Решение № 999 от 29.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 6709/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/. Образувано е по касационна жалба на С. А. М., чрез адв. Гаваз, срещу Решение № 1600/19.05.2025 г., постановено по адм. дело № 225/2025 г. по описа на Административен съд – Русе, с което е отхвърлена жалбата й срещу Решение № 2153-17-33/24.03.2025 г. на директора на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт /ТП на НОИ/ – Русе и потвърденото с него Разпореждане № 2140-17-70/06.02.2025 г. на ръководител „Пенсионно осигуряване“ при ТП на НОИ – Русе, с което й е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. Касационният жалбоподател навежда аргументи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон - касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на първоинстанционния съдебен акт. Претендира присъждане на направените по делото разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът – директорът на ТП на НОИ – Русе, в писмено становище, оспорва касационната жалба като неоснователна и излага съображения в подкрепа на изводите на първоинстанционния съд. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на жалбата. Върховният административен съд - шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК касационната жалбата е неоснователна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 от АПК, касационният състав приема от правна страна следното: Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд – Русе е Решение № 2153-17-33/24.03.2025 г. на директора на ТП на НОИ – Русе и потвърденото с него Разпореждане № 2140-17-70/06.02.2025 г. на ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ – Русе, с което на С. М. е отказано отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по реда на чл. 68, ал. 3 от КСО. От фактическа страна по делото е установено, че С. М. е подала заявление № УП-1, вх. № 2113-17-1241 от 19.07.2024 г. за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по реда на чл. 68, ал. 1- 3 от КСО. Към заявлението са представени документи за придобит осигурителен стаж, съгласно които е оформен опис на осигурителния стаж. Въз основа на събраните в хода на административната процедура документи е констатирано, че към датата на подаване на заявлението заявителката е навършила възраст [възраст], а общият й осигурителен стаж е 14 години 11 месеца и 12 дни, от които действителен осигурителен стаж – 14 години 09 месеца и 02 дни, поради което не се следва исканата пенсия. До този извод административният орган е достигнал, след като е приспаднал от общия осигурителен стаж периода на майчинство от 30.11.1973 г. до 10.02.1974 г., който, според пенсионния орган, не попада в обхвата на дефиницията за действителен осигурителен стаж, поради което същият е по- малко от изискуемия по чл. 68, ал. 3 от КСО стаж - 15 години. Въз основа на тези данни, на основание чл. 68, ал. 1 - 3 и чл. 9, ал. 2 от КСО, ръководителят на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ – Русе е постановил разпореждане № 2140-17-70/06.02.2025 г., с което е отказано отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст /ОСВ/, тъй като не е изпълнено условието на чл. 68, ал. 1 - 2 от КСО за наличие на 36 години и 6 месеца придобит осигурителен стаж, съответно не е изпълнено изискването на чл. 68, ал. 3 от КСО за наличие на 15 години действителен осигурителен стаж. Разпореждането е обжалвано по административен ред, като същото е потвърдено с Решение № 2153-17-33/24.03.2025 г. на директора на ТП на НОИ – Русе, който е възприел изцяло фактическите констатации и правните изводи на пенсионния орган. При така установената фактическа обстановка, първоинстанционният съд е счел, че оспореното решение и потвърденото с него разпореждане са издадени от материално и териториално компетентни органи, в съответствие с изискуемите форма и съдържание и при стриктно съблюдаване на административнопроизводствените правила. По отношение спазването на материалния закон, съдът е приел за безспорно наличието на една от предпоставките за отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст по реда на чл. 68, ал. 3 от КСО, а именно: навършена изискуема възраст от заявителката към 19.07.2024 г. /датата на подаване на заявлението до НОИ/ - [възраст], но е счел за недоказана другата изискуема предпоставка: 15- годишен действителен осигурителен стаж към датата на подаване на заявлението. Досежно спорното по делото обстоятелство - следва ли да се зачете като действителен осигурителен стаж, по смисъла на чл. 68, ал. 3 от КСО, периодът на майчинство от 30.11.1973 г. до 10.02.1974 г., съдът, съобразявайки разпоредбата на чл. 9, ал. 2, т. 1 КСО, действащата от 01.01.2014 г. норма на чл. 9, ал. 7 от КСО, действалата от 1958 г. до 01.01.2000 г. норма на чл. 80 от Правилник за прилагане на закона за пенсиите /ППЗП/ /отм./, инструкция № 2492 от 29.12.1967 г. за реда и начина за издаване на документи за трудов стаж /отм./, Постановление