Определение № 289 от 27.08.2020 г. на ВКС по т. д. № 992/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК, образувано по частна жалба на адв. Н. Н. Д. в качеството на процесуален представител на А. М. Р. против определение № 541 от 18.02.2020 г. по гр.д. № 4055/2018 г. на Апелативен съд София. Ответникът по частната жалба –ЗК „ Лев инс” АД, [населено място] не е заявил становище. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С определението, предмет на обжалване, състав на Апелативен съд София е оставил без уважение подадената от частния жалбоподател молба за изменение на решение № 2450/07.11.2019 г. по гр.д. № 4055/2018 г. по описа на съда в частта за разноските. За да постанови този резултат, съставът е възприел разбирането на ответното застрахователно дружество за липса на качеството „материално затруднено лице“ по отношение на ищеца, тъй като необжалваната част от първоинстанционното решение била влязла в сила и по издадения изпълнителен лист за присъдената с нея сума било образувано изпълнително дело и били налице плащания в размер на 81477,73 лв. Оттук е изведено, че активите на ищеца били увеличени, което съставът преценил като обективно подобрение на материалното положение на ищеца и съответно като липса на предпоставки за приложението на чл. 38, ал. 2 ЗА. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. По същество жалбата е основателна. С утвърдената практика на ВКС- напр. определение № 262 от 05.12.2018 г. по т. д. № 867/2018 г., І т. о. на ВКС, определение № 528 от 20.06.2012 г. по ч. т. д. № 195/2012 г., ІІ т. о. на ВКС, определение № 395 от 09.07.2018 г. по ч. т. д. № 1314/2018 г., ІІ т. о. на ВКС, определение № 682 от 18.10.2012 г. по ч. гр. д. № 598/2012 г., ІІІ г. о. на ВКС, определение № 442 от 28.06.2019 г. по ч. т. д. № 502/2019 г., ІІ т. о. на ВКС, определение № 257 от 09.05.2018 г. по ч. т. д. № 226/2018 г., II т. о. на ВКС, определение № 417 от 17.10.2018 г. по ч. т. д. № 2238/2018 г., І т. о. на ВКС, определение № 665 от 05.12.2018 г. по ч. т. д. № 2467/2018 г., ІІ т. о. на ВКС и др. е прието, че наличието на основанието по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА не може да бъде обсъждано от съда при произнасяне по отговорността за разноски. Този извод се извежда от чл. 38, ал. 1 и ал. 2 ЗА, очертаващ изчерпателно предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на адвокат, оказал безплатна правна помощ, а именно: да е оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на някое от основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗА и в съответното производство насрещната страна да е осъдена за разноски. Изпълнението на посочените две условия задължава съда да определи адвокатското възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат в размер не по-нисък от предвидения в чл. 36, ал. 2 ЗА по Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като осъди другата страна да го заплати. Съставите приемат, че взаимно формираната между доверителя и довереника воля за процесуално представителство по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА е достатъчна за доказване на материалната затрудненост. Съставите посочват, че решението дали да окаже безплатна помощ, е въпрос единствено на преценката на самия адвокат. Аргумент в тази насока е разпоредбата на ал. 2 на същия текст, според която адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, т. е. адвокатът не би получил възнаграждение във всички случаи на приключване на делото, а само в благоприятен за неговия клиент изход на спора. Затова и преценката, дали да окаже безплатната правна помощ, при съществуващ риск да не получи възнаграждение, следва да е само на адвоката. Настоящият състав споделя тази практика. В хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА адвокатите могат да предоставят безплатна правна помощ на материално затруднени лица. При безплатна правна помощ, осъществена по договор между страна по гражданско дело и адвокат, не намира приложение Законът за правната помощ. Ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, съдът определя възнаграждение на адвоката по правилата на чл. 36, ал. 2 ЗА. Адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА се дължи директно на адвоката и не представлява разход на представляваната от него страна, но по своя характер задължението за неговото заплащане от ответната страна е задължение за заплащане на разноски по смисъла на чл. 78, ал. 1 ГПК – този извод се подкрепя от нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, приложима ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски. Процесуалните предпоставки за присъждане на разноски на ищеца в исковото производство се извеждат от нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК, според която същите се понасят от ответника съразмерно с уважената част от иска. Процесуалният закон не поставя други изисквания за осъждане на ответника за разноски. След като е налице частично уважаване на исковите претенции, неправилно и незаконосъобразно с обжалваното определение въззивният съд е отказал да допълни решение № 2450/07.11.2019 г. по гр.д. № 4055/2018 г. на САС с осъдителен диспозитив в полза на ищеца за понесените от него разноски. Не могат да бъдат споделени правните изводи, обосновали този отказ, с нормите на чл. 38, ал. 1 ЗА. В специфичната хипотеза на чл. 38, ал. 1 вр. чл. 38, ал. 2 ЗА законодателят е предвидил възможност определен кръг лица да не заплащат предварително адвокатски хонорар, но същият да бъде дължим от насрещната страна, в случай че са налице предпоставките на чл. 78, ал. 1 ГПК за осъждането й за разноски. Дали е било налице материално затруднено положение е без значение, тъй като се касае за вътрешни отношения между адвокат и клиент. Този извод се подкрепя с факта, че договорът за адвокатска услуга се подчинява на общите правила на ЗЗД в неуредените от ЗА случаи, като на основание чл. 9 ЗЗД вр. чл. 20а ЗЗД следва да се приеме, че уговорките в договора за адвокатска услуга се определят свободно от страните и имат действие във вътрешните им отношения, освен в законоустановени изключения. Следователно, съдът по молбата на адв. Д. е следвало да допълни на основание чл. 78, ал. 1 ГПК по реда на чл. 248 ГПК решение № 2450/07.11.2019 г. по гр.д. № 4055/2018 г. на САС, като осъди ЗК „Лев Инс“ АД, [населено място], да заплати на ищеца понесените от същия разноски за адвокатски хонорар на основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 36, ал. 2 ЗА съразмерно уважената част на иска. Представено е пълномощно и договор за правна защита и съдействие от 09.10.2019 г., в който е договорено процесуалното представителство да се извършва безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА /л. 55 от гр.д. № 4055/2018 г. на Апелативен съд София/. Представен е и списък с разноски по чл. 80 ГПК. Размерът на дължимото възнаграждение е нормативно определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 6 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и възлиза на 4930 лв., като следва да се редуцира съобразно уважената част на иска на 3480 лв. Представени са доказателства за регистрация на адвокат Д. по ЗДДС, с оглед на което върху тази сума следва да се начисли и ДДС в размер на 20% - 4176 лв. По тези съображения, Върховният касационен съд, състав на I т.о.