Определение № 699 от 20.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2183/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Прокуратура на РБ и А. Ц. Г. против решение №597/06.03.2020 г., постановено по гр.д.№ 1350/2019 г. от 2-ри състав на САС. Ответникът оспорва касационната жалба, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е приел, че предявеният иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е основателен за сумата от 10 000 лева, като е изменил в тази насока постановеното решение от СГС. Съдът е приел, че продължителността на процеса не е вменена във вина на Прокуратурата /искът не е по чл. 2б ЗОДОВ/, но има отношение към продължителността на негативните изживявания и тревоги на ищеца, като в тази връзка е прието, че дори Прокуратурата да не е единствен причинител на времетраенето на процеса, тя е първопричина за започването му, а след постановяване на съответна оправдателна присъда – за продължаване на производството в по-висока съдебна инстанция. Прието е, че разбирането на СГС за недоказаност на твърдението за оставане на ищеца без доходи е необосновано, тъй като е налице е твърдение за отрицателен факт, който подлежи на позитивно оборване от противната страна, а ответникът не е ангажирал доказателства за наличието на трудови или договорни отношения, имащи естество на източник на приходи за ищеца след напускането на заемания от него пост, а свидетелят заявява, че е подпомагал ищеца със заемни средства. Прието е, че продължилият 8 години процес, приключил с оправдателна присъда, е време, през което стресът от неблагоприятната ситуация се трансформира в дистрес и разрушава всички стереотипи на поведение на човека. Сочи се правен въпрос във връзка с приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и принципа за справедливост при присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Този правен въпрос се поставя и в изложенията на касационните основания и към двете касационни жалби. По тези правни въпроси също е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, като сторените разноски не следва да се присъждат, предвид изхода на производството по чл.288 ГПК. Водим от горното, състав на ВКС