Определение № 4592 от 29.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3309/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от Н. Ф. Г., чрез адв. М. П., срещу определение № 221 от 18.03.2026 г., постановено по в. гр. д. № 797/2025 г. по описа на Окръжен съд – Хасково, с което е оставена без уважение молба с вх. № 1933 от 16.02.2026 г., подадена от Н. Ф. Г., чрез адв. М. П., с правно основание чл. 248, ал. 1 ГПК, за изменение на постановеното по делото решение № 409 от 17.12.2026 г. в частта за разноските, с която същата е осъдена да заплати на В. Н. Ф. сумата от 1 000 лева за адвокатско възнаграждение. С частната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалвания съдебен акт. Навеждат се доводи, че въззивният съд не е отчел всички факти по отношение на фактическата и правна сложност на делото, както и разясненията на решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22. Следва да се посочи, че формулираните в жалбата въпроси са ирелевантни за настоящото производство, доколкото същото е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Ответната страна В. Н. Ф. не взема становище по частната жалба в предоставения срок за отговор. Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, за да се произнесе по частната жалба съобрази следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, поради което е допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното определение въззивният състав е посочил, че при своевременно въведено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК (каквото е намерил, че в случая е налице), то следва да съпостави заплатеното адвокатско възнаграждение с реалната правна и фактическа сложност на делото. Приел е, че в настоящия случай, сумата от 1 000 лева е напълно съобразена с критериите за справедливост и пропорционалност. За да обоснове горния решаващ извод, второинстанционният съд е съобразил на първо място предмета на правния спор. Изложил е съображения, че делото касае иск за нищожност на договор за издръжка и гледане на основание „накърняване на добрите нрави“; че същият се характеризира с висока правна сложност, тъй като изисква детайлен анализ на морално-етични норми, здравословно състояние на починало лице и алеаторния характер на сделката. Взел е предвид още, че макар пред въззивната инстанция да не са събирани нови доказателства, това не обосновава извод за ниска сложност на делото, а напротив – процесуалният представител на ответницата е следвало да извърши цялостен правен анализ на първоинстанционното решение и на доводите в жалбата, за да защити успешно поддържаната теза в съдебно заседание. Въззивната инстанция е отчела и обстоятелството, че процесуалният закон дава право, но не вменява задължение за подаване на отговор. Посочила е, че липсата на такъв не девалидира извършената от адвоката подготовка за устните състезания, като явяването в открито съдебно заседание и успешното поддържане на защитната теза, довела до потвърждаване на решението, е престация, която заслужава съответното възнаграждение. При формиране на крайния си извод, решаващият състав е съобразил и разясненията в решението на СЕС по дело C-438/22, като е посочил, че същото не следва да се прилага механично за автоматично намаляване на всеки хонорар. Намерил е, че в конкретния случай, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1, минималният размер за този материален интерес би възлизал на сума, близка до или надвишаваща 1 000 лева, като присъденият размер от 1 000 лева се явява адекватен, доколкото отразява икономическия интерес на страната и значимостта на спора. Взел е предвид още, че дори при липса на нови доводи, самото поддържане на защитата по иск с предмет недвижим имот изисква висока степен на професионална отговорност и компетентност. Съобразно изложеното, въззивната инстанция е обобщила, че макар съдът да не е коментирал изрично възражението за прекомерност в мотивите на решението, това обстоятелство не е основание за неговото уважаване по реда на чл. 248 ГПК, след като при преценка по същество се установява, че хонорарът е адекватен. Приела е, че едно по-нататъшно редуциране би довело до подценяване на адвокатския труд и би накърнило правото на страната на справедливо обезщетяване за разноските, направени за защита на нейните права. При горните мотиви въззивният състав е формирал решаващ извод, че не са налице предпоставките на чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските. Определението е правилно. Съображенията за това са следните: Съгласно дадените разяснения в т. 3 на ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка на съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото. В конкретния случай, сложността на делото произтича от установяване на кръга от фактически обстоятелства във връзка с предявената искова претенция – иск по чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД за прогласяване нищожност на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане поради противоречие с добрите нрави. При преценката на извършените от защитника на ответницата действия във въззивното производство, с оглед особеностите на случая, при отчитане и на цената на исковата претенция, не може да се изведе несъответствие между положените усилия на защитата при упражняване на процесуалните права на ответната страна и размера на уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция от 1000 лева. Неоснователно е оплакването на жалбоподателя, че въззивният съд в случая не е отчел всички факти по отношение на фактическата и правна сложност на делото. В случая съдът е съобразил обстоятелството, че ответната страна не е подала отговор на въззивната жалба, но правилно е взел предвид положената защита от страна на процесуалния представител в открито съдебно заседание в хода на проведените устни състезания. В действителност пълномощникът на ответницата – адв. С., е изложил подробно становище за неоснователност на въззивната жалба, посочвайки позицията си по всички спорни въпроси и изложени доводи в жалбата. Извършеният обем работа по същество е наложил обстоен анализ на първоинстанционното решение, макар и във въззивното производство да не са събирани нови доказателства, каквито твърдения навежда страната в жалбата. Следва да се посочи още, че в настоящия случай съдът се е съобразил и с решението от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС, на което жалбоподателят се позовава. След постановяване на посоченото решение на СЕС е формирана и многобройна практика на ВКС, според която при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и при прилагане на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от посочените в Наредбата на ВАдвС минимални размери на адвокатското възнаграждение. За пълнота на мотивите следва да се посочи още, че с оглед данните по делото и цената на иска, изчислена съгласно правилото на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК в размер на 19 671,06 лева (или 10 057,65 евро), минималното адвокатско възнаграждение в случая възлиза на 2170,40 лева (или 1 109,71 евро), определено съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, тоест надхвърлящо двойния размер на уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение от 1000 лева. Предвид изложеното, възраженията на жалбоподателя за прекомерност на адвокатско възнаграждение са необосновани. Определението е правилно и следва да се потвърди. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.,