Определение № 251 от 05.12.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4839/2016 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на А. С. А. и К. Г. Д.-А. чрез пълномощника адв. И. против определение № 2984 от 25.08.2016г. постановено по ч.гр.д. № 1132/2016г. на Софийски апелативен съд. С обжалвания акт е оставена без уважение молбата на частните жалбоподатели за отмяна на обезпечението, допуснато с определение от 16.03.2016г. по същото дело. Жалбоподателите намират определението за неправилно. Излагат съображения, че при допуснато обезпечение на бъдещ иск, предявеният в дадения срок иск следва да е идентичен по основание и петитум с иска, който е бил обезпечен. В случая това не е спазено - предявеният иск се различава от обезпечения както по основание, така и по петитум. Поради това молят за отмяна на обжалваното определение и постановяване на акт за отмяна на обезпечението поради непредявяване в срок на обезпечения бъдещ иск. Ответницата по частната жалба Е. М. я намира за неоснователна. Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал.1 ГПК от легитимирани лица срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. При преценка на основателността й Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, приема следното: С определение № 884 от 16.03.3016г. по ч.гр.д. № 1132/2016т. Софийски апелативен съд е отменил определение на Софийски градски съд по гр.д. № 2111/2016г. и вместо това е допуснал обезпечение на бъдещи искове, предявими от Е. М. М. против А. А. и К. Д., за заплащане на сумата 20 000 евро, представляваща двойния размер на дадената като задатък сума по предварителен договор от 13.02.2015г. чрез налагане на обезпечителна мярка възбрана върху два недвижими имота: 1/ двуетажна жилищна сграда в [населено място] с разгърната застроена площ 180,88 кв.м., заедно с дворното място, съставляващо УПИ ХV-90 в кв. 19 по плана на С., местн. Н. „Х.-В.” с площ 400 кв.м.; 2/ УПИ VІІ-1091 в кв. 19 по плана на С., местн. Н. „Х.-В.” с площ от 400 кв.м. В дадения срок за предявяване на бъдещия иск, на 15.04.2016г. е предавена от Е. М. против А. и К. А. искова молба с посочено правно основание чл. 79 във вр. чл. 82, вр. чл. 84, ал.1 ЗЗД. Изложено е в обстоятелствената част, че предварителният договор за продажба на недвижим имот от 13.02.2015г. не е изпълнен от страна на ответниците, поради което ищцата е отправила изявление за разваляне на договора и претендира следните суми: 10 000 евро, представляващи авансово заплатена част от продажната цена на имота и 20 000 евро обезщетение за неизпълнение на договора, от които 10 000 евро претърпяна загуба, изразяваща се в намаляване на имуществото вследствие на неизпълнението и 10 000 евро пропуснати ползи от неосъществено увеличаване на имуществото чрез придобиване на имота. С молба от 28.06.2016г. ответниците А. и К. А. са поискали на основание чл. 390, ал.3 ГПК да бъде отменено допуснатото обезпечение, тъй като не е бил предявен обезпеченият иск - обезпечението касае иск по чл. 93 ЗЗД за връщане на задатък в двоен размер за сумата 20 000 евро, а предявеният иск е за връщане на сума поради разваляне на договора в размер на 10 000 евро и за обезщетение на вреди от неизпълнението му - 10 000 евро причинена загуба и 10 000 евро пропусната полза. С обжалваното определение съставът на Софийски апелативен съд е приел, че чл. 390, ал.3 ГПК въвежда единствено срок за предявяване на иск пред съответния съд, но не и задължение за предявяване на конкретно и точно определен иск с правна квалификация. В случая дали спора е за плащане на задатък или за връщане на авансово плащане, е въпрос по същество, а съдът в обезпечителното производство не е длъжен да дава правна квалификация. Настоящият състав на Върховния касационен съд, Гражданска колегия, намира обжалвания акт за неправилен. За да допусне обезпечение на бъдещ иск съдът преценява допустимостта и вероятната основателност на иска, така както той е конкретизиран по основание и петитум в молбата за обезпечение. В определението за налагане на обезпечителната мярка съдът винаги посочва какъв е бъдещият иск, характеризиран най-общо по основание и размер. При преценката дали в срока по чл. 390, ал.3, пр.1 ГПК е предявен иска, за който е допуснато обезпечение, следва да се установи съответствие между обезпечения и предявения иск. В случая такова съответствие очевидно липсва. В молбата за допускане на обезпечението бъдещият иск изрично е посочен като такъв за сумата 20 000 евро, дължима поради неизпълнение на предварителния договор и представляваща задатък - авансово платената част от цената, дължима в двоен размер. В предявената искова молба искът е общо за сумата 30 000 евро, разпределена в три пера по 10 000 евро и нито едно от тях не представлява задатък по договора, дължим в двоен размер. Следователно, предявеният иск е различен от този, за който е допуснато обезпечението, Единственото общо е, че се уреждат отношения по неизпълнен договор, но чрез предявяване на различни претенции. Поради това, доколкото в дадения срок не е предявен искът за който е допуснато обезпечение на бъдещ иск, то обезпечението подлежи на отмяна. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.