Определение № 4385 от 15.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2796/2026 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото М. Н. П., подадена чрез процесуалните му пълномощници адв. Б. М. и адв. Г. Х.-Б. срещу определение № 12309/05.06.2026 г., постановено по частно възз. гр. дело № 4396/2026 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно определение е потвърдено първоинстанционното определение № 11180/20.03.2026 г. по гр. дело № 7106/2026 г. на Софийския районен съд (СРС), с което производството пред СРС е прекратено в частта му по предявените от жалбоподателя срещу „.“ ЕООД осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на главница в размер 300 000 щатски долара и на обезщетение за забава в размер 6 439.54 щатски долара за периода 01.01.2026 г. – 17.03.2026 г., и тези искове са изпратени за разглеждане по подсъдност на СГС. Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение. В жалбата се излагат оплаквания и съображения за неправилност на същото поради нарушения на процесуалния и материалния закон и необоснованост. В изложението към частната касационна жалба, също чрез адв. М. и адв. Х.-Б., като общи основания по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) длъжен ли е съдът при определяне на родовата подсъдност по чл. 104, т. 4 от ГПК да изхожда от твърденията в исковата молба и петитума или може да навлиза в съществото на спора, без проведено доказване; 2) следва ли съдът при преценка на трудовата функция на висококвалифициран управленски служител да отчита реалното му място в йерархията, предмета на дейност, организацията и характера на изпълняваната функция в предприятието и корпоративната група, а не само длъжностната характеристика; 3) трудов спор ли е искът за допълнително трудово възнаграждение (бонус), уговорен за постигане на цел на работодателя, интегрирана в обща цел на групата предприятия; и 4) трябва ли бонусът да е уговорен между страните по трудовото правоотношение винаги след възникване на трудовото правоотношение, за да се квалифицира той като допълнително трудово възнаграждение. По отношение на първите три въпроса жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил същите в противоречие с практиката на ВКС, както следва: първия въпрос – с определение № 86/09.02.2022 г. по гр. д. № 2641/2021 г. на ІІІ-то гр. отд. и определение № 256/08.07.2020 г. по ч. гр. д. № 1260/2020 г. на ІV-то гр. отд.; втория въпрос – с решение № 42/15.07.2021 г. по гр. д. № 203/2020 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 154/02.11.2023 г. по гр. д. № 1479/2023 г. на ІІІ-то гр. отд. и решение № 305/05.06.2025 г. по гр. д. № 3463/2024 г. на ІІІ-то гр. отд.; и третия въпрос – с решение № 847/14.01.2011 г. по гр. д. № 1558/2009 г. на ІV-то гр. отд. и решение № 283/08.10.2025 г. по търг. д. № 2274/2024 г. на ІІ-ро търг. отд. ВКС. По отношение на четвъртия въпрос се сочи допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като се излагат съображения същият да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По така наведените основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното: За да достигне до крайния си извод, че спорът между страните не е трудов и е родово подсъден на СГС, въззивният съд е приел, че претендираната от касатора-ищец главница в размер 300 000 щатски долара не произтича от трудовото правоотношение между страните и не представлява допълнително трудово възнаграждение (каквато квалификация поддържа жалбоподателят), а се основава на гражданско правоотношение между тях и съставлява част от уговорено възнаграждение в размер 1 млн. щатски долара за услуга за постигнат резултат по споразумение за предоставяне на участие от 01.03.2020 г., имащо белезите на граждански договор за изработка. С оглед това и предвид цената на иска за процесната главница – над 25 000 лв., въззивната инстанция е приела, че съгласно чл. 104, т. 4 от ГПК родово компетентен да разгледа същия е СГС, на който съгласно чл. 104, т. 6 от ГПК е родово подсъден и обусловения обективно кумулативно съединен иск за обезщетение за забава (мораторна лихва). При излагане на горните си решаващи правни изводи както и на останалите си правни съображения относно квалификацията на иска за процесната главница, въззивният съд не е „навлизал“ в съществото на правния спор по делото, каквито са част от твърденията и касационните оплаквания на жалбоподателя, намерили израз и във втората алтернатива във формулировката на първия поставен от него въпрос: „…или може да навлиза в съществото на спора без проведено доказване“. Поради това, тази част от въпроса, като необуславяща правните изводи на въззивната инстанция и такава без значение за крайния изход на частното производство, не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното определение (в този смисъл са и разясненията, дадени по т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). По отношение на останалата част от първия процесуалноправен въпрос („длъжен ли е съдът при определяне на родовата подсъдност по чл. 104, т. 4 от ГПК да изхожда от твърденията в исковата молба и петитума…“) не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Това е така, защото с посочените в тази връзка от касатора две определения (определение № 86/09.02.2022 г. по гр. д. № 2641/2021 г. на ІІІ-то гр. отд. и определение № 256/08.07.2020 г. по ч. гр. д. № 1260/2020 г. на ІV-то гр. отд.) ВКС не е допуснал касационното обжалване (с първото определение – на въззивно решение, по реда на чл. 288 от ГПК; с второто – на въззивно определение, по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК), поради което същите не формират практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1, включително във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК (в този смисъл са и разясненията, дадени с ТР № 2/2010 от 28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС). Макар горното да е достатъчно за недопускане на касационното обжалване по първия