекратяването на служебното правоотношение е извършено на основание чл. 106, ал. 1, т. 5 от ЗДСл. поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст от служителката. Видно е, че органът е посочил правното и фактическо основание за издаване на административния акт, с което са удовлетворени изискванията за надлежното му мотивиране. Правилен е и изводът на съда, че събраните по делото доказателства установяват материалноправните предпоставки по чл. 106, ал. 1, т. 5 ЗДСл. Съгласно цитираната разпоредба, органът по назначаването може да прекрати служебното правоотношение с едномесечно предизвестие при придобито от служителя право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Следва да се подчертае, че служителката Л. П. не отрича този факт и не твърди противното, а и от приложените документи се установява безспорно, че същата отговаря на изискванията за осигурителен стаж и възраст по чл.68, ал.1 КСО, т.е. че е придобила право на пенсия, както и че го е упражнила, макар, че последното обстоятелство е ирелевантно в случая. С оглед на горното, за органа по назначаването е възникнало правомощието да прекрати служебното правоотношение с жалбоподателката, което правомощие е упражнено законосъобразно. Обосновани и съответни на фактите по делото са и изводите на административния съд, че издадената заповед не противоречи на разпоредбата на чл.21 от ЗЗДискр., а поддържаната от жалбоподателката обратна теза е неоснователна. Твърденията на последната са за дискриминация на основата на признаци "възраст" и "увреждане", извършена от органа при прекратяване на служебното ѝ правоотношение. Същите обаче не се подкрепят от събраните доказателства. Съгласно чл. 21 от ЗЗДискр., работодателят прилага еднакви критерии при осъществяване на правото си за едностранно прекратяване на трудовия договор по чл. 328, ал. 1, т. 2 - 5, 10 и 11 и чл. 329 от Кодекса на труда или на служебното правоотношение по чл. 106, ал. 1, т. 2, 3 и 5 от ЗДСл без оглед на признаците по чл. 4, ал. 1, т. е. правилото го задължава да не допуска неравенство в третирането, което да се дължи на защитен признак по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. За да е налице нарушение на изискването за равенство, е необходимо да се установи, че по-неблагоприятното третиране на служителя, в сравнение с други служители в сходно положение, е в причинна връзка с някои от защитените признаци. В конкретния случай доказателствата по делото установяват, че посочените от жалбоподателката три лица – служители в РУО Велико Търново, също са с придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, поради което вероятността от прекратяване на служебното им правоотношение е относима за всеки от тях, макар и в различен момент. За да е налице дискриминация поради защитен признак следва сравнението да е между съпоставими лица - лица, които са носители на защитен признак и лица, които не са носители, за да може да се презумира, че именно защитеният признак е причината за прекратяване на служебното правоотношение, какъвто не е настоящия случай. Л. П. и посочените от нея служители в РУО – Велико Търново са носители на признака възраст и не е възможно да се извърши сравнение помежду им и да се изведе извод за неравноправно третиране на жалбоподателката по този признак. Установеното по отношение на обсъдената група служители – оспорващата и сравнителите, не дава основание за извършване на съпоставка на базата на признака "възраст", тъй като всички те са с придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, следователно са в идентично правно положение, а прекратяването на служебното правоотношение е въпрос на преценка на работодателя. При издаване на оспорената заповед не е допуснато нарушение на чл.21 ЗЗДискр. и по признака "увреждане", който жалбоподателката свързва с постановеното решение на ТЕЛК, с което й е призната намалена трудоспособност. Горното обстоятелство не обоснована неравно третиране от страна на органа по назначаването, тъй като макар, че лицата – сравнители не са освидетелствани с намалена работоспособност, този факт сам по себе си не ги изключва като носители на признака "увреждане". Възможно е последният да се дължи на други причини, които не изискват задължително освидетелстване на работоспособността, а по делото на са събирани такива доказателства за останалите на работа в РУО - Велико Търново служители. От друга страна, както се посочи, за да е налице дискриминация, респ. нарушение на чл.21 ЗЗДискр., трябва да се установи причинна връзка между защитен признак и по-неблагоприятното третиране, т.е. да се установи, че защитеният признак съставлява основна, значима причина за по-неблагоприятното третиране. Доказателства за горното, не са представени по делото. Жалбоподателката не е доказала, че е третирана по – неблагоприятно по причина, свързана с намалената ѝ работоспособност. Прекратяването на служебното правоотношение след навършване на пенсионна възраст е възможно да бъде обусловено и от други обстоятелства, които не нарушават забраната за дискриминация, тъй като това право на органа по назначаването се извършва по негова преценка. Ето защо, касационната инстанция намира за правилни изводите на административния съд за отсъствие на нарушение на изискванията на чл.21 ЗЗДискр. при издаване на оспорената заповед. Същата е законосъобразен административен акт и като е отхвърлил предявената срещу нея жалба, съдът е постановил правилно решение, което следва да се остави в сила. Предвид изхода по делото, жалбоподателката няма право на разноски, но същата следва да заплати на МОН разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на 200,00лв., равняващи се на 102,26 евро. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение,