Определение № 5377 от 21.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4266/2024 г.

Делото е по реда на гл. ХIV ГПК. Образувано по молба на З. М. Д., чрез адв. А. Н., за отмяна на влязло в сила решение № 934/20.06.2023 г., постановено от Русенския районен съд по гр.д. № 6036/2022 г. Молителят обосновава молбата с твърдение, че по горното дело адв. С. И. В. се представил за неин процесуален представител с адвокатско пълномощно, подписано на 30.12.2022 г., в [населено място]; от нейно име подал отговор на исковата молба, посочил се за неин съдебен адресат, явявал се по делото, но и пропускал явявания в съдебни заседания, получавал книжата, вкл. и препис от решението, което не е обжалвал. З. Д. твърди, че не е подписала адвокатското пълномощно и договора за правна помощ, представени по делото в районния съд. За горното страната сезирала Окръжна прокуратура – Русе, откъдето я препратили по компетентност в Районна прокуратура – Русе и е образувана преписка № 3880/2024 г., по която З. Д. дала обяснения, извършват се следствени действия. При така изложеното, молителят счита, че са налице нови обстоятелства по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК – те са, че била научила за гражданското дело, по което има издаден изпълнителен лист и образувано изпълнително дело, като и, че била представлявана от адвокат, без нейно съгласи, а действията и поведението му са изцяло насочени против личността й. Поддържа и наличие на хипотезата по чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като адвокатското пълномощно и договора за правна помощ, представени по влязлото в сила решение, са неистински, а поведението на адвокат С. В. е злоупотреба с правата на молителката. Позовава се и на чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК, тъй като била лишена от възможността да участва в приключилото гражданско дело, не е била надлежно представлявана, а адвокатът не е следил за нейните интереси. Ответникът по молбата А. К. Д. отговаря, че молбата е недопустима, защото е подадена против решение по спорна съдебна администрация, която е изключена от приложното поле на отмяната по чл. 303 и сл. ГПК. Позовава се на ТР № 7 от 31.07.2017 г. по тълкувателно дело № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС. В евентуалност поддържа съображения за неоснователност на молбата – твърденията в нея са неверни, а адв. С. В. е представлявал молителката и по други дела; исковата молба е получена лично от З. Д., а отговорът от нейно име, изготвен от адв. В., е подаден в срока по чл. 131 ГПК, изчисляван именно от тази дата. В допълнение ответникът счита, че хипотезата на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК е неотносима към изложените фактически твърдения - узнаването на изброените в молбата обстоятелства е от значение за срока, в който е подадено искането за отмяна и неговата допустимост. Неприложима е и хипотезата на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК, защото твърдяното престъпно обстоятелство не е установено по надлежен съдебен ред. Поддържа още, че няма основание за приложение и на чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК – молителката е получила копие от исковата молба лично и е имала възможност да организира сама защитата си; тя е знаела за висящото гражданско производство, което е видно от социалния доклад; социалният работник е посетил дома й, провел е разговор с нея. Съставът на Върховния касационен съд намира, че молбата е частично недопустима. С решенето, чиято отмяна се желае, съдът се е произнесъл по чл. 51, ал. 4 СК (грешно посочена правна квалификация в мотивите на решението – чл. 59, ал. 9 СК, в диспозитива такава изобщо липсва) като е изменил влязло в сила решение, с което е одобрено споразумение между бившите съпрузи за развод по взаимно съгласие, местоживеенето, упражняването на родителките права, личните отношения и издръжката на децата Д. А. Д. и К. А. Д., а също и по претенции за заплащане на издръжка за минало време в полза на децата от майка им З. Д. – по чл. 143, ал. 1 СК (квалификацията не е посочена в първоинстанционното решение). Решението в частта по чл. 51, ал. 4 СК е изключено от приложното поле на чл. 303 и сл. ГПК. Както е изяснено в т. 2 от ППлВС № 2/29.09.1977 г. и мотивите към т. 3 и т. 4 от ТР № № 7 от 31.07.2017 г., на отмяна подлежат актове, които се ползват със сила на пресъдено нещо и по които спорните въпроси не могат да бъдат пререшавани. Възлагането на упражняването на родителските права спрямо малолетни и непълнолетни деца е производство по спорна съдебна администрация, тъй като не се разрешава спор за право, а се предоставя упражняването на правата на единия родител, а на другия се определя режим на лични отношения. Останалите въпроси, по които съдът се произнася във връзка с решението относно родителските права – местоживеене на детето, ползване на семейното жилище, издръжка, са