въпрос, следва да се отбележи и че при разрешаването на първата част (алтернатива) на същия въззивният съд по никакъв начин не се е отклонил и от служебно известната на настоящия състав константна практика на ВКС. Както сам касаторът сочи в изложението си, съгласно тази трайно установена практика, при определянето на правната квалификация на иска, респ. – и на вида на правния спор по него (трудов или облигационен), а оттам и на родовата му подсъдност по чл. 104, т. 4 от ГПК, съдът изхожда от твърденията в исковата молба и от съдържанието на споразумението (договора) между страните, респ. – от съдържанието на спорното между тях процесно материално правоотношение. В случая въззивният съд е извършил анализ, съпоставка и съвкупна преценка именно на основните релевантни твърдения в исковата молба на жалбоподателя (която е излишно многословна) и на релевантните за спора клаузи от подписаните между страните споразумения от 01.03.2020 г. и от 07.02.2025 г., трудов договор от 30.03.2020 г. и длъжностна характеристика за заеманата от ищеца ръководна длъжност при ответника по трудовото правоотношение между тях (също сочени в обстоятелствената част на исковата молба и представени с нея като писмени доказателства), въз основа на което е достигнал и до посочените по-горе свои решаващи изводи относно вида, характера и квалификацията на процесното вземане за главницата и на осъдителния иск за същото, респ. – за вида на правния спор по делото и неговата родова подсъдност. В тази връзка следва да се отбележи също, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивната инстанция, дори когато то е категорично и е намерило израз не само в касационните му оплаквания и доводи, а и във формулировката на поставените от него правни въпроси, не съставлява основание за допускане на касационното обжалване на въззивния съдебен акт (в този смисъл – също т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). От горното следва, че в случая няма основание касационното обжалване на въззивното определение да се допуска и по останалите три правни въпроса, поставени в изложението на жалбоподателя, тъй като същите изцяло изхождат от застъпваната от него теза по процесуалния спор относно вида и родовата подсъдност на осъдителните му искове за главницата и обезщетението за забава, както и от касационните му оплаквания и доводи, а не от приетото в мотивите към обжалваното определение. Така формулировката на третия въпрос („трудов спор ли е искът за допълнително трудово възнаграждение (бонус), уговорен за постигане на цел на работодателя, интегрирана в обща цел на групата предприятия“) отразява единствено поддържаната по делото от касатора квалификация на главното му процесно вземане – за допълнително трудово възнаграждение, докато (както стана ясно) въззивният съд мотивирано е възприел друга квалификация на същото – за възнаграждение по граждански договор за услуга за постигнат резултат, имащ белезите на договор за изработка, който по никакъв начин не е свързан с трудовата функция и трудовите задължения на касатора-ищец към ответното дружество. При извършването на преценката си относно трудовата функция и задълженията по заеманата от ищеца ръководна длъжност (директор, бизнес управление) в предприятието на ответника, въззивният съд не е „отчел само“ длъжностната характеристика, каквато е постановката на втория правен въпрос, а е взел предвид и позицията на ръководната длъжност в управлението и е съпоставил трудовите му задължения (функция) със съществените уговорки относно процесното възнаграждение в споразуменията от 01.03.2020 г. и от 07.02.2025 г. между страните, въз основа на което е достигнал и до горните си решаващи изводи относно квалификацията, вида и характера на процесното облигационно вземане за главницата, както и че то няма връзка с трудовото правоотношение между страните. Наред с това съдът е отчел и поредността на сключването на съглашенията между страните – на 01.03.2020 г. те са сключили споразумението за предоставяне на участие, с което е уговорено възнаграждението в размер 1 млн. щатски долара, част от което (и според твърденията в исковата молба) е процесната главница от 300 000 щатски долара, след това е сключен трудовият договор от 30.03.2020 г. за длъжността „директор, бизнес управление“, а при прекратяването на трудовото правоотношение е сключено и споразумението от 07.02.2025 г., с което са уредени както последици от това прекратяване, така и са уговорени допълнителни условия за изплащането на процесната сума от 300 000 щатски долара. Въззивният съд обаче не е приемал и не е излагал съображения, че възнаграждението („бонусът“) трябва да е уговорено „винаги след“ възникването на трудовото правоотношение между страните, за да се квалифицира като допълнително трудово възнаграждение, каквато е некоректната формулировка и на четвъртия правен въпрос, а за да квалифицира процесното вземане като облигационно, както стана ясно, съдът е отчел множество критерии въз основа на съвкупната преценка на твърденията в исковата молба на касатора и съществените уговорки в сключените между страните писмени споразумения. Наред с това четвъртият правен въпрос не попада и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, тъй като отговорът му очевидно е отрицателен, каквото е и становището, застъпено в изложението на жалбоподателя, като приетото от въззивния съд не е в противоречие с това разрешение. Правните изводи и съображения в мотивите към обжалваното въззивно определение не влизат в противоречие и с никое от решенията на ВКС, посочени от касатора във връзка с втория и третия въпрос, като част от тази практика е и неотносима към настоящия случай. По така изложените съображения, последните три правни въпроса в изложението на касатора не осъществяват като общата, така и допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Настоящият съдебен състав не намира наличие и на основание по чл. 280, ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение