Определение № 2139 от 08.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1958/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, вр. чл. 248, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба на адв. Петя К., в качеството й на процесуален пълномощник на Д. Д. Д., действащ със съгласието на своя баща Д. Д. Д., срещу определение № 410/08.07.2024 г. по в. т. д. № 616/2023 г. по описа на Варненския апелативен съд. С обжалваното определение е оставена без уважение молбата на пълномощника по чл. 248 ГПК за изменение на въззивно решение № 110 от 08.04.2024 г. в частта относно разноските, чрез присъждане на по-голямо по размер адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство пред въззивната инстанция. В частната жалба се навеждат доводи за необоснованост, материална и процесуална незаконосъобразност на обжалваното определение. Твърди се, че решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС е неприложимо в настоящата хипотеза (при липса на уговорено адвокатско възнаграждение и дължимо такова при условията на чл. 38, ал. 2 ЗАдв) и че за определяне на дължимото възнаграждение са приложими правилата на НМРАВ, действащи към момента на приключване на устните състезания. По подробно изложени съображения се моли определението да бъде отменено като неправилно и в полза на процесуалния пълномощник да се присъди допълнително сумата от 1 618.48 лв. с включен ДДС, от общо дължимата такава в размер на 1 992 лв. Против частната жалба не е постъпил писмен отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК от насрещното застрахователно дружество. Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на частния жалбоподател, приема следното: Частната жалба отговаря на изискванията за редовност и допустимост. Разгледана по същество, същата е неоснователна. С въззивното решение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 във вр. чл. 38, ал. 2, изр. 1 ЗАдв съдът е присъдил на адв. Петя К. от САК за процесуално представителство на ищеца пред въззивната инстанция сумата 373.52 лв., представляваща съответната част от определеното от съда адвокатско възнаграждение от 800 лв., съразмерно с уважената част от исковете. Съгласно решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. за задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, пар. 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. В решението на СЕС е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Прието е, че това води до абсолютна нищожност на наредбата и засяга всички минали или бъдещи нейни последици, а националният съд е длъжен да откаже да приложи тази правна уредба, включително и когато предвидените в посочената наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения категорично не могат да представляват и база за определяне на възнаграждението по чл. 38, ал. 2, вр. чл. 36, ал. 2 ЗАдв, а доводите в противния смисъл са неоснователни. Предвид горното без значение са и доводите в частната жалба относно приложимата редакция на НМРАВ, по която следва да се определи дължимото адвокатско възнаграждение за безплатно осъщественото процесуално представителство. След преценка на данните по делото съдът констатира, че същото е лишено от фактическа и правна сложност - приключило е пред въззивния съд в рамките на едно публично съдебно заседание, без явяване на страните, не са осъществени процесуални действия по събиране на нови доказателства, а по материалноправния спор с правно основание чл. 432, ал.1 КЗ, вр. чл. 51, ал. 2 и чл. 52 ЗЗД е налице многобройна и трайна практика на ВКС. Предвид изложеното и след като намери, че определеното в полза на процесуалния пълномощник възнаграждение общо в размер на 800 лв. е справедливо и обосновано с оглед вида и обема на извършената по делото работа на съответния етап от производството, този съдебен състав приема, че липсват основания за неговото завишаване. Следователно като е отказал да измени решението си в частта относно разноските, съставът на Варненския апелативен съд е постановил правилно определение, което следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение