Решение № 5239 от 14.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 10310/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационни жалби на Национална агенция за приходите /НАП, Агенцията/ и „Джей Кей Фарма“ ООД срещу Решение 25598 от 28.07.2025г., постановено по адм. д. 3318/2025г. по описа на Административен съд София-град.

Касаторът Национална агенция за приходите обжалва решението в осъдителната му част, с която е осъдена да заплати на „Джей Кей Фарма“ ООД, на основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ: 1. обезщетение в размер на 1800 лв за претърпени имуществени вреди поради отменен незаконосъобразен Ревизионен акт № Р-22002219007466-091-001 от 26.06.2020 г., представляващо адвокатско възнаграждение за обжалването му по административен ред, ведно със законната лихва за забава от 28.03.2022 г. до окончателното изплащане; 2. обезщетение в размер на 4010 лв, представляващо заплатено адвокатско възнаграждение за успех за постигнато намаляване на отказания данъчен кредит по същия ревизионен акт, ведно със законната лихва за забава от 28.03.2022 г. до окончателното изплащане; 3. обезщетение в размер на 3080 лв за претърпени имуществени вреди поради заплатено адвокатско възнаграждение за успех за постигната окончателна отмяна на същия ревизиозен акт, ведно със законната лихва за забава от 28.03.2022 г. до окончателното изплащане.

В касационната жалба се твърди, че решението е недопустимо и неправилно, по съображения, които следва да се квалифицират като такива за нарушение на материалния закон – касационни основания по чл.209, т.2 и т.3 АПК. Изтъква се, че е недопустимо разноските в административно производство да се претендират и присъждат като обезщетение за вреди, че такива, както и причинна връзка с отменения акт не са налице, че не е допустимо уговаряне на резултативен хонорар, нито има ясни критерии за определянето му, а алтернативно, че присъденото обезщетение е твърде високо. По тези съображения се иска отмяна на решението и отхвърляне на исковете изцяло. Касаторът претендира разноски и прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на противната страна.

Касаторът „Джей Кей Фарма“ ООД обжалва решението в останалата му част, с която предявените искове са отхвърлени, като неправилно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушения на материалния закон и необоснованост. Оспорва се извода на съда за погасяване по давност на иска за обезщетяване на имуществени вреди от РА № Р-22221717006802-091-001 от 23.08.2019 г., тъй като съдът не следвало да взема предвид промяната в твърденията на НАП относно началния момент, от който тече давността, както и поради обстоятелството, че окончателният РА по конкретната ревизия е издаден на 26.06.2020г. Относно редуциране на обезщетението по останалите искове се развиват съображения, че уговорените хонорари отговарят на изискванията за справедливост и обоснованост, поради което не е следвало да бъдат намалявани. Поради това се иска отмяна на решението в съответните части и присъждане на претендираните обезщетения изцяло.Претендират се разноски за двете инстанции.

Всяка от страните оспорва съответно касационната жалба на противната страна.

Върховната касационна прокуратура, чрез участващия по делото прокурор изразява становище за допустимост и неоснователност на касационните жалби.

Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационните жалби са подадени при съобразяване на процесуалните предпоставки за тяхната допустимост.

Пред Административен съд София-град са предявени искове с правно основание чл. 1 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди от издаване на отменени незаконосъобразни РА № Р-22221717006802-091-001 от 23.08.2019 г. и РА № Р-22002219007466-091-001 от 26.06.2020 г. в общ размер на 41 711.99 лв., от които главници в общ размер на 26 064.82, ведно с лихви за забава от 21.09.2020 г., датата на постановяване на Решение № 1463 от 21.09.2020 г. на ОДОП София, до датата на исковата молба на 28.03.2025 г., както следва: 1.8830 лв. заплатено адвокатско възнаграждение за обжалване по административен ред на РА № Р-22221717006802-091-001 от 23.08.2019 г., отменен с Решение № 1916 от 14.11.2019 г., ведно със законната лихва за забава от 21.09.2020 г. до окончателното изплащане; 2.12397.17 лв. заплатено адвокатско възнаграждение за успех за постигнато намаляване на отказания ДК и постигнато признаване с РА № Р-22002219007466-091-001 от 26.06.2020 г. на ДДС за възстановяване в размер на 226 853.93 лв., ведно със законната лихва за забава от 21.09.2020 г. до окончателното изплащане; 3.3570 лв. заплатено адвокатско възнаграждение за обжалване на РА № Р-22002219007466-091-001 от 26.06.2020 г., отменен с Решение № 1463 от 21.09.2020 г., ведно със законната лихва за забава от 21.09.2020 г. до окончателното изплащане и 4. 4837.65 лв. заплатено адвокатско възнаграждение за успех за постигната окончателна отмяна на РА № Р-22002219007466-091-001 от 26.06.2020 г., ведно със законната лихва за забава от 21.09.2020 г. до окончателното изплащане.

С Решение № 1916 от 14.11.2019 г. на директора на ДОДОП София е отменен РА № Р-22221717006802-091-001 от 23.08.2019 г., издаден на „Джей Кей Фарма“ ООД и преписката е върната за извършване на нова ревизия. С РА на дружеството е отказано право на приспадане на данъчен кредит общо в размер на 149 282.71 лв.

Издаденият след връщане на преписката РА № Р-22002219007466-091-001 от 26.06.2020 г. е отменен с Решение № 1463 от 21.09.2020 г. на директора на ДОДОП. С акта е било отказано приспадане на ДК в размер на 25 311.02 лв. и не е начислена законна лихва за забава върху възстановена на дружеството сума в размер на 226 853.93 лв.

Установено е, че „Джей Кей Фарма“ ООД е сключило договор с адвокатско дружество „Табаков, Табакова и съдружници“ /договор/ от 01.02.2018 г. за предоставяне на правни консултации, съдействие, представителство по всички висящи към датата на сключването му данъчни производства, които ще бъдат уточнени в анекс. На 06.02.2018 г. е сключен Анекс № 1 към договора, в който са уточнени 6 висящи ревизионни производства, вкл. процесното, възложено със ЗВР № Р-22221717006802-020-001 от 10.10.2017 г. Във връзка с всички тях е договорено авансово плащане в размер 75000 лв, платено без ДДС по фактура № 5029 от 09.02.2018 г..

В чл. 3, т. 3.1.7 от договора е посочено адвокатско възнаграждение за успех в размер на 10% на отменената част на акта, платимо в 7-дневен срок от влизане в сила на окончателно решение на компетентен орган (директор на ДОДОП или съд). Съгласно чл. II от Анекс № 2, при определяне на възнагражденията за успех във връзка с услуги по висящите ревизионни производства на „Джей Кей Фарма“ ООД по чл. 1.3. от договора от 01.02.2018 г., по които се оспорва вече възстановен на дружеството данъчен кредит или се търси отговорността му по чл. 177 от ЗДДС, се вземат предвид отменената част на предложеното/наложеното от приходната администрация начисление и съответните лихви.

На 24.07.2020 г. е сключен финален Анекс № 3 към договора, в който са посочени отделни възнаграждения за: 1. изготвяне на възражение срещу РД, 2.обжалване и процесуално представителство пред ДОДОП София, 3.обжалване и процесуално представителство пред АССГ и 4.обжалване и процесуално представителство пред ВАС. В чл.3 от Анекс № 3 е договорено възнаграждение за успех за цялостно или частично уважаване на жалбата, а в приложението към анекса е посочен материалният интерес по процесната ревизия, а именно 149 282.71 лв. главница, въз основа на което е определено възнаграждение в размер на 8830 лв.

Изготвени са четири констативни протоколи между дружествата относно фактите, че е изготвена административна жалба срещу РА № Р-22221717006802-091-001 от 23.08.2019 г., за което се дължи възнаграждение от 8830 лв., приспаднато от авансовото плащане в размер на 75 000 лв; че е постигнат по-малък размер на отказания ДК със 129 971.69 лв. и е признат ДДС за възстановяване в размер на 226 853.93 лв. с издаден повторен РА № Р-22002219007466-091-001 от 26.06.2020 г. в сравнение с първоначално постановения РА № Р-22221717006802-091-001 от 23.08.2019 г.,; че за обжалване на РА № Р-22002219007466-091-001 от 26.06.2020 г. е изготвена жалба по административен ред; че РА № Р-22002219007466-091-001 от 26.06.2020 г. е отменен окончателно, поради което се дължи възнаграждение в размер на 4837 лв. без ДДС, за което е издадена фактура № 6728 от 19.11.2020 г. Приложена е и фактура № 6569 от 01.09.2020 г. за заплатено възнаграждение в размер на 12397.17 лв. без ДДС.

Въз основа на тези факти съдът е приел от правна страна следното:

1.По иска за обезщетение в размер на 8830 лв., представляващо адвокатско възнаграждение за обжалване по административен ред на РА № Р-22221717006802-091-001 от 23.08.2019 г., отменен с Решение № 1916 от 14.11.2019 г. на директора на ДОДОП София съдът е приел, че е погасен по давност. Съдът е съобразил момента на отмяната на акта, както и т.4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, поради което счел, 5-годишният срок за заявяване на претенция във връзка с отменения като незаконосъобразен РА изтича на 14.11.2024 г. Искът е предявен на 28.03.2025 г., поради което е отхвърлен.

2. По иска за обезщетение в размер на 3570 лв, представляващи адвокатско възнаграждение за обжалване на РА № Р-22002219007466-091-001 от 26.06.2020 г., с който е отказано приспадане на ДК в размер на 25 311.02 лв. и е възстановена сума в размер на 226 853.93 лв, съдът е присъдил част от исковата сума. Съобразявайки чл.8, ал.1, вр. чл.7, ал. 2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както и минималният размер на възнаграждението, който е 1289.33 лв, съдът е преценил, че размер на адвокатско възнаграждение от 1800 лв. за изготвяне на жалба по административен ред отговаря на изискванията за справедливост и обоснованост., а именно 1800 лв. Върху тази сума и при съобразяване на възражението за изтекла давност са начислени законни лихви, считано от 28.03.2022 г. до окончателното изплащане, а не както е претендирано - считано от 21.09.2020 г.

3. По исковете за обезщетения в размер на 12397, 17 лв и 4837, 65 лв, представляващи адвокатско възнаграждение за успех, съответно за постигнато намаляване на отказания ДК и признаване на ДДС за възстановяване с РА № Р-22002219007466-091-001 от 26.06.2020 г. и за постигната окончателна отмяна на РА № Р-22002219007466-091-001 от 26.06.2020 г., съдът е присъдил част от исковите суми.

Изложени са мотиви, че за адвокатския труд се дължи възнаграждение независимо от изхода на оспорването, но и че не е забранено от закона договарянето на отделно и допълнително възнаграждение за успех, както и че при определяне на това възнаграждение е приложима Наредба № 1/2004 г. Съдът е отчел като успех разликата от 59666,54 лв между претендирания ДДС за възстановяване и установения ДДС за възстановяване. Като успех е прието и намаляването на размера на определения данъчен кредит 149 282.71 лв с първия ревизионен акт на 25 311.02 лв. с втория акт, т.е. отчетена е разлика от 123971.69 лв, 10 процента от която са именно 12397, 17 лв. По отношение на втората сума от 4837, 65 лв съдът не е установил по какъв начин е изчислена, но е отчел пълната отмяна на втория РА, включваща непризнат ДК в размер на 25 311.02 лв. и горепосочената разлика от 59 666.54 лв, което прави общо 84977, 56лв.Така при интерес от 123 971.69 лв. към 30.06.2020 г., респ. от 84 977.56 лв. към 24.09.2020 г. съдът е определил минималният размер на адвокатското възнаграждение на 4009.43 лв. съгласно чл.8, ал.1, вр. чл.7, ал.2, т.5 от Наредба № 1/2004 г., съответно на 3079.33 лв. съгласно чл.8, ал.1, вр. чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. Съдът се е мотивирал, че за така наречения „успех“ адвокатското дружество не е осъществило никакви други допълнителни процесуални действия, поради което е справедливо и съразмерно присъждане на възнаграждение в размер, близък до минималния, чрез неговото закръгляне – 4010.00 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение за успех за постигнато намаляване на отказания ДК и постигнато признаване с РА № Р-22002219007466-091-001 от 26.06.2020 г. на ДДС за възстановяване в размер на 226 853.93 лв. и 3080.00 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение за успех за постигната окончателна отмяна на РА № Р-22002219007466-091-001 от 26.06.2020 г. Върху тези суми е присъдена законната лихва, считано от 28.03.2022 г. до окончателното им изплащане, а не както се претендира от ищеца, считано от 21.09.2020 г.

Решението е допустимо и правилно. Не са налице нарушения на съдопроизводствените правила. Страните са имали възможност да упражнят процесуалните си права в съдебното производство. Фактическата обстановка е надлежно изяснена, въз основа на допустими и правилно събрани доказателства. Съдът е изложил съответстващи на житейската и правна логика мотиви и правилно е приложил материалният закон.

Законът за отговорността на държавата и общините за вреди урежда общия принцип, прогласен в чл. 7 на Конституцията на Република България за отговорност на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. От субективна страна конституционният принцип има всеобщ характер, действа спрямо всички и трябва да се прилага за всички онези, които съответстват на характеристиките, които го определят.

В Глава осемнадесета на ДОПК - "Обжалване на ревизионния акт по административен ред", чл. 152 - чл. 155, законодателят не е разрешил въпроса с разноските в това производство. Съгласно § 2 от Допълнителните разпоредби (ДР) на ДОПК за неуредените в кодекса въпроси се прилагат разпоредбите на АПК и ГПК. Въпросът с разноските в административното производство не е уреден и в Глава шеста "Оспорване на административните актове по административен ред" на АПК. В същото време фазата на административно оспорване на ревизионния акт е задължителен стадий от защитата срещу засягащите субекта констатации в него, тъй като чл. 156, ал. 2 ДОПК установява забраната да се обжалва по съдебен ред ревизионен акт, който не е обжалван по административен ред. При това положение, с оглед липсата на процесуален ред за присъждане на разноските, направени във връзка с оспорването на ревизионни актове по административен ред, за страната, сторила такива при оспорването, съществува единствено възможността да ги претендира като претърпени вреди по реда на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Макар и във връзка с разпоредба от друг кодекс, регламентиращ задължителност на административното обжалване, а именно във връзка с искане за установяване на противоконституционност на чл. 120, ал. 2 от Кодекса за социално осигуряване (КСО), Конституционният съд на Република България в свое Решение № 6 от 5.06.2025 г. по к. д. № 28/2024 г. е приел, че разноските за адвокатско възнаграждение, направени във връзка с административно обжалване на незаконен акт на държавен орган, са в пряка и непосредствена връзка с обявения за незаконен акт и попадат в рамките на понятието за вреда по чл. 7 от Конституцията.

Освен това, съгласно тълкувателно решение № 1/15.03.2017 г. по тълк. дело № 2/2016 г. на Върховен административен съд, при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 ЗОДОВ. Причината за приемане на това тълкувателно решение е, че към датата на постановяването му в процесуалните закони липсва предвидена отговорност за разноските в процеса. След като процесуален ред за реализиране на отговорността за разноски липсва, имущественото притезание, възникнало по повод извършените разходи за адвокатска защита в административно производство, следва да бъде реализирано на базата на други предвидени в закона материалноправни и процесуалноправни разпоредби. Това именно обуславя приложението на чл.1, ал.1 ЗОДОВ. Предвид изложеното, неоснователни са доводите на НАП за неприложимост на чл.1 ЗОДОВ и недопустимост на исковете.

Налице са материално-правните предпоставки за присъждане на претендираните обезщетения в определения от АССГ размер. Предявените искове са с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презумира от закона, затова в тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите се предпоставки за отговорността по чл. 1 ЗОДОВ - незаконосъобразен акт, отменен по съответен ред; действие или бездействие на административен орган по повод изпълнение на административна дейност; настъпила вреда; причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. При липсата на който и да било елемент от фактическия състав не може да се реализира отговорността по чл. 1 ЗОДОВ.

Въпросът относно приключването на ревизионното производство с отмяна на издадените ревизионни актове след административно обжалване не е спорен в процеса. Доказано е плащането на адвокатски възнаграждения в претендирания размер от ревизираното лице – ищец на избрания от него процесуален представител. Основният спор в процеса е относно причинната връзка между незаконосъобразните актове и платените суми и относно размера на присъдените обезщетения.

В мотивите на посоченото тълкувателно решение на ВАС, е изяснен въпросът какво е съдържанието на употребените в чл. 4 ЗОДОВ понятия - пряка и непосредствена последица от увреждането. Легална дефиниция на тези понятия законодателят не е дал. Както правната теория, така и съдебната практика, са приели критерии, от които да се изхожда при дефинирането им. Според правната доктрина, водещи при определянето на съдържанието на понятията "пряка и непосредствена последица" са теорията за равноценността, съгласно която един факт е причина за резултата, когато, ако този факт е липсвал, то резултатът не би настъпил, и адекватната теория, съгласно която причина са тези условия, които причиняват резултата нормално, типично, адекватно, а не по изключение.

В практиката е възприето разбирането, че непосредствени вреди са тези, които по време и място следват противоправния резултат, а преки са тези, които обосновават причинната връзка между противоправността на поведението на причинителя и вредите. Разходите по ангажирането на адвокатска защита представляват непосредствена вреда от неправомерно издадения акт, в случая ревизионен акт, като прякото следствие от това е дължимост на хонорар, който следва да е съответен на правната защита, необходима на лицето. Адвокатската защита е конституционно гарантирана от чл. 56 от Конституцията на Република България и законово регламентирана със Закона за адвокатурата дейност. Тази защита е по закон задължителна само по определена категория дела и за определен кръг от лица, но на практика за гражданите и организациите би било много трудно, понякога граничещо с невъзможното, да се справят със защитата си по правен проблем, особено ако насрещната страна, както е в случая с издателя на ревизионния акт, е държавен орган, носител на властнически правомощия, съветван и подпомаган от държавни служители с висше юридическо образование.

Член 4 ЗОДОВ предвижда, че държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Едно от условията на чл. 204, ал. 1 АПК за допустимост на иска за реализиране на отговорността на държавата и общините за вреди по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ е административният акт да е отменен по съответния ред, който е обжалване по административен и/или съдебен ред, а именно във връзка със задължително обжалване по административен ред дружеството е ползвало адвокатска защита.

Следователно, след като едно от условията на АПК за образуване на производство по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ е административният акт да е отменен по административен или/и съдебен ред и след като в тези производства е ползвана адвокатска защита, която е конституционно право, хонорарът, платен на адвокат за осъществяване на тази защита, когато няма процесуален ред за възстановяването му в съответното производство, е имуществена вреда, която е в пряка причинна връзка с отменения като незаконосъобразен административен акт и е непосредствена последица от него, а не неприсъщ или луксозен разход. Връзката между ревизионните актове и ползваната адвокатска защита е пряка и непосредствена, тъй като те се намират в отношение на обуславяща причина и следствие - адвокатска помощ не би била използвана, ако не беше издаден акт, увреждащ законни права и интереси на ревизираното лице. Потърсената адвокатска помощ и платеният адвокатски хонорар са пряка и непосредствена последица от издадения административен акт, тъй като обжалването на този акт по административен ред е задължително и е единствено средство за защита на лицето, което твърди, че неговите права са накърнени неправомерно от административния орган. В потвърждение на горния извод е и обстоятелството, че процесуалните закони не предвиждат друга законова възможност за осъждане на държавата да заплати на ревизираното лице направените от него разноски, включващи и адвокатски хонорар за защитата му при задължителното административно обжалване.

Правилно съдът е счел, че представените доказателства за уговорената правна защита и възнаграждението за нея касаят именно процесното административно производство. АССГ е изложил подробни съображения, проследявайки и съпоставяйки всеки от приложените документи. Доказването на плащането на адвокатското възнаграждение, а оттам и на настъпилата за ищеца вреда, е извършено с представянето както на договорите, така и на данъчна фактура и платежно нареждане, въз основа на които може да се направи обоснован извод за действително сторените разноски по повод отмяната на ревизионните актове.

Правилна е и преценката на административния съд във връзка с размера на дължимото обезщетение.

В Тълкувателно решение № 1 от 15 март 2017 г. по Тълкувателно дело № 2/2016 г. на Общото събрание на Върховния административен съд е прието, че възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на платения адвокатски хонорар при несъответствие с действителната фактическа и правна сложност на делото и възможността на съда да го намали до минималния такъв, определен от наредбата по чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, е действително една от възможностите на страната, в случая държавата, да защити правата си и да не позволи на ответната страна да бъде присъден хонорар, несъответстващ на критериите на този член от закона - "справедлив и обоснован".

Делата за обезщетения по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ са искови производства, те се развиват по правилата на ГПК, доколкото материята не е уредена от АПК, и в тях страните могат да представят всички относими доказателства в подкрепа на твърденията си, да навеждат всякакви доводи в тяхна защита, да правят възражения и да се защитават с всички допустими от закона средства. Правото на обезщетение обаче не може да се превърне в средство за неоснователно обогатяване, поради което и съдът, спазвайки принципа на справедливостта и съразмерността, следва да присъди само и единствено такъв размер на обезщетение, който да отговаря на критериите на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата - да е "обоснован и справедлив", т.е. да е съразмерен на извършената правна защита и съдействие и да обезщети страната за действително понесените от нея вреди от причиненото и от държавния орган непозволено увреждане, без да накърнява или да облагодетелства интересите на която и да е от страните в производството.

В този смисъл е и практиката на Върховния административен съд, във връзка с обжалване на различни текстове от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения - решение № 9273 от 27.07.2016 г. по адм. д. № 3002 от 2015 г., потвърдено с решение № 5485 от 02.05.2017 г. на петчленен състав на Върховния административен съд по адм. д. 1403/2017 г. Подобни мотиви в този смисъл са изложени и в решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16. В т. 47 от решението СЕС посочва, относно Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения: "В случая разглежданата в главните производства правна уредба не съдържа какъвто и да било точен критерий, който би могъл да гарантира, че определените от Висшия адвокатски съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения са справедливи и обосновани при зачитане на общия интерес. В частност тази правна уредба не предвижда каквото и да било условие, отговарящо на изискванията, които Върховният административен съд (България) формулира в решението си от 27 юли 2016 г. и които се отнасят по-специално до достъпа на гражданите и юридическите лица до квалифицирана правна помощ и необходимостта от предотвратяване на всякакъв риск от влошаване на качеството на предоставяните услуги."

Страните по договорите за правна защита и съдействие естествено са свободни да уговарят какъвто желаят размер на адвокатските възнаграждения, независимо в каква степен той надхвърля минималния размер по наредбата и независимо от това, дали той е съобразен с действителната фактическа и правна сложност на делата. Адвокатският труд е от изключителна важност за правната сигурност в правовата държава и не следва да бъде омаловажаван. Изразената от страните по един договор свободна воля, която е обективирана в клаузите на този договор, представляващ облигационна връзка, може да бъде противопоставена на трети лица, в частност на лицето, спрямо което се реализира отговорността за разноски или отговорността на държавата за вреди при определени условия и не може да бъде основание за злоупотреба с право. Освен изискването да бъдат надлежно доказани както основанието за възникване на вземането, така и самото му възникване, при реализиране на тези отговорности, тежестта, която загубилата делото страна или съответната държавна или общинска администрация понасят, трябва да отговаря на критериите за пропорционалност и справедливост. Поради това изцяло се споделят съображенията на съда за присъждане на обезщетение в по-ниски размери от заявените както за защитата срещу втория административен акт, така и относно присъдените размери на обезщетенията за възнагражденията за успех. Отчитайки доказателствата за обема на извършените процесуални действия, а именно изготвяне на жалби, съдът правилно е счел, че няма основание за присъждане на договорените хонорари в пълния им размер. В същото време, правилно съдът е съобразил, че се касае за защита във връзка със сложни материални правоотношения, с голям обем доказателствен материал и висок имуществен интерес. Определяйки присъдения размер на обезщетенията, съдът се е мотивирал, като е съобразил правилно всички тези обстоятелства. Няма основание за изменение на присъдения от съда размер на обезщетението.

Неоснователни са доводите на НАП във връзка с ТР № 6 от 06.11.2013г. по т.д. 6/2012г. на ОСГТК на ВКС. С ТР, от една страна, не е отречена възможността за договаряне на адвокатски възнаграждения за успех и възмездяване на разноските за тях в съдебното производство. От друга страна, тълкувателното решение касае именно разноските в съдебно производство, за които е предвидена изрична процесуална възможност да се претендират като такива и именно поради това е въведено изискването доказателствата за сторените разноски да бъдат представени в самото съдебно производство. В административното производство по обжалване на ревизионен акт пред дирекция „ОДОП“ на НАП такава процесуална възможност липсва. Настоящият процес е исков по повод реализиране отговорността по чл.1 ЗОДОВ и във връзка с него се събират всички доказателства, предвидени и допустими по АПК и ГПК. Разбира се, за доказване на настъпването на вредите са необходими доказателства за плащане на адвокатските възнаграждения, но при липса на процесуален ред за реализиране на самата отговорност за разноски в административното производство, е непропорционално да се изисква доказателствата за плащане да бъдат представени само и в рамките на това производство, а не и в рамките на съдебния процес за реализиране отговорността за вреди.

Ща се отнася до дължимостта на възнаграждението предвид конкретен резултат от защитата, в чл.36, ал.4 ЗА законодателят е предвидил изрично валидността на уговорка в договор за правна защита и съдействие, по силата на която част от общия размер на възнаграждението да се дължи в зависимост от изхода от спора. Съгласно Решение № 60087 от 07.06.2021г. на ВКС по т.д. 941/2020г., тази договорка не е в противоречие с чл.36, ал.1 ЗА и не е нищожна.

Неоснователен е касационният довод на дружеството, че съдът неправилно е допуснал изменение на фактическите основания на възражението за погасителна давност. Възражението за давност в съдебното производство пред административните съдилища може да бъде направено по всяко време и съдът го преценява на база установените въз основа на доказателствата факти. В правомощията на административния съд е той сам и независимо от твърденията на страните да определи началния момент на погасителната давност, тъй като това е свързано с приложението на материалния закон, за което съдът следи служебно по АПК.

Неоснователен е и доводът относно началния момент на давността. Съгласно чл. 114 ЗЗД давността за вземанията тече от датата на тяхната изискуемост.Изискуемостта на вземането за възнаграждение по договор за поръчка, подвид на който е договорът за процесуално представителство, настъпва от извършването на уговореното от страните правно действие. Само когато договорът за процесуално представителство и съответно хонорарът е за и във връзка с окончателно свършване на делото във всички инстанции, вземането възниква от момента на извършването на последното съдопроизводствено действие – решение № 50009 от 07.03.2025г. по т.д. 1988/2022г. ВКС. След като възнаграждението е уговорено именно и само за защита срещу първия ревизионен акт, а е и платено още преди издаването му и предвид спецификата на административното производство, именно отмяната на акта е моментът, от който започва да тече давността. Правната уредба на задължителното административно обжалване на ревизионните актове не се отразява на така посочените факти и правни положения, предвид изрично договореното между ревизираното лице и процесуалния му представител. Ако се касаеше за едно общо уговорено възнаграждение за защита в ревизионното производство като цяло, разглежданият касационен довод щеше да е релевантен. Но страните по договора за правна защита и съдействие изрично и неколкократно са уточнили няколко отделни възнаграждения за няколко отделни действия и етапа по процесуална защита. При това хонорарът за защита срещу първия ревизионен акт е уговорен и платен независимо от изхода на производството.

Предвид изложеното, съдебното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход от спора – и двете касационни жалби са неоснователни, разноски за касационната инстанция не се дължат и не се присъждат.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение,

ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдия Албена Радославова:

Не споделям становището на мнозинството от съдебния състав за принципната основателност на исковата претенция за обезщетение за вреди във вид на уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за успех по см. на чл.3.1.7 от Договор за съдействие, обжалване, защита и процесуално представителство от 01.02.2018г. от Договора.

Обстоятелството, че Законът за адвокатурата или друг законов или подзаконов нормативен акт не забраняват уговарянето на адвокатския хонорар както като определена сума върху интереса на исковата претенция, така и - допълнително - като хонорар за успех, платим след приключване на делото с оглед постигнатия резултат, още не означава, че само защото е разрешен от закона, адвокатският хонорар за успех се дължи по реда на чл.1 от ЗОДОВ в случаите, в които съответният специален закон не съдържа изрична процесуална разпоредба, уреждаща търсенето му в рамките на производство по обжалване на РА по административен ред като разноски. По реда на ЗОДОВ подлежи на обезвреда само такъв размер на адвокатското възнаграждение, който е оправдан /необходим и достатъчен/ за отмяната на РА като израз на неправомерното поведение на държавата / какъвто е уговореният и платен адвокатски хонорар по чл.3.1 от Договора във вр. с чл.2.1 и 2.2 от Анекс №3 от 24.07.2020г. към договора /, но не и надхвърлящото този размер адвокатско възнаграждение за успех.

За да се уважи искане за присъждане на адвокатско възнаграждение, платено в рамките на административното производство по обжалване на РА, е необходимо осъществяването на всички елементи от сложния фактически състав на отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани и ЮЛ по см. на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, а именно:

4. Отменен като незаконосъобразен РА – в конкретния случай пълната отмяна на РА е постигната в съдебното производство;

5. Реално претърпяна вреда - адвокатското възнаграждение трябва да е уговорено и реално платено в рамките на самото производство / в случая във времевия отрязък от подаване на жалбата до директора на ОДОП до постановяване на решението му/

6. Наличие на пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между отменения РА и платения адвокатски хонорар / имуществената вреда/.

7.

В конкретния случа липсва третият елемент от сложния фактически състав на отговорността на държавата за вреди по см. на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ – не е налице пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между търпените имуществени вреди и отменения като незаконосъобразен РА.

Платеният хонорар за успех/ уговорен и платен като допълнително възнаграждение, над платеното адв.възнаграждение по подаване на жалба и процесуално представителство в производството по обжалване на РА по административен ред/ може да се квалифицира като имуществена вреда, но тази вреда не е в пряка и непосредствена причинно-следствена връзка с отмяната на РА. В пряка и непосредствена причинна връзка с отмяната на РА е само това адвокатско възнаграждение, което е платено като необходима за изготвяне на документите и представителството в рамките на самото производство сума. Допълнителното възнаграждение за успех е извън необходимия и оправдан разход за осъществяване на процесуалната защита пред директора на ОДОП и се определя от свободата на договаряне по договор, по който НАП не е страна. Присъждането и на това, допълнително уговорено възнаграждение по реда на ЗОДОВ би довело до неоснователно обогатяване за сметка на държавата въз основа на частни уговорки, по които тя не може да се защити, каквато не е и не може да бъде целта на института на обезщетението за вреди от непозволено увреждане. В т.см. е и ТР №1/15.03.2017г. по т.д. № 2/2016г. ВАС, базиращо се на разпоредбата на чл.5 от ЗОДОВ- в случая чл.5, ал.1 от ЗОДОВ, доколкото възнаграждението за успех е уговорено като допълнително възнаграждение, над това по чл.8 от Наредбата.

Нещо повече - нито разпоредбата на чл.161 от ДОПК, нито разпоредбата на чл.78 от ГПК, нито разпоредбата на чл.143 от АПК, всички те уреждащи съдебните разноски, предвиждат възможност в рамките на съдебните производства по тези процесуални закони да се претендира адвокатско възнаграждение за успех.В т.см. Определение №24 от 13.01.2014 г. на ВКС по ч.т.д. № 4376/2013г., ІІт.о.-Б.Балевски

След като резултативният хонорар не може да се претендира по реда на чл.161/ДОПК, чл.78/ГПК и чл.143/АПК, дори когато специалният процесуален закон предвижда присъждане на разноски за оспорване на ИАА, то на още по-силното основание не може такъв резултативен хонорар да се претендира по реда на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ /чл.19, ал.1 от ЗНАП/, тъй като резултативният хонорар не е в пряка и непосредствена причинно-следствена връзка с отмяната на РА, а е допълнителна екстра, свързана със свободата на договаряне между адвоката и неговия клиент.

По горните съображения съдебното решение в частта му, в която НАП е осъдена да заплати на „Джей Кей Фарма“ ООД- гр.София обезщетение за имуществени вреди за заплатено адвокатско възнаграждение за успех следва да бъде отменено изцяло и, вместо него, ВАС следва да отхвърли изцяло тези искови претенции, а не да оставя в сила съдебното решение в същите части.

Изготвил особеното мнение:

/Албена Радославова/