следствие от решението относно родителските права и част от комплекса мерки в защита на детето, като дори при бездействие на родителите, съдът се произнася служебно по тях; не се касае за самостоятелни искови претенции. Решението чл. 51, ал. 4 СК може да бъде отменено и изменено в редовния исков процес не само въз основа на нововъзникнали факти и обстоятелства, но още и поради наличие на факти и обстоятелства, съществували по време на висящността на първия процес, за които страните не са знаели, поради което и не са ги въвели в съдебното производство. В хипотезата на чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК, когато молителят твърди, че поради нарушение на съдопроизводствените правила, е нарушено правото му на участие в делото или не е бил надлежно представляван по дело, той може да реализира правата си и да се защити, като въведе релевантни факти и обстоятелства и посочи за събиране доказателства, останали извън предмета на влязлото в сила решение, като направо предяви иск за изменение на постановеното решение относно местоживеенето на детето, упражняването на родителските права, местоживеенето, личните отношения с другия родител, издръжката. Влязлото в сила решение не се ползва със сила на пресъдено нещо, поради което не е необходимо първо да бъде отменено, за да се разгледа спора, след обсъждане на въведените от обстоятелства и доказателства. (в този см. и практиката на тричленни състави на ВКС – напр. опр. № 120/15.05.2020 г. по гр.д. 0 807/2020 г., III г.о., опр. № 49/22.02.2021 г. по гр.д. № 72/2021 г. на IV г.о.). Казаното се отнася и до решението по чл. 51, ал. 4 СК и в частта на присъдената издръжка – тя е определена не по предявен иск по чл. 143 СК, а като част от комплексните въпроси, по които се произнася съдът в производство по чл. 51, ал. 4 СК, вкл. служебно. Датата, от която в случая е присъдена издръжка, дължима от майката, не може да се коментира в настоящото производство. По исковете с правно осн. чл. 143 СК – решението не е изключено от приложното поле на чл. 303 и сл. ГПК. В случая без правен интерес е молбата за отмяна на първоинстанционното решение, в частта, с която частично претенциите са отхвърлени. В указаните части молбата, като недопустима следва да бъде върната, а образуваното по нея производство - прекратено. Молбата за отмяна е допустима в частта, с която районният съд е осъдил З. М. Д. да заплати на детето Д. А. Д., чрез неговия баща и законен представител А. К. Д., сумата от 1104 лв., представляваща издръжка за минало време, за периода 01.07.2022 г. - 24.11.2022 г., а на детето К. А. Д., чрез неговия баща и законен представител А. К. Д. - сумата от 1056 лв., представляваща издръжка за минало време, за периода 01.07.2022 г. - 24.11.2022 г., както и в частта относно съдебноделоводните разноски и по чл. 78, ал. 6 ГПК. Страната е поискала допускане на съдебна експертиза, с която да се установи неин ли е подписът, положен върху пълномощното и договора за правна защита и съдействие, приложени по гр.д. № 6036/2022 Г. на Русенския районен съд. Съставът на Върховния касационен съд намира, че доказателственото искане следва да остави без уважение. Инцидентно, в производството за отмяна, Върховният касационен съд няма правомощия да прецени дали документите са истински, вкл. упълномощителната сделка, дори при поддържано основание по чл. 303, ал. 1, т. 2 и т. 5 ГПК. С оглед на разликата в обхвата на понятието неистински документ по смисъла на чл. 93, т. 6 НК и това, залегнало в гражданско процесуалното право, съответно в трайната практика на ВКС, включително и по приложението на чл.231, ал.1, б.в” ГПК(отм.) в разпоредбите на действащия понастоящем ГПК (ДВ бр.59/20.07.2007 г.) в чл. 301, ал. 1, т. 2 ГПК, законодателят е предвидил възможност да се иска отмяна, когато по надлежния съдебен ред се установи „неистинност на документ” и този ред не е отмяната по чл. 303 ГПК. Употребата на понятието „подправен документ” в тази хипотеза е изоставено (срв. мотивите към т. 3 на ТР № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС). Документ, върху който е основано решението по см. на чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК, съответно чл. 231, ал. 1, б. „в“ ГПК (отм.), е не само този, въз основа на който е разрешен материалноправния спор, но и онзи, който обуславя наличието на процесуалните условия за съществуване и за надлежно упражняване на иска (така и съдебната практика по приложението на разпоредбата в двете редакции). Разясненията в т. 11 от Тълкувателно решение № 7/2014 г. от 31.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС не касаят случаи на неистинност на документи, дори това да е твърдението на молителя, за да обоснове довода, че е била нарушено правото му на участие в процеса. По приемането на писмените доказателства съдът ще се произнесе в открито съдебно заседание. Мотивиран от изложеното, съдебният състав