Решение № 641 от 21.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9502/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Министъра на културата против решение № 25651 от 28.7.2025 г. по адм. дело № 6372/2025 г. на Административен съд София град, с което е отменена заповед № РД14-583/4.6.2025 г. на Министъра на културата, с която на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 от ЗДСл е прекратено служебното правоотношение на Е. Б. Д. за заеманата от нея длъжност „директор” на дирекция „Културно наследство, музеи и изобразителни изкуства” в Министерство на културата. Касаторът поддържа, че съдебният акт е неправилен. Твърди липса на дигитална компетентност от страна на служителя, каквито изисквания били въведени както с длъжностната характеристика за длъжността заемана от Д., така и с Наредбата за условията и реда за оценяване изпълнението на служителите в държавната администрация /Наредбата/. Моли решението да бъде отменено, жалбата да бъде отхвърлена и да бъдат присъдени разноски. Ответникът Е. Б. Д., чрез процесуални си представител оспорва касационната жалба. Излага подробни съображения обосноваващи правилността на оспореното решение. Моли оставяне в сила на решението. Заявена е претенция за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./ Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна, а разгледана по същество за неоснователна по следните съображения. Е. Д. е заемала по служебно правоотношение по смисъла на ЗДСл длъжността – „директор” на дирекция „Културно наследство, музеи и изобразителни изкуства” в Министерството на културата. Тя е била назначена на тази длъжност със заповед № 388/24.4.2018 г. на министъра на културата, а със заповед № 307/4.04.2023 г. Д. е била повишена в ранг от II старши в ранг I старши. С отменената от АССГ заповед на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 във връзка с чл. 108 от ЗДСл, е прекратено служебното й правоотношение на длъжност „директор” на дирекция „Културно наследство, музеи и изобразителни изкуства”. Правилно е прието, че независимо, че формално отговаря на изискванията за форма по чл. 108, ал. 1 от ЗДСл, оспорената заповед всъщност не съдържа факти, обуславящи обективна невъзможност за изпълнение на служебните задължения. Изложените в заповедта обстоятелства за липса на дигитална компетентност, за несправяне с деловодния софтуер, които не позволявали на ответника в настоящото производство да изпълнява служебните си задължения, могат да бъдат съобразени при атестирането на служителя, но не разкриват факти, водещи до обективна невъзможност за изпълнение на служебните задължения. Налице е противоречие между фактическото и правно основание за издаване на административния акт и при тази колизия оспорената заповед е издадена без мотиви, които да обосноват прекратяването на служебното правоотношение на посоченото в заповедта правно основание. В случая материалноправните предпоставки на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл не са осъществени. Цитираният текст предоставя право на органа по назначаваното да прекрати без предизвестие служебното правоотношение, когато е налице обективна невъзможност държавният служител да изпълнява задълженията си извън случаите на чл. 103, ал. 1, т. 3 от закона, визиращ хипотези на трайна нетрудоспособност. Разпоредбата, на която се позовава органът по назначаването, изисква съгласно константната съдебна практика /както правилно е отбелязано и в касационната жалба/, да са изпълнени три кумулативни условия: 1. да е създадена нова фактическа обстановка; 2. същата да води до невъзможност служителя да изпълнява задълженията си по длъжностна характеристика и 3. причините за тази невъзможност да не зависят от волята на страните в правоотношението. В случая посочените от органа по назначаване фактически основания за издаване на заповедта не обосновават извод за наличие на обективна невъзможност служителя да изпълнява задълженията си, поради нова фактическа обстановка, независеща от волята на двете страни в правоотношението. Изложените в заповедта съображения за липса на дигитална компетентност и за несправяне с деловодния софтуер не сочат такива факти, а са предпоставка /ако са налице/ за евентуално дирене на дисциплинарна отговорност заради допуснати нарушения по чл. 89, ал. 2, т. 1 и т. 2 от ЗДСл и слаба оценка при атестиране. Както бе посочено тези обстоятелства на които се позовава органът по назначението не корелират с посоченото в административния акт правно основание. Нещо повече позицията на касатора свързана с създадено с чл. 15 от Наредба за условията и реда за оценяване изпълнението на служителите в държавната администрация (НУРОИСДА) изискване, е неоснователно. Въведената с приложение 1а към цитирания текст рамка на дигитална компетентност, има отношение, видно от наименованието на самата наредба, единствено към процедурата по оценяване на изпълнението на длъжността от служителите в държавната администрация и следователно подлежи на преценка и анализ в контекста на тази процедура, редът и правилата за която са установени в посочената наредба. Уменията и способностите на служителя в сферата на "дигитална компетентност" следва да бъдат преценявани в рамките на нормативно регламентираното оценяване (атестиране) на държавния служител и в контекста на конкретните функции, които последният изпълнява. В този смисъл Решение № 5278 от 18.05.2023 г. на ВАС по адм. д. № 2518/2023 г. Освен това дори и да е налице описаната в заповедта липса на "дигитална компетентност" /което се опровергава от представените писмени доказателства/, то пречката не е непреодолима, тъй като законодателят е вменил на органа по назначението задължение по чл. 35, ал. 1 от ЗДСл, а по делото няма данни да е осигурена възможност на служителя за участие в обучение за придобиване на необходимата професионална компетентност за работата си в съответствие с настъпилите нормативни промени и служителят да е отказал участие или резултатите от обучението да са неприемливи. /Решение № 5527 от 29.05.2023 г. на ВАС по адм. д. № 662/2023 г./ Като е отменил обжалваната пред него заповед, Административен съд София град е постановил валидно, допустимо и правилно решение, което не следва да бъде касирано. При този изход на делото следва да бъде уважена претенцията на защитника на ответника и в негова полза следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер равен на минимума по чл.8, ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа 511,29 евро, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, второ отделение,