на Министерския съвет № 61 от 1967 г. за насърчаване на раждаемостта, § 9, ал. 1 ПЗР на КСО и константната практика на Върховния административен съд, е заключил, че неправилно от административният орган не е признат периодът на майчинство за действителен осигурителен стаж, по смисъла на чл. 68, ал. 3 от КСО. Сумирайки признатия от органа действителен осигурителен стаж в размер на 14 години 09 месеца 02 дни и признатия от съда такъв /периода на майчинство/ - 02 месеца и 10 дни, АС- Русе е получил действителен осигурителен стаж от 14 години, 11 месеца и 12 дни, който се явява недостатъчен за придобиване от С. М. на право на пенсия за ОСВ по чл. 68, ал. 3 от КСО. С оспореното решение мотивирано е отхвърлено и възражението на жалбоподателката за твърдяна техническа грешка при отчитането на зачетения от ответника трудов стаж от 1 година и 2 дни за периода 01.11.1971 – 30.11.1973 г. Достигайки до правни изводи, идентични с тези на административния орган, съдът е приел за законосъобразни обжалваното решение на директора на ТП на НОИ – Русе и потвърденото с него разпореждане и е отхвърлил жалбата на С. М. срещу тях. Решението е валидно, допустимо и правилно. Първоинстанционният съд надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал релевантните за спора факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните и е проверил изцяло законосъобразността на процесното решение на директора на ТП на НОИ - Русе, съобразно очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168, ал. 1 от АПК, по критериите в чл. 146 от АПК. Съдебното решение се основава на обоснованата преценка на събраните доказателства като е постановено в съответствие с приложимите за казуса материалноправни норми. Формираните от административния съд, в резултат на надлежна съдебна проверка, законосъобразни правни изводи, напълно се споделят от настоящия касационен състав. Следва да се отбележи, че част от оплакванията на касатора във връзка с незаконосъобразността на Решение № 2153-17-33/24.03.2025 г. на директора на ТП на НОИ – Русе и потвърденото с него Разпореждане № 2140-17-70/06.02.2025 г. на ръководител „ПО“ при ТП на НОИ – Русе, са счетени са основателни от първоинстанционния съд. Съдът правилно е приложил материалния закон по отношение на незачетения период от 02 месеца и 10 дни, в който С. М. е била в отпуск по майчинство /от 30.11.1973 г. до 10.02.1974 г./ като е зачел същия за действителен осигурителен стаж, съобразявайки разпоредбата на § 9, ал. 1 от ПЗР на КСО, действалата от 1958 г. до 01.01.2000 г. норма на чл. 80 от ППЗП /отм./, инструкция № 2492 от 29.12.1967 г. за реда и начина за издаване на документи за трудов стаж /отм./, Постановление на Министерския съвет № 61 от 1967 г. за насърчаване на раждаемостта. Постановявайки решението си, решаващият съд е взел предвид и изложените в Решение № 2 от 04.04.2006 г. по конституционно дело № 9/2005 г. на Конституционния съд на Република България тълкувания, съобразно които незачитането на времето на майчинството като действителен осигурителен стаж противоречи и на чл. 17 и чл. 47 от Конституцията, регламентиращи закрила на майчинството и равенство на майките относно трудови и осигурителни права. След като общият признат от съда действителен осигурителен стаж възлиза на 14 години, 11 месеца и 12 дни, безспорно не е налице втората кумулативна предпоставка за признаване правото на пенсия по чл. 68, ал. 3 от КСО, а именно лицето да има най- малко 15 години действителен осигурителен стаж. В тази връзка неоснователни са наведените с касационната жалба възражения, касаещи размера на признатия за действителен осигурителен стаж за периода 01.11.1971 – 30.11.1973 г. Твърденията на касатора, че е налице техническа грешка при изчисляване на осигурителния стаж с оглед на това, че С. М. е била в трудово правоотношение през процесния период и общо записаните години прослужено време следва да се зачитат като действителен осигурителен стаж, не намират подкрепа в доказателствата по делото. В мотивите на оспорения съдебен акт първоинстанционният съд подробно и изчерпателно е обсъдил сочените възражения като правилно е приложил относимата материалноправна уредба. Изводите на съда, касаещи тълкуването на понятието „неработеща майка“, съотнесено към приложимото право, са правилни. Съгласно т. 9, ал. 4 от Постановление на МС № 61 от 1967 г. за насърчаване на раждаемостта на жените- майки, членове на трудово- кооперативните земеделски стопанства или неработещи, при бременност и раждане и за отглеждане на деца да се зачита за съответен трудов стаж времето, отговарящо на размерите на предвидения в това постановление платен и неплатен отпуск, с който се ползуват майките- работнички и служителки. Съобразно ал. 5 със същите права се ползват и майките- осиновителки. В т. 2, изр. 1 от Инструкция № 0-4 за уреждане на трудовия стаж на жените майки и осиновителки е предвидено, че трудов стаж по т. 9, ал. 4 и 5 от постановлението се зачита на жените-майки /осиновителки/, които към деня на раждането /осиновяването/ на детето не работят като осигурени за всички осигурителни случаи по Кодекса на труда, Наредбата за осигуряване на културните дейци и адвокати, както и на шофьорите, работещи със собствени моторни коли, Наредбата за уреждане правата на административния и инженерно-техническия персонал и механизаторите при ТКЗС по Кодекса на труда, Временната наредба за уреждане на правата по обществено осигуряване на работниците в държавни предприятия за селскостопанска дейност, заплащани на акорд /индивидуален или семеен/, Правилника за социално осигуряване на земеделските стопани- кооператори и Указа за взаимно осигуряване членовете на ТПК. Изр. 2 на посочената разпоредба гласи, че когато жената- майка /осиновителка/ през отделни етапи на периода на бременността, раждането и отглеждането на детето е работила като осигурена за всички осигурителни случаи по някои от посочените в предходната алинея нормативни актове, а през други не е работила или е била осигурена само за в случай на трудова злополука, трудов стаж по т. 9, ал. 4 и 5 от 61- во постановление се зачита само за периодите, през които жената не е била осигурена за всички осигурителни случаи. Анализът и тълкуването на цитираната относима към процесния случай нормативна уредба, видно и от дадените към точка 2 от инструкцията примери, обуславят извод, че под израза „не е работила“ следва да се има предвид, че изобщо липсва трудово правоотношение, по което жената- майка да е била страна през периода на бременност и раждане, и за отглеждане на дете, а не, че през даден период от бременността, раждането и отглеждането на детето не е полагала труд фактически, ползвайки платен или неплатен отпуск при наличието на действително трудово правоотношение. В тази връзка, по делото не е спорно, че за периода 01.11.1971 – 30.11.1973 г. С. М. е била в трудово правоотношение с Луна парк – София. Този факт се потвърждава и от отбелязването в представеното по делото копие на трудова книжка № 109 от 13.06.1969 г., която на основание чл. 347 от КТ от 1986 г. и чл. 1 от Наредбата за трудовите книжки, при редовно оформяне, има официална удостоверителна сила за вписаните в нея обстоятелства относно придобития от работника трудов стаж на съответната длъжност. Както е отбелязал и първоинстанционният съд, в представената трудова книжка е налице „забележка“ относно изчислението на трудовия стаж, а именно позоваване на чл. 98 от ППЗП с измененията от 1968 г., както и отбелязване в графа „Заплата, надница, тарифна ставка“ - % /процент/. Съгласно посочената разпоредба от ППЗП наетите на работа при държавни, кооперативни или обществени предприятия или организации лица по трудов договор и на членовете на трудовопроизводителните кооперации, без определено работно време, заплащани според изработеното (процент и пр.), както и на членовете на трудовопроизводителните кооперации, работещи в дома си, се зачита за една година трудов стаж времето, през което са реализирали годишен доход не по- малко от минималната годишна заплата по държавните щатни таблици или тарифни условия, ако за всеки месец поотделно са заработили не по- малко от половината на минималната месечна заплата. Следователно, противно на твърдяното от касатора, в случая не се касае до техническа грешка при изчисляване на осигурителния стаж като периодът на заетост от 2 години и 2 дни, съобразно приложимата нормативна уредба, не следва да се зачете изцяло. Законосъобразно на осн. чл. 98 от ППЗП във вр с чл. 39, ал. 1, т .1 Наредба за пенсиите и осигурителния стаж за периода 01.11.1971 г. - 30.11.1973 г. за трудов и осигурителен стаж, положен към „Луна парк-София“, са зачетени само 1 година и 2 дни. Част от периода на бременност и раждане и за отглеждане на второто дете закономерно е включен в зачетения трудов стаж, а поради това и в зачетения действителен осигурителен стаж по посоченото трудово правоотношение - от 10.12.1972 г. до 30.11.1973 г. В заключение, правилни са изводите на съда, че по отношение на С. М. в качеството й на „неработеща майка“ за трудов, съответно действителен осигурителен стаж по т. 9, ал. 4 и 5 от ПМС № 61 от 28.12.1967 г. следва да се зачете единствено периодът, през който тя не е била осигурена, или не е била страна по трудово правоотношение, а именно от 30.11.1973 г. до 10.02.1974 г. След зачитането му обаче се получава период от 14 години, 11 месеца и 12 дни, при изискуеми 15 години действителен осигурителен стаж, поради което изискванията на чл. 68, ал. 3 от КСО за отпускане на пенсия не са изпълнени. По изложените съображения, като е отхвърлил жалбата на С. М. срещу Решение № 2153-17-33/24.03.2025 г. на директора на ТП на НОИ – Русе и потвърденото с него Разпореждане № 2140-17-70/06.02.2025 г. на ръководител „ПО“ при ТП на НОИ – Русе, с които й е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание чл. 68, ал. 3 от КСО, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, Шесто отделение,